Ако духът се махне от България, ако си тръгне, ако замине другаде - тогава всичко у нас ще повехне и ще замре...

Можете да видите Съдържанието на книжка 1 (30), август, година XI, 2019. Няколко месеца вече минаха откакто оправих апел за подпомагане от страна на читателите на изданието на неговото хартиено издание, интересно е да се отбележи, че абсолютно никой не откликна; това означава, че екзикутор на това издание, така да се рече, се оказа нашата общност. Аз тогава предизвикателно попитах, поставих въпроса: "Имате шанс да станете екзекутори на две списания – ще се възползвате ли?" (издавах години наред още едно псинание), ето, отговорът е вече ясен: да, желаем, ще се възползваме от шанса да екзикутираме тия две списания, колко му е да ги екзекутираме?! Нека България да стане страна на триумфиращата бездуховност и простащина, майната й на България, майната и на проклетата духовност, драги ми ненормалнико Грънчаров! - така аз рачитам посланието, което е закодирано в този простичък факт. Ако требва ще погребем духовност, нравствеността и човечността в свидното ни отечество, ако трябва, ще станем не само простаци, но и диваци ще станем, Грънчаров, а пък вие, дето се борите за свобода, за истина, за добро, за тъпите ви "духовни неща" ни се майхате от главите, досадници такива, а най-добре мрете, та да ни освободите завинаги от присъствието си. Ето какво, прочее, ми писа едно същество, което, предполам, е "колега", да, туй същество е учител (на вашите деца и внуци!), моля ви се:

Ами мри като не знаеш да живееш?! Голяма работа че ще умреш! Като умреш ще ни отървеш от твоите тъпотии! Никой не се интересува от глупостите ти! Ти си ни напълно ненужен и си дори вреден за народа!

Всеки ден в този стил получавам послания в този стил от разпищолилата се хептен сган, която кой знае защо се чувства толкова уязвена от моите писания и от моето поведение. Но както и да е, те това могат, това и правят: беснеят, подивели са от злоба. Друг обаче е въпросът. Той е: а как ще живеем занапред след като сме потънали до шията в тази аморална гнус?!

В страна, в която духовността е на път да погине (изчезне?), в страна, в която духът е нежелан гостенин, всичко друго в нея неминуемо скоро погива. Защото духът е точно това: той е носител на живота, той е самата живост (или жизненост), той е изворът на живота - как тогава нещо да оцелее когато духът бива изгонен и е така зверски нежелан? Като употребих думата "погива" по отношение на духа, направих грешка: духът няма как да погине, той не може да умре, той, бидейки носител на живота, не знае що е смърт. Но духът просто може да се махне от България, да си тръгне, да замине другаде - и тогава именно всичко ще повехне и ще замре. Някога може пак да се върне, но сега ние, както виждате, го гоним всеотдайно, не го щем, притесняваме го, обиждаме го, вманиачили сме си, че можем без него. А без духа човеците стават нещо като прасета (защо обиждам тия тъй безобидни животни?!)

Спирам дотук. Няма смисъл повече да се пише. Всичко е пределно ясно. Рипайте като идиоти около "духовните" си, с извинение, водачи Слави Трифонов и Боко Борисов, маайте "кифтета", щракайте с пръсти, "живейте" като скотове, правете каквото щете, чупете си главите - щом ви е толкоз акъло!

Списание ИДЕИ 10 години излиза с по три книжки годишно. Нито една държавна културна или образователна институция не се мръдна малкото пръстче с нещичко да помогне. Издавах го предимно със скромните помощи на читатели - и предимно с още по-скромната си заплата като учител. Накрая ме опраскаха, уволниха ме, започнах да издавам списанието с... обезщетението за безработица! Като и то свърши, като останах безработен без никакви доходи и когато ми се наложи (заради остракирането ми от системата) да стана нощен пазач със заплата, по-малка и от минималната, тогава вече спрях да го издавам по понятни причини. И ето, от началото на тази година не мога да издам нито една книжка и на двете списания. Но ми е ще да не погинат тези свидни мои рожби. Ще видя какво ще правя. Дано измисля нещо. (Ако бях на цяла учителска заплата щях да мога да го издавам някак, но сега съм на половин заплата, и понеже имам големи разходи в София където се принудих да търся работа, нямам възможност да отделя и лев за списанията!) Нещо де, ще видим какво ще стане. А това го пиша не за да предизвикам някакъв отклик, а само за да документирам (за историята, за бъдните поколения!) ситуацията - та да знаят един ден в какви времена сме живели - и какви сме (сте) били. Само затова пиша тия неща, не за друго. Знаете, аз съм нещо като хроникьор на нравите - и описвам душите ви, нещо друго не правя...

Като пишех този текст преди малко ми звънна Ники Димов, колегата-блогър, който кажи-речи единствен напоследък (прочее, същото може да се каже и за другия ми приятел Любен Воденичаров!) все още се вълнува от това какво става по моя тъй интересен случай (зер, не всеки ден властта и народът убиват публично и бавно, с особена жестокост, един учител!). Попита ме какво правя, казах му, че пиша за тежкото положение около излизането на списание ИДЕИ. Като казах, че то умира в агония (подобно на издателя и на главния си редактор), Ники (който умее духовито и остроумно да реагира на всичко случващо се!) ми каза следното:

- Хей, Ангел, искаш ли днес като отидем на ранчото да копаем да направим следното: ще вземем една книжка на списание ИДЕИ (те са все с черни корици, нали?!), ще изкопаем една дупка, подобно на гроб, ще сложим там списанието, ще го заровим, след това ще запалим свещи, ако трябва и тамян ще донесем, и него ще запалим, както се прави на истинско погребение, ще поревем двамата с теб малко, а всичкото това може и да го запишем на видео, искаш ли?!

Каза ми всичкото това Ники, заливайки се от смях! Той си е такъв, умее във всяко нещо в живота да извлича веселата, забавната страна. Аз подех неговата емоция (така той често ми помага да се откъсна от тъжните мисли!) и се посмяхме, но аз в един момент се усетих и му рекох:

- Ники, приятелю, смеем се ние сега двамата с теб, зарази ме твоят смях, но на мен това списание ИДЕИ ми е нещо като дете, като свидно чедо ми е, виж колко ми е акъла, че покрай теб взех и аз да се смея! Да направим клипчето, съгласен съм, но аз ще рева там като на истинско погребение, ако трябва ще си скубя и косите от мъка, пък ти се смей, предполагам, че хубаво ще се посмееш, но смехът, както казва народът, е здраве, няма лошо, че ще се посмееш от сърце!

Такива работи. Така обсъдихме въпроса с Ники. Чао засега, хубав ден ви желая! Бъдете здрави, а за да сте здрави, радвайте се от сърце на зрелищата и сеирищата, които ваште народни кумири (Боко, Слави, Сидеров и вся остальная ченгесарская сволочь!) ви устройват! Те ще ви разкажа игричката (да не кажа другия разпространен израз!) съвсем скоро...

Та значи хартиеното издание на новата книжка на философското списание ИДЕИ е готово за печат, но поради бедност на издателя си все още не може да замине за печат.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo