Авторът на книгата, на която съм редактор и коректор (скоро ще разберете коя е тази книга, нека първо да излезе от печат!), ми писа нещо важно, по което между нас възникна спор, ето основното от него:
Той: ... Свободата е висша ценност, а свободолюбието висша добродетел, но ако човекът или обществото преди това не са изградили ред други добродетели във себе си, то става така, че свободата като самоцел, без наличието на другите добри черти, се превръща в нещо опасно, вредно и деструктивно. Аз даже си мисля, че проблемът на българите, а и не само на нас, е в прекаленото свободолюбие. Криворазбраното свободолюбие според мен е път към бунтарството, което пък е левичарство и в политически, и в житейски смисъл. ...
Аз: Здравей,
Благодаря ти за отговора! Ще ти отговоря на части, не наведнъж, щото иначе ще стане много дълго, повдигаш доста въпроси. Първо за свободата, за "прекаленото свободолюбие" на българина, която за мен е голяма новост:
Интересна мисъл развиваш, тя касае точно онова най-важно, което откак се помня ме вълнува: отношението на българите (пък и на човеците изобщо) към свободата. Опитвам се да те разбера, обаче ми се струва, че допускаш фундаментална грешка с тази своя теза за "прекаленото свободолюбие" (на българите, пък и изобщо на човеците). И тя е в следното: свободата е почвата, ако щеш дори корена на всичко останало, сиреч няма как да се изградят "останалите добродетели" у човека без нея. Без свободата за човека всичко друго е изродено и извратено, сиреч, робските "добродетели", "добродетелите" на робството няма как да са нещото, благодарение на което свободата на по-късен етап ще може да се изяви в един по-позитивен и градивен смисъл. Да вземем пример с търпеливостта, чумата на масовия българин, той е способен да понася всичко, да търпи до болка, даже и болката от търпеливостта да търпи. Тази типично робска "добродетел" нима е нужна на човека, който по някакви причини е обикнал свободата? Не му е нужна, почвата, на която е израснала примиреността (другото име на търпеливостта), е неподходяща, тази почва на робството е отровена, а израслото на нея не може да се присади на почвата на свободата. За човека всичко тръгва и се връща от свободата, всичко започва от нея и опира до нея. Няма ли свобода, не разбира ли що е свобода един човек (или народ), няма как този човек или народ да има някакви други добродетели. Нито една същинска добродетел не може да покълне на друга почва, не на почвата на свободата. Друг е въпросът, че свободата първо покълва като усет за свобода, като влечение, като желание, като смътен копнеж, тия неща са заложени у всеки човек, от тях започва всичко. Благодарение на тях след това ще израсте (в практикуването на свободата) и съзнанието за свобода, благодарение на което свободата в един момент почва да става действителна, истинска, т.е. започва да се проявява в действията, в постъпките. И човек започва да живее с нея, в един момент става така, че не може вече да си представи живота без нея. И такъв един разбрал смисъла на свободата човек (той дори е изстрадал това свое разбиране, платил е цялата цена за него!) стига дотам, че е готов вече да мре за свободата си, да се бори за нея всеки ден и пр. В този смисъл трябва да признаем, че тезата "битието определя съзнанието" масово се разбира съвсем неправилно, въпреки че тя е така обща, че може да се разбира всякак. (Ако истинско битие е духът, тогава е приемлива теза! Но не така я разбират почти всички.) Но аз продължавам да вярвам в тезата на екзистенциалистите, а именно че човешкото битие не е нищо друго освен битие на свободата. И съм съгласен, че битието на свободата поражда целия онзи манталитет на свободно живеещия човек, първичното е самото живеене със свободата, но то е неразделно от съзнанието за свобода, без него нищо няма, също без влечение към свободата нищо не може да се роди. Темата е голяма, тя е главната тема на всичките ми книги (наред с неразделните от нея теми за човека и живота). Спирам дотук, че иначе можем да ги пишем цял ден...
