Нямаше ли да е престъпление ако бях избягал от своята духовна мисия: да кажа на младите ония истини, които никой друг няма да им каже?!

Да кажа нещо за дневника си. Вече отново работя като учител (по философия), т.е. дневникът ми отново ще придобие предишния си характер: да говоря, да пиша за вълненията и размислите си около конкретната ситуация в училището, в образованието.

Вече имам заповед за назначение в едно училище в София. (Кое е това училище все още не обявявам, чудя се ако обявя дали към адреса му няма да потече мръсен поток от доноси на мои зложелатели; нищо чудно обаче съвсем скоро точно по тази причина да обявя кое е училището, т.е. за да си направя един хубав експеримент!) На половин щат съм, т.е. заплатата ми ще е точно колкото е на един охранител, на един пазач (каквото бях до вчера), т.е. не отивам в София, не започвам работа като учител за "повечето пари". Да не говорим за това колко големи разходи ще имам в София (за квартира и прочие), ето, аз за тия два дена, в които съм в София, напълно се разорих, давайки непредвидени разходи за пътувания и пр. Е, ще имам към заплата и някои надбавки (за стаж и за квалификация), но мизерията ми в София ще е пълна. За какво отидох ли? Само за да "натрия носа" на пловдивските властващи бюрократи, които ме държат репресивно извън системата, затова ли? Или отидох защото обичам тази своя работа като учител, сиреч, само защото съм идеалист, иначе казано - глупак (според разпространените представи!)? Да, наистина, защо отидох там, в София, да работя като учител - защо направих тази промяна (и то на моите години!)?

Най-горещ противник на промяната в живота ми се оказа най-близкият ми приятел Ники Димов, колега-блогър. Ники ме обвини публично в блога си (и във Фейсбук) направо в измяна, в предателство, в дезертьорство: заради личния си интерес съм бил зарязал борбата на небезразличните граждани, които, както е известно, извоюваха вече започването на "кръгла маса" (с управляващите) по проблемите на пловдивското образование; тъкмо в навечерието на откриването й (тя ще започне на 26 този месец, Ники скоро ще съобщи това в блога си) аз заминах да работя в София. И то, така да се рече, "по свои чисто лични причини", един вид да избягам от тежката ситуция в Пловдив, един вид за да се спася! Ники така възприе всичко и решително възрази. И ме нарече "истинска мижитурка". Два дни с него водим разгорещени дебати по телефона и месинджъра. Той твърдо настояваше да не подписвам договора, т.е. да се върна в Пловдив. Единствен от всички граждани на Пловдив Ники Димов горещо ме призова да остана в Пловдив защото по неговите думи съм бил нужен тъкмо на пловдивското образование - и на Пловдив! Разбирате ли, никой друг от приятелите ми в Пловдив не стори това, единствен той, Ники, държи да остана в Пловдив - защото тук съм бил нужен! Всички други мои приятели или се умълчаха, или ми казаха: правилно постъпваш, махни се от Пловдив, браво, че се махна, работи в София, майната му на Пловдив и майната му на пловдивското образование! Само Ники твърди, че съм нужен тук. Виждате ли колко странно е това: не е ли обидно за мен, че само един човек сметна, че съм нужен точно тук, в Пловдив, където от 1985 година работя все на буренливата нива, така да се каже, на пловдивското образование! (Имам хиляди ученици и студенти!) Но само един човек ме оцени като нужен точно тук, в Пловдив. Където, прочее, решително съм остракиран от системата на образованието - защото пловдивската образователна бюрокрация на власт ме възприе като "народен враг" и се разправи с мен по най-обидния и грозен начин! А гражданите не ме подкрепиха. С изключение на един-единствен човек, който още ме призовава да остана в Пловдив. Как ви се струва тази работа?! Интересно е, нали?

С Ники сме започнали един експеримент, наречен "земеделие в градски условия", иначе казано, работим едно ранчо, един участък земя. В тази работа особено Ники хвърли много труд (и аз работя, но той свърши главната работа!). Имаме разсад, през зимата (ранната пролет) възнамеряваме да отглеждаме марули, репички, лук. Да, но ето аз заминах, Ники остана сам. Работата е много. Той и затова ме зове да остана - да има помощник. Без помощник, без друг човек той не е възможно сам да се справи с работата (иначе всеки ден работи на друго място и само вечер - и в събота и неделя - работи на ранчото). Ще загине, ще се похаби току-що покълналия разсад. Аз се чувствам по тази причина гузен и виновен за очертаващия се провал на нашия експеримент със земеделието в градски условия. Пиша това с надеждата някой, който се интересува от такива неща, да откликне, да се обади на Ники, да се включи в нашата задруга (аз като съм в Пловдив също бих могъл да помагам с нещичко). Дано откликне някой, дано Ники си намери помощник. Да видим де. Но аз да напусна работата си в София като учител и да се върна заради това не е разумно.

Та значи в Пловдив само един човек смята, че съм необходим на Пловдив - и на образованието в Пловдив. Няма що, много ласкава е тази оценка за мен, драги пловдивчани! Благодаря много за тъй високата оценка! Безразличието очевидно ви е задушило кажи-речи тотално...

Махнах се, избягах, бях прокуден от града, в който премина моята младост и зрялост, тоест премина живота ми, т.е. избрах... емиграцията! Да, и мен ме сполетя това, да емигрирам, да бъда прогонен! Вярно, страната все още не съм напуснал. И вероятно няма да я напусна - по близки до ума причини (на 60 години съм!). Но от моя град (така чувствам Пловдив след като съм живял тук 34 години!) бях прогонен. Властта ме прогони, самозабравили се властници в образованието ме изритаха от Пловдив! Като ме оставиха без основното ми занимание - и ме поставиха в унизителното положение да се боря за оцеляването си. За разлика от Сократ аз потърсих спасение в бягството - щото алтернативата е смърт! (Аз щях да умра от унижения ако бях продължил да работя в крайно унизителните условия: да бъда нощен пазач и да живея в пълна мизерия!) Но и това, знаете, не трогна много пловдивчани, че някакъв си там учител щял да умре от унижения, голяма работа, че ще умре един учител - и то, моля ви се, по философия! Аман от философи, да мре като трябва! Сократ избра да умре (и на него приятелите му предлагали да бяга в съседен град и да се спаси по този начин от смъртта!), ала той предпочел да остане в Атина и да умре. Знаете, Сократ също като мен бил обявен за "враг" - и бил осъден на смърт. И аз бях осъден на смърт. Ала за разлика от Сократ избрах бягството, емигрирането. Дали съм постъпил неразумно, дали не трябваше и аз да избра смъртта?! Не знам. Сократ поне получи славата, аз какво ще получа? Презрението? Мерси, донасита ме убива безразличието ви, драги пловдивчани! (Защото ако не бяхте толкова безразлични, за два дни щяхте да принудите властта да спре с безобразията и беззаконията си спрямо мен, един учител по философия, чиито единствен грях е че си гледа съвестно работата и си изпълнява безупречно дълга - в условията на пълната морална развала на т.н. ви "образователна" система!)

И така, аз съм в София, вчера учителствах, имах 5 часа. Имам добри впечатления от училището, от учениците, от колегите, от мениджърите в това училище. Интересно е, че аз, бидейки крайно раздвоен по въпроса дали да почна работа в София, им разказах още преди да ме назначат цялата истина за себе си, за моя конфликт със световно-известната вече директорка на пловдивската ПГЕЕ "ТЕТ Ленин", имала титаничната дързост да ме обяви за "пълен некадърник" само защото не намери друг, по-смислен начин да се разправи с мен. Историята, която разказах, прозвуча на директорите в София така сюрреалистично, че те не можеха да повярват, че такива идиотщини са изобщо възможни! Е, възможни са, Пловдив е доста напред в... морално отношение, няма що! (Може би затуй е обявен и за европейска столица на КУЛТУРАТА, знае ли човек?!) Вярно, други мои приятели ми казват откровено: ти луд ли си бе, човече, да се захващаш пак с учителстване и то в София, където учениците са още по-разпуснати, ето, тази тежка учителска работа, от която всички бягат, вече окончателно ще те убие?! Що не си стоя на тихата и лека работа като пазач, та да оцелееш поне до пенсия?! Но ти, безумецо, пак отиде и се хвърли в морето - и, разбира се, ще си получиш заслуженото за безумието! Как може да искаш да си учител бе, луда главо?! - така ми казват мои приятели, и то философи, които са в София (някои от тях са професори!)?! Чудят ми се на акъла? Дали пък наистина не съм изкрейзил, а - щом искам да работя като учител и то в държавно училище?!

