Иван Мойсеев (1952 – 1972 г.)
На 17 юли 1972 г. Йоана Константинова и Василий Трофимович, майка и баща на войника Иван Мойсеев, получават телеграма със следното съдържание: „Вашият син почина по трагичен начин. Моля, уведомете ни кога ще пристигнете, за да вземете тялото.“ Думите от това кратко и безчувствено съобщение пронизват дълбоко родителските сърца, но Йоана и Василий сякаш не са изненадани. По време на отпуската си неотдавна, а и в последните си писма, техният верен син често споменава, че най-вероятно няма вече да се видят. И ето, че съобщението за смъртта на Ваня наистина пристигна.
Заедно с друг от синовете си, Семьон, покрусените родители заминават за град Керч (където се намира поделението, в което до сетния си дъх като шофьор служи редник Мойсеев), за да приберат тялото му. Намерението на Йоана и Василий е да погребат тленните останки на Ваня в родния му град. Офицерите набързо показват само лицето на сина им, лежащ в цинков ковчег, след което заповядват капакът да бъде закован. Братът на Ваня Семьон, който е посветен член на Комсомола е извикан в един кабинет, където дълго време разговаря с началниците на поделението. Този разговор остава тайна до ден днешен.
Официалната версия е, че става дума за удавяне при нещастен случай, но семейството, приятелите и вярващите братя и сестри от църквата на Иван Мойсеев в град Волонтировка, Молдовска ССР, са сигурни, че двайсетгодишният младеж е бил изтезаван до смърт. Това е причината, когато тялото на Ваня пристига на родна земя, насъбралите се опечалени да не се съобразят с заповедта на властите и да отворят запечатания ковчег. Възмутената група скърбящи е принудена почти насила да отстрани Семьон, братът на Иван, тъй като той се опитва да изпълни директивата на партията да не бъде допуснат оглед на тялото на загиналия войник.
Капакът на ковчега е повдигнат. Оказва се, че е трудно Ваня да бъде разпознат. Гръдният му кош е обгорял, лицето и тялото му са покрити със синини и натъртвания, личат отпечатъци от токове на ботуши. По-късно направената аутопсия установява, че сърцето на Мойсеев е прободено на шест места.
Каква е причината един незначителен редник от руската армия да бъде припознат като толкова голям неприятел, че да бъде така жестоко елиминиран физически? Отговорът на този сложен въпрос е обидно простичък. Иван Василиевич Мойсеев има непоклатима вяра в Бог, предан е до смърт на Божия Син Исус Христос и това не се харесва на поддръжниците на строй, който възприема християнството като най-големия си враг.
Когато влиза в казармата Ваня решава, че няма да крие вярата си и открито ще говори за Бог. В началото му е трудно да се усамоти, за да може необезпокояван да се моли, но все пак успява да намери уединено място. Един ден, отдаден на прекрасното преживяване да бъде насаме със своя Спасител, закъснява за часа по физическа подготовка. На въпроса къде е ходил, редник Мойсеев отговаря, че се е молил на Бог. Този инцидент бележи началото на издевателствата от страна на армейските власти – издевателства, които завършват със смъртта на съвременния мъченик.
Преди да премине от този свят обаче Ваня прави точно това, което истинските християни обикновено правят – предизвикват конфликт. С чистата си вяра си редник Мойсеев кара едни да побеснеят от неговата непоколебимост и провокира други да се запитат дали Богът, в който вярва този чудак от Молдова, наистина съществува. Случващото се с редник Мойсеев буди не само възхищение, но и шокира, защото неведнъж изпитанията, на които е подложен са съпътствани с чудеса.
Периодично оставян без храна, разпитван по цели нощи, често брутално пребиван, Ваня не се отрича от вярата в Този, Който даде Себе си за него. В продължение на две седмици, всяка нощ редник Мойсеев е принуждаван да стои навън, като понякога температурата стига до минус двадесет и пет градуса по Целзий. Нещо повече, за да бъде пречупен, Ваня трябва да е облечен в лятна военна униформа. И той не само оцелява (по негови думи Бог го е сгрявал по чуден начин), но и с непреклонността си предизвиква и други войници да приемат вярата в Христос.
