Практическа философия на живота ли е политиката?

(Предходните публикации от тази поредица)

16.) Има ли спасение от тиранията на глупостта?

Дали този въпрос не трябва да получи предимство пред останалите, които изобщо не са малко? Да опитаме да поразсъждаваме все пак над него.

Глупав вероятно е човекът, който говори глупости дори прави глупави неща. И при това ги говори и прави устойчиво, редовно, щото никой от нас, смъртните, не е застрахован да не каже или да не направи някоя глупост. Дали се лекува глупостта (като дефект на мисленето) е изконен въпрос на философията (тя пък търси и утвърждава противоположното на глупостта, именно мъдростта!) и на него примерно Кант отговаря твърдо: не, не се лекува глупостта, нелечима е, това е неотстраним дефект, за глупостта няма лекарство! Изглежда е прав, но все пак трябва да признаем и другото: ами ако философията е непрекъсната битка с чуждата и своята склонност да говорим или да правим глупости, то нима тази битка на философията е хептен обречена – и съвсем неефективна? Може ли човекът, който независимо от това, че по дефиниция е „разумно същество”, ако не да се отърве от своята тъй масово разпространена склонност да говори и прави глупости, то поне да я ограничи до поносими размери? С глупаци не трябвало даже да се спори, какво да правим с тях, след като добре знаем, че те явно са мнозинство сред клетия човешки род? А нали политиката в условията на демокрация се опитва тъкмо да убеждава мнозинството от човешкия род, сиреч, иначе казано, тя е обречена вечно да се занимава тъкмо с убеждаване на глупаците (сега ги наричаме „дебили”!), те са нейният „матрьял”. Виждате ли колко тежка е работата на политиците при това положение, като се осъзнае това?

Глупакът, мислещият си разни глупости човек, човекът, страдащ от тиранията на глупостта според мен е твърде нещастен човек и не бива да го корим прекалено: той и без това предостатъчно си страда. И си плаща доста „солена” цена за глупостите, които си позволява. С него изглежда трябва да се постъпва както постъпваме с… децата, а също и с младежите, които също така, по необходимост, са склонни да говорят и правят много глупости. Изобщо, глупостта е неотменна и от нея няма спасение, но това може и да е за добро: а представяте ли си колко скучен и вял щеше да е животът ни ако я нямаше глупостта, внасяща и разнообразие, и веселие, и дори чар в нашия живот? Като се борим с глупостите и с глупаците, трябва да го правим с ясното съзнание, че битката ви е обречена, но смисълът е тъкмо в това да намаляваме тежестта на тиранията на глупостта, от която те страдат. Трябва да правим нужното да им помагаме, и то по пределно човечен начин да се освобождават донякъде от робуването си на вездесъщата глупост. Толкова по този въпрос, щото продължа ли, ще затъна в него така, че няма да мога да се измъкна от това тресавище никога.

Невъзможно е да победим завинаги глупостта и да намалим численото превъзходство на глупците, добре де, но тогава не се ли оказва, че се изправяме фронтално пред ето този немаловажен въпрос: 

17.) „Изкуство на възможното” ли е политиката?

            Твърди се, че това твърдение е на Ото фон Бисмарк, железният канцлер на Германия. Прав ли е той? И дали в наше време все повече политици не залитат тъкмо към… невъзможното? „Блажени тия, които искат невъзможното!”, важи ли тази библейска максима за политиката и политиците? И тук темата е огромна, но трябва да опитаме да постигнем най-главното.

            Реалното е предмет на политиката. И то трябва да бъде неин ориентир – и нейна опора, фундамент. Реално е необходимото, а съзнанието за необходимото поражда онова, което нарекохме разумно. Възможното пък проправя път на необходимостта. И в живота, и в политиката (автентичната политика е подобна на живота – и му съответства, тя затова е и тъй жизнеспособна) трябва да се съобразяваме и с реалното, и с необходимото, и с възможното – иначе почваме да хвърчим в облаците. За да не става това, всичките до една душевни сили, с които разполагаме, трябва да работят пълноценно – и тогава няма да има опасност да се отдадем на фантасмагории, илюзии, вятърничави неща, глупости и пр. Ще дам пример с една съвсем умозрителна, чисто разсъдъчна доктрина, нямаща нищо общо с пълнотата на човешкия дух, каквато е… познайте коя? Ами как коя – комунизмът е точно такава доктрина! „Най-научно” било „непобедимото” учение на марксистко-ленинските комунисти, то „най-правилно” било обяснявало света и затуй било „непобедимо”, вярно, успя да нанесе страшни поражения на човечеството, но е факт и това, че рухна като картонена къщичка. То е именно творение на едноизмерния разсъдък или на самозабравилия се ум, то е продукт на една откъсната от реалностите на човека и живота утопия. Затова и предизвика такива страшни болести на социалния организъм, от които дълго ще се лекуваме.

            Да се върна фронтално на въпроса си: да, политиката е „изкуство на възможното” – но и на необходимото, на естественото, на онова, което съответства на естеството на човека и живота. Волунтаристичната политика, която залага на насилието (да правим с човека и живота каквото си искаме, лишавайки човека от свобода – и без да се съобразяваме с природните и човешките закони, сиреч, с необходимостта!) няма нищо разумно в себе си и е обречена, но тя наистина може много да вреди на човеците, а също така и да съсипва живота им. Политиката, която изхожда от жизнената цялост на човека, живота и свободата, е политика и дори изкуство, казахме, и на възможното, и на необходимото, и на естественото, и на разумното. Аз в този смисъл бих си позволил да коригирам донякъде Бисмарк и да кажа, че автентичната, разумната, смислената политика е по-скоро философия на живота, в който накуп са и възможното, и действителното, и разумното, и потребното ни, и всичко останало. И така, стигаме до въпроса:

18.) Дали политиката не е практическа философия на живота?

            И при това не само на живота, но и на човека, а също и на свободата – дали тъкмо такава не е практическата философия, която наричаме „политика”? Дали пък точно този не е нейният истински смисъл?

            Добрият, истинският политик има цялостно развити разбирания (идеи) тъкмо за живота, човека и свободата и по тази именно причина е способен да прави оня тънък баланс, който му позволява да не кривне встрани от правия път. Затова и сме длъжни да приемем, че такъв добър политик може да бъде единствено пълноценно живеещата, разбиращата живота, иначе казано, разумната личност, която има, на това основание, една жизнеутвърждаваща и затова практически насочена философия. По-просто казано (Да не ви уплаших с тези тъй високопарно звучащи думи?! Сакън, не хвърляйте да четете книжката: сега таман стигнахме до най-важното, не правете тази грешка да я захвърлите тъкмо сега!) добър политик може да бъде само личността със съответните високи духовни качества. Добрият политик умее да постига и разбира целостта на живота, човека и свободата – и това му дава ред предимства. Той така превъзхожда масата на… глупаците (непълноценно мислещите, инак казано, неразбиращите!), че има ред несъмнени предимства над тях и от тях се иска просто да го следват – независимо какво ги очаква по нелекия път. В този контекст държа да ви приведа мисълта на един несъмнено велик политик и същевременно една колоритна личност: Уинстън Чърчил; той казва в едно свое историческо обръщение от тежката 1940 г.: „Не мога да ви обещая нищо друго освен кръв, пот и сълзи…”. Вие чували ли сте някой друг политик да обещава такива неща – и при това да го прави така, че цяла една наистина велика нация и империя, каквото е британската, да го последва ентусиазирано – защото осъзнава, че този политик е прав, а също така и постъпва съвсем мъдро? Дали не трябва тук да се запитаме и това:

19.) Съществува ли „политическа мъдрост”?

            И какво ли е то, как смятате? И дали и това не е един въпрос също с възлово, дори фундаментално значение? Но засега спирам дотук, понеже и днес преди да седна да пиша по тази книга си пропилях времето с други неща (можете да ги видите в блога ми, те, прочее, не са съвсем безсмислени и дори имат пряка връзка с нея, с книгата ми!) и ето, сега пак нямам време да продължа (аз пиша само рано сутрин, докато капна от писане, е, вече капнах!). Хубав ден ви желая! Приятно мислене!

(ЦЯЛАТА ПОРЕДИЦА)

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Добави в Svejo