А иначе, не мога да скрия, ми е много приятно да говоря на учениците и да виждам огънчетата, които просветват в очите им като им казвам някои истини, които никой друг учител вероятно не им е казвал - и няма да им каже! Не е ли престъпление от моя страна да избягам от тази своя духовна мисия: да кажа на младите ония истини, които никой друг няма да им каже?! Не, аз това престъпление не мога да извърша. Ето затова сторих безумието да отида в София и да стана учител там. Единствено по призива на дълга сторих това безумие. (Няма къде да спя в София и пътувам до родното си място в Долна баня всеки ден, поради което се разорих окончателно, не зная как ще доживея до заплата, а има доста време до нея?!) Да, драги приятели, тия, духовните, нраствените неща са нещо като лудост, те са родствени на лудостта: да си зарежа "комфорта" в Пловдив и да отида в пълната неизвестност в София, където наистина няма къде да спя, но само и само да си изпълнявам дълга да кажа на учениците си онова, което никой друг няма да им каже, което само аз мога да им кажа! Да, лудост е това, признавам. Нека да съм луд. Но дълга си ще изпълня. И ще платя цялата тежка цена за този непозволен лукс!

Не зная какво ще стане с предаванията ми по Пловдивската обществена телевизия. В четвъртък, в традиционния час за тия предавания аз имам часове в училището в София. Години наред съществува предаването "На Агората...", сега май дойде часа да загине. Ще заглъхне моя глас в ефира на ПОтв. Ще ми затворят устата враговете. Още една победа ще постигнат враговете на свободата на словото - и на демокрацията! Ето, а заради тези предавания аз бях пред толкова тежкия избор какво да правя, дали да напусна Пловдив или да остана. Реших да напусна. По много важни причини (важни за моята, не за вашата ценностна система) се реших да отида в София. Виждате ли колко ефикасно и далновидно действат враговете на свободата и на демокрацията в Пловдив като ме прокудиха от този град?! Затвориха ми устата. Ще млъкна. Няма да слущавам покоя им. (А дали да не опитам да правя предаване в София? - това не се знае, ще видим, животът, времето ще покаже...) Но не крия, че ми е мъчно, че ми се налага утре, в последното предаване на живо, да се прощавам и разделям с пловдивските си приятели, със зрителите на ПОтв. (Ако измислим с г-н Евгений Тодоров някакъв начин да запазим предаванията ще бъде чудесно, ала едва ли това ще бъде възможно, за жалост...)

Ами това е в основни линии. Пиша тези неща тази заран в Долна баня, където преспивам, пътувайки с влака до София и обратно всеки ден. Вече втори ден. Доста е изморително, а аз съм вече в напреднала възраст. Като труп се прибрах снощи. Дали тия напрежения около преместването ми в София няма да ме убият още по-бързо от униженията, на които се преситих в Пловдив в последните кошмарни пет години?! От смъртта си няма как да избягаме, но нали бихме могли да правим туй-онуй с оглед да не я предизвикаме да дойде хептен преждевременно?! Признавам си, не ми се мре още, имам още няколко важни работи да свърша преди да си тръгна: моля Те, мили Боже, дай ми още малко време да си довърша поне най-важните работи!

Спирам дотук. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави! Правите ли нещо да се освободите от бронята на безразличието - или нищо не правите?!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Добави в Svejo