Може ли човек (или народ) да обича онова, което не познава, което му е съвсем чуждо? Може би имаш предвид това, че понеже ний, българите, доколкото сме човеци, имаме заложен (от Бога) този велик инстинкт за свобода, това е именно чувството, усетът за свобода, желанието, влечението, копнежът. Това обаче все още не е ЛЮБОВ към свободата. Това е жажда и глад за свобода. Разбира се, че ще е гладен за свобода онзи, който никога не я е вкусвал, но нима можем да обикнем нещо, което никога не сме вкусвали? (Аз, примерно, не съм ял никога трюфели и изобщо нямам любов към яденето им, хал-хабер си нямам за техния "вълшебен вкус"!) Та според мен няма как човекът, пък и българинът, да обикне свободата даже прекалено - по причина на това, че той съвсем не я познава. (А свободата я познаваме истински когато почнем да живеем с нея, не е достатъчно дори и да сме чели за нея, книжната свобода също не помага!) А как почва да живее човек със свободата си ли? Ами като презре робското съществуване, което е така привично за нас, българите. Докато не се отвратим от презряното робско съществуване ние никога няма да заживеем със свободата. Който обаче се е отвратил от робуването, той вече е на път да заживее със свободата. А животът със свобода е всекидневна борба най-вече със собствената ни склонност да се отдаваме на робуването, щото без свобода наистина по-лесно се живее. И, разбира се, на почналия да живее със свободата си му се налага всеки ден да се бори с ония, които му пречат да се отдаде на свободата си, да й се наслаждава, които искат да го върнат към робуването. Без борба няма свобода, свободата загива без борба. В този смисъл напълно е прав народният поет Радой Ралин, той мъдро учи народа за следното:
Свободата е като хляба. Всеки ден се замесва, изпича, изяжда.
Ето и цялата му молитва (защо ли не се учи тази молитва в наште училища - където учат младите на всичко, но само не на онова, което трябва?!):
МОЛИТВА
Свободата е като хляба.
Всеки ден се замесва,
изпича,
изяжда.
Свободата трябва
всеки ден да е прясна,
топла,
сладка,
достатъчна, за да я споделиш с други.
Не яжте огризки,
не яжте вчерашен хляб,
не яжте подарен хляб.
Сами си замесвайте
и изпичайте
хляба,
за да го имате,
за да не го просите.
Засяда на гърлото
вчерашния хляб,
подарения хляб.
Хляб наш насущний дай си го сам.
1967
Та мисълта ми беше, че главният дефект на масовия българин (и човек) е отчуждеността му от свободата, той не я разбира, няма дори съзнание за нея, не знае, че тя е като хляба, нещо повече, ний, българите, се страхуваме от свободата (това е основата на нашето малодушие!), а също така я мразим, обиждаме я, наричаме я "свободия", свързваме я с анархията, с безредието, с хаоса. Всичко това показва, че съвсем не сме опитали тъй сладките плодове на свободата, за които обаче преди това много се работи - и то всеки ден, неуморно, непрекъснато, с цялостно себеотдаване. Спирам пак.
Ето по-нататък какво ми пише този човек: ... Така че, лично, предпочитам добродетелта смирение, което не значи сляпо и също самоцелно покорство, смирението по същество е нещо много по-различно и нещо много повече от покорството. ...
Отвърнах му:
Добродетелта смирение, различна от покорството, както казваш, един вид стои над свободата, тя един вид трябва да я направлява, правилно ли те разбрах? Смиреният влюбен в свободата - този ли ти е идеалът за човека и за българина? И в какво се изразява тази смиреност? Да гледа как враговете на свободата се гаврят с бащиното огнище, пък да търпи, нищо да не прави, да се отнася с презрение към насилниците, да бъде добър с тях, в това ли се изразява смиреността? Ето сега, примерно, ченгета, мутри, комунисти у нас са се разпищолили, правят си каквото им скимне, гаврят се, турят тъпото милиционерче Гешев за главен прокурор, моля ти се, а масовият българин, накичен с "добродетелта смирение", гледа на гаврата и нищичко не прави, това ли е въпросното тъй хубаво смирение? Кажи, щото не разбирам. Наистина не проумявам как се държи добродетелно смиреният когато мутро-комунисти и ченгета се гаврят с него. Ще ти бъда благодарен да ми обясниш поне това. А аз знам как действа разбиращият що е свобода когато види ония, дето се мъчат да се погаврят с него: просто скача и им казва: "Тая, дето си я намислил, няма да я бъде, няма да ти позволя да се гавриш с мен!". Ако българите имаха някакво съзнание за чест, ако поне малко разбираха що е свобода, Гешев, гешевци, ченгета, комунисти и прочие мразеща свободата паплач отдавна да бяха натикани в миши дупки - и оттам, треперейки от страх, злобно да скърцаха със зъби, гледайки всестранния просперитет на България. А днес тези същите наглеци владеят всички власти и дирижират положението, причината е, че масовият българин халхабер си няма що е това свобода. И затова се е отдал на "добродетелта смирение"...
Да оставим обаче теорията и философията на мира. Отиването ми в София за мен беше една авантюра, в която обаче прозира и моята лична боязън от свободата, аз нищо че съм философ, нищо че се кълна, че обичам свободата, пак се страхувам от нея - щото съм българин. Моята трагедия е това, че не смея да се отдам на напълно свободния живот и да си изобретя препитание в него, а като слепец за тояга се държа за учителстването, което ми дава нужните ми за оцеляването минимални средства за живот. Вярно, опитах да си осигуря независим, свободен и достоен живот, писах много книги, издавах ги, надявах се от тях да имам поне минимален доход, от който да мога да живея, не и не, това не проработи, аз не само че нямам доходи от книгите си, но и съм на загуба, хиляди левове вложих в издаването им, а сега книгите ми стоят арестувани в книжни борси и складове, даже не стигат до книжарниците по простата причина, че книжарите не ги щат, те лямтят за печалби, защо им са философски книги от неизвестен автор, които не обещават печалба?! И така книжарите направо заклаха не толкова книгите ми, колкото мен, автора им. ("Изклаха" фактически всичките ми деца, книгите са децата на автора, до едно изклаха децата ми, по-добре мен да бяха заклали, това е голяма трегедия: да видиш изклани всичките си деца!) Същото направиха и със списанията ми, две списания създадох, вложих всичко в тях, душата си вложих в тях, те обаче не стигнаха до будките за периодични издания и вестници, не, надушиха ме и направиха нужното да убият и тия мои деца!
Това е моята трагедия. И затова аз като слепец с тояга се държа за учителстването, от което да имам минимални средства поне за хляба. Но ето, в София заради разходите по квартира и пътувания (Пловдив-София, Долна баня-София, Долна баня-Пловдив) пред мен се очертава страшна и мизерна зима (съпругата ми, учителка, още не може да си намери работа!), поради което аз започнах да се замислям дали, с оглед физическото ми оцеляване, да не се върна обратно в Пловдив и (понеже тук имам официална забрана да учителствам!) отново да не стана... нощен пазач?! Да, сериозно мисля тия дни по такъв един вариант, щото в София съм на половин щат, той е равен на минималната заплата, която като пазач получавах тук, в Пловдив, поне ще си спестя разходите за квартира и пътувания, та белким някак оцелеем със съпругата ми тази зима.
Такова е положението. Страшна работа! Аз иначе бих могъл да върша работа на коректор и редактор, но за това нещо се искат връзки, аз нямам такива, нищо че познавам един издател (на него сигурно му е неудобно да ми предложи такава работа, на мен също ми е неудобно да го моля за това!)
За здравословните ми проблеми ще ти бъда благодарен ако ми дадеш някакви съвети, аз пия хапчета за сърце и имам проблеми с белия дроб, някакви медикаменти вдишвам всеки ден, нещо като астма имам. И щитовидната жлеза не е наред, за момента обаче е в норма.
Ами това е засега, ако нещо съм пропуснал и е важно, кажи, ще ти отговоря.
Всичко добро! Хубав ден!
С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар