ВЕЛИКДЕН И ПРОРОЦИТЕ
Както казахме в предишните статии, Светиите от Последните дни може би са приели някои общоприети традиции на целия християнски свят по-присърце и с по-малко резерви отколкото повечето от днешните християни защото те (светиите) приемат буквално това, което останалата част от света приема за твърде бегло, символично или със сантиментално чувство. Отлична илюстрация на това ни дава празника Великден, относно смисъла, който се влага в него.
Има два основни аспекта на празника Великден – формален и буквален – или, както някой може да каже, ритуален и доктринален. Формалния аспект е този с който всеки е запознат много добре и към който всички се придържаме. Ние всички правим някои неща на Великден, независимо какво иначе мислим. Безкритичното приемане на древни обичаи има много малко общо с приемането на някаква доктрина. Оркестрите и фойерверките по време на някой политически митинг не са изява на неугасимия ентусиазъм на множеството да подкрепи партийните принципи, а са по-скоро средство за предизвикване на един общ публичен ентусиазъм с надеждата част от този ентусиазъм да се насочи към подкрепа на партийната кауза. В същият дух, християнската църква, дълго време след апостолите, е възприела един безчетен брой великденски практики прилагани днес по целия свят. В края на шести век, мисионерите от Англия били силно впечатлени и обезпокоени от големия пролетен фестивал на местното етническо езическо население на острова. В тази връзка, те отправили молба в едно прочуто писмо до Папа Григорий Велики питайки го какво да правят с това. И в едно също толкова прочуто писмо папа Григорий им отговорил , че те трябва да оставят хората свободно да практикуват скъпите си фестивални празници, като в същото време се опитат да ги превърнат в едно Християнско честване. Оставете ги да продължат да колят воловете си и да отварят сергиите и ги окичват със зелени клонки, бил съвета на Григорий, но нека това сега да се прави не за дявола, а за прослава на Бог. “Защото“, пише той, „абсолютно сигурно е, че напълно невъзможно е да се изкорени изведнъж такова нещо от коравите им глави, тъй като... е необходимо те да напредват към това на етапи и стъпка по стъпка, а не чрез скокове и заобикалки.“1 Много време преди него, Константин Велики е следвал същата политика на Изток.
Равноденствените обреди за прераждането на природата са били чествани по целия свят още в най-далечната античност. Зайците, яйцата, светлините и цветята нямат по-голям християнски произход, отколкото Коледната елха. Но въпреки това, в повечето части на света тези неща се спазват от християните, заради тяхната изключителна популярност и защото изразяват човешката надежда за по-добър живот. Опасността, обаче, от приемането на нехристиянски практики била реална и това не е останало незабелязано. 2 Климент от Александрия отправил предупреждение срещу мраморните украси и изографисаните картини на езическите храмове не защото, както той обяснил, са лоши сами по себе си, но защото те ще се натрапят в умовете на хората и след това ще станат ценни за тях, и впоследствие напълно ще затъмнят нещата от Духа. 3 Когато през четвърти век църквата започнала да възприема тези неща, St. Jerome изразил сериозна тревога относно това, което се случвало. 4 Тъй като Коледните и Великденските обредни празници на християните са най-внушителните от всички художествени и ритуални комплекси, би било наистина странно, ако те не са засенчили напълно доктриналните концепции с които е било обяснявано тяхното първоначално приемане в църквата. Надеждата на Григорий, както той ясно я изразил, била че като направи големи отстъпки пред народната воля, хората след това може да се обърнат и постепенно да навлезнат в християнската орбита. Но все пак, имайки на ум, че старите обичаи са били запазвани, защото хората твърде упорито отказвали да се разделят с тях, като в същото време съществувала още по-голямата опасност да се случи точно обратното, при което утвърдените с хилядолетия обичаи да се окажат с по-голяма маса и заряд отколкото новите християнски учения, които от своя страна да бъдат засмукани в старата орбита. И точно това се е случило.
Константин от Александрия считал за един от най-големите свои триумфи християнизирането на големия международен фестивал на Mambre в Палестина. Той запазил фестивала, но го превърнал изцяло в християнски празник.5 Въпреки това, една боголюбива християнка, която посетила празника едно поколение по-късно, споделила, че докато празненството течало в пълен размах, християнския му отенък се бил съвсем загубил и цялото шоу се било превърнало в едно първично езичество.5 В същото време, почти през същата година, когато е било съобщено това, Йоан Златоуст, епископа на най-старата и най-голямата християнска църква, тази на Антиохия, се оплакал, че всички идвали в църквата само на Великден, защото така правели всички. През останалото време на годината, той говорел пред празни стени.7 Дори още през тези ранна епоха на християнството, формалния аспект на Великден е бил вече напълно засенчил доктриналния такъв.
Единственото реално оправдание за християнските Отци е тяхното твърдение, че възкресението на Христос действително се е случило – не като един символ, мит, надежда, предание, или мечта, а като едно истинско събитие. Самият Господ след възкресението положил много усилия да затвърди буквалността на събитието в умовете на своите последователи. След като бил вдигнат от мъртвите, Той дошъл при своите ученици и ги заварил объркани, смутени и скептични. Той ги „смъмри за неверието и жестокосърдечието им, дето не повярваха на тия, които Го бяха видели възкръснал“(Марко 16:14) и им обяснил подробно как древните пророци всъщност са пророкували за това което се случило. Той им наредил да го пипнат и видят с очите си, че Той не е дух, а че това е Неговата възкресена плът, след което заповядал; да донесат храна и ял в тяхно присъствие, поканвайки ги да ядат заедно с Него. Той им казал също винаги, когато се събират заедно след Неговото възнесение, да продължат да ядат истински хляб и да пият истинско вино, за да си спомнят за Него, когато е пребивавал сред тях в плът.
Не е необходимо да се опитваме да направим този урок по-ясен, защото човеците никога не са имали охотата да го вярват. Апостол Матей завършва своето Евангелие с думите: „И като Го видяха, поклониха Му се, а някои се усъмниха“ (Матей 28:17). Апостолите трябваше да смъмрят някои членове на църквата, които просто не вярваха във възкресението, а Йоан отбеляза с тревога че „много измамници излязоха в света, които не изповядват дохождането на Исус Христа в плът“ (2 Йоана 7). „Ако се проповядва, че Христос е възкръснал от мъртвите“, пише Павел до Коринтяните, “как казват някои между вас, че няма възкресение на мъртвите?“ (1 Коринтяни 15:12).
Също така, в писанията на така наречените Апостолически Отци, които са най-старите текстове оцелели от времето на Апостолите, се вижда ясно разпространението и задълбочаването в църквата на тази тенденция на неверие във възкресението. Апостолическите Отци отправят следните две основни обвинения срещу членовете на църквата: 1) че се срамуват от разпъването на кръста, и 2) че отричат възкресението. „Аз знам, че Исус е имал тяло след възкресението“, казва Игнатий на членовете от Смирна, „и аз вярвам, че Той и сега има такова.“8 (Можем само да отбележим мимоходом, че тук няма никакъв намек за някакво „мистично“ тяло). Игнатий призовава Tertullian да вярва, че Христос, „действително и наистина е бил роден, че е ял и пил, и че Той наистина и реално е бил съден при Пилат Понтийски. И е бил наистина разпънат на кръст и е умрял... И че Той действително и наистина е бил възкресен от мъртвите... Но ако някои атеисти, в смисъл невярващи, казват, че той само привидно е страдал... защо ми трябва да ходя да се боря със животни?“9 В по дългата версия на своето писание, Игнатий укорява онези които казват, че Бог не може да бъде познат; други пък мислят, че Христос не е бил роден; други пък мислят, че Светия Дух не е реалност; и други казват, че Отец, Сина и Светия Дух са едно и също нещо.10
Тревогите и безпокойствата на Апостолическите Отци са били последвани от недоуменията и смущенията на философите (теолозите) в църквата. Повечето от ранните теолози на църквата са били закоравели елинисти или неоплатонисти, като в техните школи нямало място за такова мислене, че Бог може да опетни себе Си влизайки в досег с физическо тяло, или да се самоограничава приемайки формата на човек. „Ние сме стъписани и крайно удивени,“ пише Origen, може би най-влиятелния от християнските философи след самия Августин, „че това най-висшо от всички същества, може да изостави своето величествено състояние и да стане човек....Това е свръх всякакво човешко разбиране, че Словото на Отца... може да се е съдържало в този човек, който се появил в Юдея. Но това, че Мъдростта Божия е влязла в утробата на една жена, и се е родило бебе, и бебето е плачело и скимтяло като всички други бебета, и след това е изстрадало смърт, и душата му била опечалена до смърт, и след това е било заведено да изстрада най-позорната от всички смърти... при вида на всички тези неща човешкия интелект спира да действа и е толкова стъписан и удивлен, че не знае на коя страна да се обърне... Това е твърде далеч от нашите възможности да си го обясним. И аз предполагам, че това е било и извън възможностите на самите апостоли; не, напълно е възможно обяснението на това причастие да е дори извън силата и властта на всички селестиални същества.“ Ориген не само, че не знае какво да мисли за физическото присъствие на Господа на земята, но той дори не знае какво и как да вярва в него, докато в своите обяснения той е внимателен да уточни, че той само излага своите „съмнения, отколкото да демонстрира някакви категорични твърдения.11 И така, той разсъждава по следния начин за възкресението на плътта: само „Отец, Сина и Светия Дух могат да живеят без тела,“ казва той, „защото е правилно и редно да се мисли, че самото Триединство съществува безтелесно.“ Но след това, той счита, че ако едно нещо може да съществува (живее) без тяло, то другите също могат, и ако другите могат, защо не всички? „ако това е така, телата ще бъдат изхвърлени във вечността, тъй като няма да има нужда от тях, .... Да бъдеш подчинен на Христос е равносилно да бъдеш подчинен на Бог, и ако си подчинен на Бог, то тогава нямаш нужда от тяло.“12 В своите коментари върху тези думи, век и половина по-късно, St. Jerom пише следното: „ако всички неща, както този ред на мисли ни кара да вярваме, ще живеят без тела, тогава цялата вселена от телесни неща ще бъде унищожена и ще се върне обратно в нищото, от което е била създадена.“13
Забележете суетата на философите в бележките на Ориген: Това, което той не може да схване поради ограничения си опит, трябва задължително да бъде също извън капацитета и на апостолите, ангелите и всички селестиални същества! Именно тази върховна самоувереност в истинността и окончателността на собствените си познания, е което прави възкресението на плътта такъв върховен трън в умовете на философите от школите. Според Свети Августин, възкресението на плътта е нещо, което езичниците не могат да понесат, и това е същото нещо, което философите също не могат да изтърпят, и което нещо над всичко друго, е онова, което отличава християнина от нехристиянина.14 Тъй като, тъкмо това е именно доктрината, която прави християните християни, за нас е много тревожно да научим от Свети Августин, че по неговото време „по нищо няма повече конфликти между самите християни, отколкото по въпроса за възкресението на тялото.“ „По никой друг въпрос,“ пише той, „те не са толкова силно разделени, и толкова упорити, толкова решителни и толкова спорещи, както по въпроса за възкресението на тялото. Защото, доколкото се отнася до безсмъртието на душата, много езически философи също са спорили за това и са ни затрупали с огромни купчини писания съдържащи твърдението, че душата е безсмъртна. Но когато се стигне до въпроса за възкресението те спират да спорят и равнодушно го отхвърлят като невъзможно, като основанието е, че е невъзможно за тленната плът да се възвеси в небесното царство.“15
Тук не можем да не отбележим, че възражението на езичниците срещу възкресението не било на физическа или биологична основа, а на чисто философска основа, и това е точно същото възражение, което днешния християнски свят отправя срещу концепцията за Бог изповядвана от Светиите от Последните Дни – а именно, че в селестиалните тела и свят няма нищо от телесен характер. Но въпреки това, възкресения Христос беше Бог. Има ли нещо чудно тогава, че християните никога не могат постигнат съгласие помежду си по този въпрос, който заема централно място в тяхната религия и учение? Философите-теолози от по-късната църква само леко се докосват до тази тема, и то с очевидно затруднение и неловкост. Свети Августин е имал да каже много повече по този въпрос, отколкото всеки друг църковен отец. В своите разсъждение той допуска, че тялото може да стане дух в смисъл да придобие неограничена подвижност, но не бил съвсем сигурен в това;16 и не е знаел как точно да приеме това учение, което било много популярно по онова време, че възкресението било възкресение само на духа (anima).17 И отново казва, че той самият би искал да знае как би следвало да си представи „едно духовно тяло“ в каквото нашите тела ще се превърнат след възкресението. Но той не знаел какво да мисли и, затова щял да бъде благодарен ако намери някой, който да го научи на това.18 В същото такова объркано и колебливо състояние е бил и най-великия съвременник на Августин – Ориген.
Това са били именно онези учения, които тогава не са били преподавани в школите и не са били проповядвани от философите, но които са разделили целия християнски свят от останалата част на света. Както казва Климент от Александрия, ако тези неща можеха да се открият от човешкия ум, тогава нямаше да има нужда Христос да идва на земята в плът и, от друга страна, ако човешката философия не може да ги открие, тогава човешкото мислене и философия не могат да имат и най-малък принос в изучаването на Евангелието. 19 Уникалната ценност на християнството се съдържа в онези неща, които никога, дори за милион години, не биха хрумнали на човеците, ако бяха оставени да решават сами на себе си. Неговите морални и социални учения, каквито са в момента, не са в никакъв случай уникални. Защото, както вече казахме, езичниците преди тях са се надсмивали над идолите също толкова шумно, колкото и всеки християнски апологет. Ние вече цитирахме Августин да казва, че езическите философи са изписали купища книги за безсмъртието на душата, а апологетите са обичали да изтъкват надълго и нашироко концепцията за един Бог, като всичко това далеч не може да се приеме за някакъв християнски принос към познанието – това е било вече ясно изразено в творчеството на поети и писатели, които са живели дълго преди Христос.
Бил е именно Karl Holl, който отбелязал, че аргумента за липсата на обясняемост в историята на Исус Христос, следва да се търси в странността на Неговите учения. Това което Исус е проповядвал, изобщо не било някакво познато учение но, ако използваме собствения израз на Holl, било „една плесница в лицето“ на всички учители и проповедници по онова време, както гръцки, така и еврейски.20 Учението,което е удивлявало и смайвало Неговите собствени ученици, трудно би могло да се приеме за познато учение. От това обстоятелство могат да се направят следните две очевидни заключения: Първо, че Исус Христос действително е живял на земята – един човек изправен в рязък контраст с тоталната враждебна социална действителност, защото без такъв водач никоя група от хора не може да се обедини заедно, да образува цяла общност и да проповядва едно учение намиращо се в пълна противоположност на тяхното собствено, и да се обучават, възпитават и преживяват всичко колективно. Второто е, че тъй като Исус Христос не е бил продукт на своето време, Той не може да бъде обяснен от гледна точка на неговата среда на израстване и възпитание, и Той не е можел да получи идеите си от едно общество, за което те са били крайно странни и отблъскващи, то Той трябва да е приел своите съвършени убеждения чрез Свой собствен опит. Засега, какво друго можем да направим, освен да приемем Неговата собствена версия за случилото се? Той наистина е видял Отца; Той наистина е видял Луцифер да пада от небето; Той наистина е разговарял с Мойсей и Илия на планината; Той наистина е приел служение от ангели в пустинята; Той наистина е видял дните на Авраам; и Той наистина е бил възкресен.
Темата за възкресението лежи в сърцето на християнското учение: „И ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра... И ако само в тоя живот се надяваме на Христа, то от всичките човеци ние сме най-много за съжаление.“ (1 Коринтяни 15:14,19)
Няма нищо парадоксално относно възкресението, така както няма нищо парадоксално относно една летяща машина, след като човек види една такава в действие. Но да се види едно такова нещо да лети, въпреки всичко и всички теоретични чудения дали то ще лети или не, е единствения и окончателен тест. Когато през осемнадесетия век беше съобщено за падащи метеорити, учените глави на Френската Академия оспориха със съвършена и неоспорима логика, че такова нещо просто не може да има. В епохата на просвещението, за Томас Джеферсън беше съобщено, че той казал следното относно метеоритите, които паднали в Кънектикът през 1807 година: „Аз бих по-лесно повярвал, че двама янки-професори лъжат, отколкото това, че камъни могат да падат от небето.21 От логическа гледна точка, за естествените философи не е имало отговор. И ние все още не знаем откъде са дошли метеоритите. Но там където учените от осемнадесети век са се препънали е било точно там, където и Ориген се е провалил в своите отговори. Той бил убеден, че онова, което той не можел да обясни логически, е било извън всякаква логика и не може да е възможно. А учените били убедени, че това което науката не е обявила официално, то просто не съществува, и това което не може да бъде научно обяснено - от тях – то просто е невъзможно да се случи. Но дори при наличието на най-пълните твърдения и научни доказателства, едно такова заключение не е гарантирано. Всеки учен знае, че чертожната дъска и уравнението нямат окончателната дума, независимо колко точна и изчерпателна може да бъде работата им. Има само един начин да се разбере дали това нещо ще лети или не.
След като падането на метеоритите беше доказано от свидетели през 1803 година, Академията веднага си сменила мнението от крайно отхвърляне до пълно приемане, и всички учени там се държали така сякаш никога не са били оспорвали това дори за момент. Същото е било и по въпроса за възкресението. В един момент Thomas си сменил мнението от пълно отричане до съвършено приемане, и се чувствал удивен и унижен как е могъл да се съмнява в нещо толкова очевидно. Независимо колко невероятно и парадоксално, или крайно невъзможно, може да изглежда едно нещо за най-учените хора на света, единствено само чрез пряк свидетел, а не чрез логически разсъждения, истината може да бъде окончателно установена, независимо дали тази истина е от научен или религиозен характер. „И това е свидетелството... което даваме за Него: Че Той живее! Защото ние Го видяхме... и чухме гласа Му да свидетелства, че Той е Единородния на Отца“ (Учения и Завети 76:22-23). Нека сравним това свидетелство на съвременните пророци с това на древните такива: „Това, което беше отначало, което чухме, което видяхме с очите си, което изгледахме и ръцете ни попипаха, за Словото на Живота... това което сме видели и чули, него възвестяваме и на вас.“ (1 Йоаново 1:1, 3). В края на краищата, това което може да ни даде истинско разбиране за истинския Великден е единствено свидетелството на пророците.
(Текстът ми беше изпратен от г-н Николай Гавазов.)
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
3 коментара:
Г-н Грънчаров, ще водите ли дело в Страсбург?
Нека да видим как ще завърши съдебното дело във Върховния Касационен съд и тогава ще реша...
Разбирам. Бихте ли се съгласил да кажете номера на делото, за да можем и ние да проверяваме?
Публикуване на коментар