И как да е иначе, чудесата следват едно след друго. При един от случаите, след като по време на инцидент е прегазен от камион, лекарите му казват, че могат да го спасят само ако ампутират ръката и отстранят част от смазания му бял дроб. През нощта, мъчен от треска, той с цялото си сърце се моли за чудо. На следващата сутрин Ваня се събужда напълно оздравял, а полковник Малсин, основният враг на Мойсеев, побеснява когато лекуващият лекар му съобщава, че само Бог може да възстанови човешкия организъм по такъв начин.
В началото на лятото на 1972г. Иван Василиевич Мойсеев е пуснат в домашна отпуска. Пред църквата във Волонтировка Ваня разказва за изпитанията, които е трябвало да претърпи в редиците на „славната“ Червена армия. Тези свои свидетелства той записва и на лента – запис, който, заради примера на младия герой, по-късно ще вдъхнови много млади вярващи да изберат пътя на посвещението на Христос.
Връщайки се в поделението в Керч, изглежда настъпва повратният момент в преследванията срещу Иван Василиевич Мойсеев. Дотогава сякаш не изглежда, че опитите (чрез сплашвания и изтезания) да бъде принуден да се отрече от вярата си ще прераснат в решение за физическото ликвидиране на непреклонния християнин. От писмата на Ваня обаче става ясно, че в този период той ясно осъзнава, че срещу него ще бъде организиран заговор с цел убийството му. Заговор, който наистина садистично е изпълнен на 16 юли 1972 г.
Последните писма на редник Мойсеев са красноречиво свидетелство за най-съкровените мисли на автора им. Той усеща, че идва краят. Шест или седем пъти разпитващите власти, в това число и агенти на КГБ, му поставят ултиматум – определят краен срок, до който той трябва да се откаже от вярата си и да се врече във вярност към атеистичните идеи на социализма или... или ще пострада. Иван е сигурен, че нищо не може да го накара да се отрече от Христос и по тази причина осъзнава, че рано или късно ще плати висока цена за тази си позиция.
Нека все пак прочетем части от две от писмата на Ваня, за да се запознаем от първо лице с мислите и чувствата на редник Мойсеев.
9 юли 1972 г. „Изпращам ви своите поздрави, но те скоро ще спрат. Чувствам се малко слаб, но ви поздравявам с любовта на Исус Христос и мира на Бога. Казаха ми, че не трябва да проповядвам за Христос, но отговорих че не мога да спра да свидетелствам за Исус. Беше силна буря. Беше ми обещано, че ще мога да видя Сергей и сега очаквам с нетърпение всеки ден. Ще ви разкажа за това по-късно. Пред нас сега е християнска битка и аз влизам в тази битка, изпълняващ заповедта на Исус. Сергей трябва да е тук, когато започнем тази битка. Трябва да покажем как вярващият трябва да действа и да живее. Не знаем какво ще се случи, но сме се подготвили за това отдавна. Искам да ви поздравя, скъпи мои приятели, млади и стари, със стих от Откровение 2:10: „Не бой се от това, което скоро ще пострадаш. Ето, дяволът скоро ще тури някои от вас в тъмницата, за да бъдете под изпитание, и ще имате скръб десет дни. Бъди верен до смърт, и Аз ще ти дам венеца на живота.“ Приемете този поздрав. Може би е последният от вашия малък брат, Иван.“
Последното му писмо е адресирано до брат му Володя: "Малки братко, получих писмото ти, но закъснях с отговора, защото тук наистина имаше буря. Намериха и конфискуваха пощенски картички и литература от Сергей. Не казвай това на майка и татко. Просто им кажи "Иван ми е написал писмо. Той пише, че следва заповедта на Исус Христос да влезе в християнска битка и не знае дали някога ще се върне. Приеми този поздрав, който може да е последният тук на земята от най-малкия от твоите братя, Иван.“
Това последно писмо е от 15 юли 1972 г. Два дни преди Йоана Константинова и Василий Трофимович, майка и баща на войника Иван Мойсеев да получат телеграмата: „Вашият син почина по трагичен начин. Моля, уведомете ни кога ще пристигнете, за да вземете тялото.“
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар