Докога ще ни убивате?

Реших тази сутрин да напиша следното отворено писмо до г-н Премиеро на тъй приказната Республика МУТРОЛАНДИЯ: 

До г-н Бойко Борисов, Министър-Председател на Република България 

До г-жа Деница Сачева, Министър на труда и социалната политика 

До г-н Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката 

До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив 

До инж. Борислав Стаматов – В.И.Д. Обществен посредник на Община Пловдив 

ДО МЕДИИТЕ 

 

ПРЕДРОЖДЕСТВЕНСКИ АПЕЛ ЗА НРАВСТВЕНО ОЧИСТВАНЕ И ЗА МИЛОСЪРДИЕ

 

от Ангел Иванов Грънчаров, опраскан, уволнен, безработен и остракиран от образователната система дългогодишен учител по философия и гражданско образование, писател, блогър

 

Господин Министър-Председателю, 

 

Преди известно време, в обръщение към народа, Вие заявихте: „… никой няма да оставя да умре от глад…”. Надявам се, че разбирате тежката отговорност, която сте поел, произнасяйки тези думи, още повече че сте върховен управник на България, който носи в крайна сметка цялата отговорност за всичко, което става в свидното ни отечество. На това основание реших да се обърна към Вас и да апелирам към Вашето чувство за дълг – и за милосърдие. 

 

Господин Министър-Председателю, 

 

Ще разкажа вкратце своята „лична” история, ще стане дума за една невероятна история на необуздан административен произвол, на който съм жертва.

Работил съм повече от 30 години като преподавател по философия и гражданско образование – както в гимназии, така и в университета. Преди 8 години назначена от Министъра на образованието на Ваше правителство директорка на училището, в което съм работил много години (пловдивската ПГЕЕ, известна в града все още като ТЕТ "Ленин") започна безжалостна, безкомпромисна война за изгонването ми от училището, основанието за която беше несъвпадението, разминаването на възгледите ни: аз съм привърженик на концепцията за непосредствена и практическа реална демократизация и декомунизация на отношенията в конкретните училищни общности (изразил съм своите идеи в поредица от книги за промяната в образованието), а тя се изживява като охранител на печалното статукво на една несъвременна, ретроградна, пълна с абсурди авторитарна "образователна" система, която отдавна се намира в състояние на колапс, на тежка агония. Е, разбира се, в нейните очи аз станах "народен враг", заплашващ тъй уютното за властващите статукво, станах "злодей", подлежащ на унищожение. Злоупотребявайки с властта си, въпросната войнствено настроена дама, след провеждането на организирана от подведомствения й апарат в училището жестока компроматна война няколко дни преди празника на Светите братя Кирил и Методий през 2014 г. ме опраска, изгони ме, уволни ме по безцеремонно грозен мутренски начин от училището, в което съм работил толкова много години (мотивът за уволнението ми беше свръхсюрреалистичен: "пълна липса на качества да бъде учител", т.е. въпросната самозабравила се властваща особа има добрината да ме обяви за "абсолютен некадърник"!). След тежко съдебно дело, протекло на три инстанции, съдът на ниво ВКС отмени гротесковата заповед за моето опраскване-уволнение и в началото на 2016 г. аз отново се върнах в училището; разбира се, действащата по типичния Сталинов метод ("Есть человека, есть проблема, нет человека, нет проблемы!") неуморна директорка не миряса, тя отново за втори път още по-старателно проведе абсолютно същата безогледна компроматна война и отново ме уволни през март 2017 г.!!! Пак заведох съдебно дело, пак се стигна до опасността войнствената директорка да го загуби, спечелих делото на ниво Окръжен съд, но след предприети извънредни мерки най-сетне влиятелната репресираща ме по този безогледен начин директорка успя да спечели делото на ниво ВКС, което доведе до фактическото отнемане на преподавателските ми права. Излишно е да казвам, че висшестоящите длъжностни лица в образователното ведомство, водейки се от своя свещен бюрократичен девиз "Гарван гарвану око не вади!" (и също от неръкотворната максима "Началството никога не греши!") не предприеха нищо за да озаптят волунтаристичния плам на въпросната самозабравила се властваща особа. И ето, в последните 6 години аз съм безработен, разорен съм от многото съдебни дела, остракиран съм от образователната система (нито един директор на училище, разбира се, не ме прие на работа – след като в трудовата ми книжка е вписана такава една убийствена характеристика – "Пълна липса на качества да бъде учител"!).

Но има нещо, което е още по-възмутително: месец след второто ми опраскване беше уволнена и моята съпруга, също учителка (с две магистратури: по начална училищна педагогика и по английски език), това беше уредено чрез т.н. Директорски синдикат, тя също беше уволнена по най-грозен начин от постоянно работно място; съпругата ми също вече трета година не може да си намери никъде работа, също е безработна, фактически също е остракирана от образователната система: за да отмъстят на мен, репресират и нея, което вече е свръхнагло, хипербезчовечно и прекалено грозно!!!

Господин Министър-Председателю, сега разбирате ли защо е толкова страшно в управлението на една държава всички сфери на живота да са "регулирани" по крайно неправомерния и безцеремонно волунтаристичен мутренски начин?! Сега разбирате ли докъде ни доведе тази тотална мутризация на управлението в нашата многострадална държава?

За да преживяваме някак в последните години се видях принуден да работя като нощен пазач на минимална заплата. Преди около месец съпругата ми (тя постоянно кандидатства за обявените вакантни учителски места по нейните специалности, но никъде не я вземат на работа: омертата действа безотказно!) успя единствено да си намери работа като... чистачка в едни ресторант (за 2 работни часа дневно!), но ето, измина месец и ресторантът тия дни беше затворен, тя е пусната в безсрочен неплатен отпуск. Аз пък прекарах много тежко заразяване с китайския вирус (с болно сърце съм и съм с хроничен бронхит!), бях в болнични 25 дни, ето, оказва се, мизерните ми доходи, заради заболяването и болничните, ще станат още по-мизерни.

Г-н Министър-Председателю, можете ли да си представите как едно двучленно семейство преживява с мизерните около 500 лв. месечно? С тия пари трябва да си плащаме всички сметки и някак да се изхранваме!!! Можете ли да си представите как в последните години сме живели зимно време без никакво отопление в студения панелен апартамент? Защото, разбира се, с тия мизерни доходи не можем и да помислим за някакво отопление. Ето до какво страшно бедстващо положение ни доведоха назначените от Вашето правителство самозабравили се "принцеси" от образователното ведомство, които, за да защитят самовластието и привилегиите си, обявиха безпощадна война на едно учителско семейство и ни подложиха на безогледни репресии в нашето тъй напреднало "демократично" време – и в нашето толкова "цивилизовано" и "европейско", моля Ви се, свидно отечество. Давате ли си сметка, уважаеми г-н Министър-Председателю, че най-ефективният начин за убиването на един учител не е гладът, а УНИЖЕНИЕТО? Да, гладът е нищо пред унижението, г-н Министър-Председателю, за нас, учителите, които цял живот сме били верни на своята духовна мисия, нещата стоят тъкмо по този неизменен начин – по простата причина, че за нас стомахът стои значително по-долу от душата, от честта, от духа...

Защо Ви пиша това писмо ли? Щом като не ни е страх от глада, а като учители ни убива най-ефективно тъкмо унижението, за каква тогава помощ си позволявам да апелирам? Тук държа изрично да подчертая, че пиша това писмо тайно от съпругата си – защото тя, милата, смята, че властта може да се смили над нас само ако забележи, че е успяла да ни пречупи; тя, горката, се надява, че ще може да си намери учителска работа само ако аз млъкна и капитулирам, т.е. ако аз престана да се боря за правата си! Аз не мисля така обаче, аз никаква милост от ТАКАВА ВЛАСТ не чакам и предпочитам смъртта пред това да дезертирам, да капитулирам, да предам своя човешки, граждански и учителски дълг! Аз с това свое писмо не прося някаква материална или финансова подкрепа или помощ, а само си позволявам да апелирам за следното: призовавам Ви като върховен властник в нашето непрокопсало свидно отечество ако не да дръпнете ушите на разпищолилите се властници в пловдивското образование (те, разбира се, за да се осмелят да се държат по тази безогледно нагъл мутренски начин явно са покровителствани от не по-малко разпищолилите се бюрократи от централния апарат на МОН!), то поне да им въздействате да снемат омертата и да прекратят остракирането на нашето учителско семейство от българските училища! Призовавам Ви да кажете на тези разпищолили се властници примерно това, че българските училища не са тяхна бащиния, не са тяхна частна собственост, придобита по чисто мутренски начин, не, тези училища са на всички нас – те са на нас, на гражданите, на данъкоплатците, на народа! В голяма илюзия са изпаднали Вашите подчинени по йерархията – като са възприели тъй превратното мутренско съзнание, смятащо държавата ни за своя бащиния; да имат много здраве от мен, това изобщо не е така, държавата е наша, на гражданите, на народа, тя не е на властващите мутри (които, в скоби казано, по презумпция са само слуги на народа)! Като гражданин-демократ мога да си позволя да Ви призова само това да сторите: изпълнете си дълга, въведете елементарен ред в многострадалната ни държава, която аз от години наричам напълно справедливо не иначе, а тъкмо МУТРОЛАНДИЯ. Да, в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ, оказва се, всичко е възможно, в нея нема невъзможни неща, ето, оказа се, че е напълно възможно разпищолили се властници в образователното ведомство да убиват по най-садистичен начин едно българско учителско семейство – да го убиват по най-перфидния по жестокостта си начин, именно чрез УНИЖЕНИЯ! Възхитен съм от проницателността  и изтънчеността на Вашите подчинени – те са осъзнали, че учители, които са верни на духовната си мисия, могат да бъдат убити единствено чрез унижения!

 

Г-жо Министър на труда и социалната политика,

Г-н Министър на образованието и науката,

Г-жо Началник на РУО-Пловдив, 

Г-н Обществен посредник на Община Пловдив,

 

Много ми е интересно да разбера възможно ли е от висотата и величавостта на постовете, които заемате, да осъзнаете ЧИСТО ЧОВЕШКАТА СТРАНА на тази наистина гротескова история – и дали сте способни да реагирате по начин, който не е напълно чужд на ЧОВЕЧНОСТТА. По тази единствено причина си позволявам да изпратя екземпляр от това отворено писмо и Вам.

Сега са дни на Рождественския пост, в които всеки що-годе човечен човек следва да направи нещо за очистването на душата си. Душите ни, общо взето, обичайно са потънали в грехове, в похоти, в нравствена, с извинение, развала и мръсотия – щото живеем във времена на безцеремонна бездуховност, на крещящ безпардонен аморализъм-материализъм, на триумфираща безчовечност – и на покъртителна безчувственост, безсърдечност. Ето, с този свой апел Ви давам известен шанс да направите нещо добро не толкова на нас, на жертвите на толкова арогантния административен произвол, колкото на самите себе си.

Знайте, че за всичко, което си позволяваме да правим, един ден ще бъдем питани – и ще понесем цялата отговорност. Не си мислете, че и пред самия Бог могат да минат ония пошли и нагли тарикатлъци, с които сте свикнали да се откупвате от греховете и от престъпленията си тук, в тукашния наш толкова греховен, но, за щастие, твърде бързопреходен свят. (Вярвам, не смятате, че ще векувате в него, нали така?!)

 

30 ноември 2020 г.

 

 

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

 

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo