Какво показва отдаването на "стихията на танца"?

Ҵєцѻ Ҋѻшєвѣ: Върховно преживяване е, когато вашето "висше аз" се присъедини към групово "висше аз". Когато сърцето ми се разтуптява от играещите пред мен приятели, усещам колко великолепен би могъл да бъде този свят, ако всички действат за доброто на всички!

МОЯТ КОМЕНТАР: Напоследък често ходя да гледам играещите на неделното хоро (на площада в Пловдив) и размишлявам защо го правят. Горното изказване хвърля известна светлина върху проблема. Но и поставя ред въпроси: а дали индивидът не се стреми към "сливане" и дори към "претопяване" в тази колективна стихия на танца само и само за да избяга от своето усещане за личностна самота, да избяга от скуката, от досадата, от страха да остане сам със себе си? Или примерно този: хванатите на хорото и извършващи абсолютно еднакви движения танцьори, станали един вид "един голям колективен субект", движещ се в единен ритъм, дали по този начин не просляват тържеството на колектива (групата, общината, общността, комуната) над индивида?! Аз самият се питам също така и защо нямам такова влечение към танца, към играенето на хора, може би това се дължи на обстоятелството, че съм индивидуалист, инстинктивно не обичам комуната (масовата безличност на комуната), но за сметка на това ценя високо всеки отделно взет индивид?

И още много други въпроси си оставям, съзерцавайки "вихъра на танца". Наслаждение обаче не изпитвам, а ме налитат, както виждате, доста досадни и тежки мисли. Не мога да избягам от себе си и да се шмугна, да се скрия в груповото веселие или удоволствие на танцуващите, щото също така смятам, че веселието, щастието и удоволствието не са групови изживявания, а са индивидуални дотолкова, че само още един друг индивид ти е напълно достатъчен за да си и весел, и щастлив, и да ти е приятно и прочие; повече от един не са ми нужни, пък и да си правим някакви удоволствия групово ми се вижда, с извинение, извратено, перверзно.

Виждате, че много въпроси се появяват около тия "хора на хората" и народните танци (които иначе много ги обичам, наслаждавам се на музиката, на мелодиите, на вложените в тях чувства, само дето не обичам да рипам заради тях; прочее, обичам да пея, но не да танцувам!). Тълкуването им не е проста работа.

Има и нещо друго, не по-малко значимо: какво представлява т.н. "висше аз" на колектива, групата, комуната? Какъв е духът, каква е същината, каква е истината на това "висше аз" на групата? Това някаква дълбока народна традиция ли е, която изразява субстанцията (архетипите) на народната душа, или е някакво колективно несъзнавано, изразяващо единствено стихията на заетата единствено със самата себе си воля за живот, която копнее за едно-единствено нещо: удоволствията на плътта?!

Не знам, и тия въпроси са доста важни, но масово се отбягват. По лицата на някои силно унесени във вихъра на танца (хорото) танцьори си личи, че изпитват такова силно удоволствие, че то, знам ли, за тях сякаш е сравнимо със сексуалното, а на мен това, кой знае защо, това ми се вижда пак заместител, нещо неистинско, то е сублимация, не е автентично и естествено удоволствие.

Такива работи. Нека да ме мрази народът, че смущавам душата му - като го провокирам да мисли... знаем, че мисленето е крайно вредно! :-)

Последно, което е по твърдението "... колко великолепен би могъл да бъде този свят, ако всички действат за доброто на всички!" Всички едновременно (под един ритъм, под една команда) да действат за доброто на всички е утопия, сравнима по тенденцията си с маниите на комунистите. Няма как да стане това, щото ние всичките, за щастие, не сме еднакви, а сме различни - и от тази своя различност не бива да се отказваме, нито пък да я жертваме за да угодим на своите колективистични страсти, мании и влечения. Верният подход към добруването на човечеството е показан от Христос: всеки индивид е безкрайно ценен, трябва да обичаме другия човек, всеки нека да бъде себе си, нека да се изяви пълноценно, по свой си начин, нека да работи каквото иска и както си иска, нека да има свобода, нека да сме напълно свободни (в танца нима не изчезва свободата, спонтанността, непринудеността, хаотичността на естествените движения?!), нека всеки да успява и да добрува колкото и както си иска, в резултат ще бъдем едно здраво общество, в което ще има и бедни, и богати, и щастливи, и нещастни, и добри, и лоши, и всякакви, но това е справедливо, щото всеки, ако се постарае, ако работи истински, може много да постигне, а пък завистливите нека да злобеят.

Това е вкратце. Иначе тия неща съм ги описал достатъчно ясно в книгите си.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo