Как се роди Философски клуб в един санкт-петербурски - ленинградски! - комунистически бардак?

Преди време в нарочна публикация в блога и в онлайн-изданието на философското списание ИДЕИ (виж: Моят състудент и приятел от университета в Санкт-Петербург Георги Манолкехайов) обещах да напиша нещо като есе, в което да представя личността му; тия дни се навършват точно 20 години от деня, в който той почина и ето, изпълнявам тази сутрин обещанието си - в памет на приятеля. А знаете ли колко е трудно в един недълъг текст да се разкаже за една личност, с която, така или иначе, е свързан един немаловажен етап от живота ти? Откъде да започна, с какво да започна, за какво да разкажа - като има толкова много неща, които пазя в съзнанието си за Георги, Бог да го прости?!

Понеже не е нужно сега да пиша прекалено дълъг текст (в който да се опитам да разкажа комай "всичко", което пък е невъзможно за постигане!), ще се опитам да бъда пределно кратък: ще разкажа за няколко епизода, които изплуват най-напред в съзнанието ми - когато се замисля за приятеля си.

Първият е този: запознанството ни в "общягата", в общежитието в Санкт-Петербург, намиращо се на улица "Шевченко" № 25 (дали някога все пак отново ще отида в този велик град - за да си спомня местата от моята младост?!); да, руснаците наричат общежитието "общяга", то е нещо като комуна, в която се вихри нестихващия купон на "отдадените на стихията на живота" стотици младежи и девойки от цял свят, които, докато студентстват, са принудени да живеят в тази възмръсна комуна; да, мръсна във всеки един смисъл (за хлебарките, за отвратителната миризма на борщ, на урина, на какво ли не, за останалите неотменни атрибути на комуналния живот в общягата съм писал преди години и сега няма да се повтарям!). Наистина в общежитието ни имаше студенти и студентки от цял свят, от Латинска Америка, от Африка, от Азия, от Европа, от Куба, от къде ли не, от Афганистан бяха комай най-много, щот току-що СССР беше окупирал тази страна и съветските другари мигновено бяха почнали да учат афганистанските младежи на... комунизъм, пращайки ги да учат безплатно в руските университети, да, от цял свят съветските таваришчи бяха вербували, кой знае как, разни "ляво настроени" младежи, които обучаваха в догмите на комунизма, ала те май много-много не се отдаваха на тия догми, но за сметка на това се отдаваха изцяло на тъй незадоволимите сексуално руски момичета, ах, как се бяха отдали младежите от цял свят на сладострастията на тъй любвеобилната руска млада жена?! Както и да е, виждате сами, опитвам се с няколко щрихи да представя обстановката във въпросната общяга, като пиша тия неща, рискувам много мои читатели, от по-младите, естествено, да станат мигновено най-страстни фенове на съветския комунизъм, щом като в ония условия сме имали щастието да живеем в такъв възхитителен руски бардак - руснаците го наричат вертеп, абе всъщност, представете си, че сте се озовали направо в Содом и в Гомора едновременно, ето това беше въпросната общяга. Прекрасно е да се учи руски комунизъм в руска общяга, тъй ли си мислите, този ли извод си направихте?! Завиждате ни, че сме имали туй неизразимо щастие ли? Кажете си де, недейте да скромничите?! Както и да е, да не се отклонявам; все пак си зная целта, минавам вече към нея.

Аз пристигнах в този вертеп-бардак-общяга на ул. Шевченко на Василиевския остров на Санкт-Петербург в далечната 1980 г., когато съм бил на 21 годинки. Няма да описвам впечатленията си, първите и вторите, и третите, и от града, и от общягата, и от университета - за това, казах, вече съм писал навремето, и то преди 1989 г. (за малко другарите от катедрата по "марксизъм-ленинизъм", където бях млад асистент по философия, щяха да ме опраскат, щяха да ме изритат от Пловдивския университет заради тия мои тъй откровени писания, публикувани някъде в 1987 г. в перестроечния вестник в Пловдив, наричащ се "Комсомолска ИСКРА"!); сега обаче ще добавя нещо, което никога не съм писал и почти никому не съм разказвал. В първите няколко седмици ние, новопристигналите, умувахме дали да не си вземем торбичките и да се върнем в България, щот лудницата в общягата и в университета си я биваше; докато умувахме по извечния руски въпрос "Что делать?", "старите пушки" в общягата, имам предвид българите и българските, които са по-рано дошли студенти и студентки, направиха нужното мен специално, кой знае защо, да ме прецакат здравата: избраха ме за... комсомолски секретар, без да ме питат, естествено, искам или не искам да ставам такъв (протестите ми не се приеха, естествено, оказаха ми туй "голямо доверие", т.е. ме прецакаха - както се полага за "новобранец" като мен; да отбележа и това, че другите двама новопристигнали с мен бяха, така да се каже, връзкари, единият от тях беше вече комунист, т.е. член ан БКП, другият скоро ще стане такъв там, в Петербург, а на следващата година тук ще дойде, пак вече комунист, младият Сергей Игнатов, бъдещ министър на образованието в първото правителство на Боко Борисов!). Пак май се отклонявам, а, дали да престана да давам тия тъй пикантни подробности, касаещи мен?! Знам, това есе е в памет на Георги, но какво да правя, че разказвам все пак МОИТЕ спомени за него?

Като нов комсомолски секретар (не си мислете, че много обичам такива неща, че се натягам и пр., напротив, отвратителни ми бяха, както се полага за нормален човек!) аз трябваше да опозная "членовете на дружеството", именно комсомолското, те бяха всъщност около 20-тина човека; е, тръгнах от стая на стая да ги намеря и да се запозная с тях, и ето че всички ми говореха за някакъв "Жоро", бил "голяма работа", имал брада, приличал на Христо Ботев, но него още го нямаше, щото бил една година в "академичен отпуск", прекъснал за година обучението си, но скоро щял да се върне и пр. За мен този "Жоро-Георги " стана нещо като мит, като някаква приказка, с любопитство очаквах завръщането му. Е, един ден разбрах, че се е завърнал, отидох да почукам на стаята му, беше заключено, но отвътре се чу някакъв шум и дори глас ме запита: "Кой е?", аз отвърнах, каза ми се да почакам малко. Докато чакам да ви разкажа нещо за стаите в този вертеп-бардак, има нещо, което явно не знаете, няма как да знаете, а и няма как да предположите, че изобщо е възможно.

Сградата на общягата беше от времето на Хрущов, когато той е искал да намали вечната жилищна криза на комунизма, която другарите така и не успяха да решат до кончината му, кончината на комунизма имам предвид, а не на Хрущов. Стаите бяха сравнително големи, да речем, 5 на 4 метра, но в тях, кой знае защо, настаняваха не по 4, а по 5 човека (нищо че стаята има, както е известно, само 4 ъгъла, в които могат да се поставят общо взето 4 легла!); е, и за 5-тото легло се намираше място, но понеже младите хора, така или иначе, искат да имат свое лично пространство (за да могат да си водят девойки и, респ., младежи, на които  да отдават нежността и ласките си!), то всеки живеещ в общягата си ограждаше леглото с разни плоскости, мебели, завеси, кашони и каквото там имаше под ръка, а по този начин често се налагаше да стига до своя заветен кът... "на четверьонках", на "четири крака", иначе казано, лазейки; е, някои се бяха уредили да имат не 5, а 4, 3, 2-ма съседи, някои дори живееха напълно самостоятелно, а това беше възможно като останалите му съседи бяха все "мъртви души", това, разбира се, е другата традиционна руска институция, за която знаем от великия писател Гогол: знаете друг път, да не сте чели някога някакъв си там Гогол, чели сте го, ама друг път?! ("Мъртва душа" става оня, който само се води, че живее в общягата, а всъщност живее на друго място, примерно обслужва сексуално някоя богата руска бабичка и се е нанесъл при нея, робува й, само и само да избяга от кошмара на общягата, където, разбира се, не може никога да се спи, щото там купонът непрекъснато тече, там вечно се пие и се крещи, играят се карти, прави се секс, стене се, вие се, реве се: там вечната фиеста на живота никога не престава!) Такива работи, дадох ви вкратце представа за катакомбата, която представлява съответната стая в общягата. Абе лудницата е на висота, нали ме разбрахте: вече силно мечтаете да живеете в руска комуна-общяга, нали правилно разбрах сърдечния ви копнеж?! Докато пиша това, Георги-Жоро направи нужното да ми отвори вратата, от нея се промуши някаква руская всеотдайная сексуално девачка, а Гошо ме посрещна... дибидюз гол, да, чисто гол ме посрещна на вратата и ми каза:

- Ти кой си бе? Какво търсиш?

Изобщо не се смути, че е гол, казах му защо го търся, той ме покани вътре, дълго време си търси някакви гащи, най-накрая ги намери и се облече, прикри срамотиите си, от които изобщо не се смущаваше, явно беше вече добре привикнал към странностите на общягата: той всъщност беше живял в нея вече две години (аз, ужасен от кошмарите й, първата година ще завърша едновременно 1 и 2 курс по индивидуален план, третата година ще се отдам на четене на великите философи, а 4 и 5 курс ще ги взема за една година и така с Жоро ще се дипломираме едновременно след три години!). Както и да е, като си намери той гащите, се облече, поговорихме се, запознахме се и там, при този наш първи разговор се роди идеята да създадем... Философски дискусионен клуб; да, признавам, Жоро предложи да направим това и аз като комсомолски секретар горещо го подкрепих. Просто да се срещаме тия, дето по-сериозно се интересуват от философия, да обсъждаме разни теми, Жоро си предложи стаята за място за провеждане на сбирките на клуба, щото той вече се беше уредил не с една и две, а с цели 4 мъртви души, сиреч, иначе казано, живееше напълно сам (е, често му гостуваха разни другарки рускини де, но нито една при него не се задържаше дълго, щото явно той си имаше своя собствена и оригинална сексуална стратегия, за която сме говорили по-късно, като се опознахме!). Та така се запознахме с Жоро, който изненадващо за мен се оказа и обичащ философията, което му беше помогнало да стане и голям познавач на женската душа, естествено: това е най-сложната тема за всеки философ, за всеки философстващ, нали така?

Философският факултет на Санкт-Петербурския университет

Съдбата явно ни събра с Жоро и стана така, че не се разделихме до самата му смърт, приятелството ни продължи до неговия край. (Като се върнахме в България заедно се разделихме и предполагахме, че повече няма да се срещнем никога, той замина за Хасково, а аз - за Своге, където държавата ме прати да учителствам; да, ама не, съдбата била решила друго: след две години ние с него се срещаме в Пловдивския университет, където той вече работи като завеждащ кабинет, а аз пък издържах конкурс и станах асистент по философия; след това вече беше прекалено, че станахме дори и... съседи, щот се оказа, че получихме апартаменти в два съседни входа на един и същ блок!) И тъй, нашият с него "философски клуб" продължи да си работи до самия му край (преди това обаче основахме и години наред съществуваше съвсем официално нашият дисиденски Философски дискусионен клуб "Аристотел" към ПУ!), често се срещахме и двамата си философствахме; заедно ходехме на протести да сваляме от власт комунистите, Луканов, Желю, Беров, Виденов, ходихме безброй пъти на протести, на демонстрации, както си му беше реда, но да не се отклонявам много, че това есе ще стане невъзможно за четене - щото ще изгони всеки читател с тия мои отклонения.

Още за общежитието ли да попиша? В Петербург има още доста неща, за които се сещам, много спомени имам, но сега, признавам си, ми омръзна да пиша, да ми се отврати писането, май трябва да привършвам. Пък и един човек преди малко, рано-рано, ми се обади по телефона, което прекрати моя, така да се каже, творчески подем, съсипа го направо; край, спирам да пиша. Скоро може би ще продължа - в друго време и в друго настроение. 

Желая ви хубав ден! Извинявайте за преждевременното спиране на писането, но то пък може и да е за добро. Да прощава и духът на Жоро: остана да разкажа нещо за неговата личност, но то ще е друг път... 

Все пак кратките текстове винаги са за предпочитане, щот по-бързо се четат, а големият текст е голямо зло, нали така?!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo