Каква е концепцията ми, с която кандидатствам за омбудсман на Пловдив?

Тази сутрин написах ето този документ, необходим ми за кандидатстване за позицията "„Обществен посредник на територията на Община Пловдив” защитник, да, все пак се реших да участвам в този конкурс, ей-така, да видя с очите си какво ще стане на него (за което, разбира се, ще ви информирам, по моя си обичай, знаете, аз винаги всичко правя пред очите на цялото общество, щото скрити помисли нямам):

КОНЦЕПЦИЯ ЗА ДЕЙНОСТТА МИ КАТО ОБЩЕСТВЕН ПОСРЕДНИК НА ПЛОВДИВ

 

Изготви: Ангел Грънчаров

 

В своята бъдеща дейност като обществен посредник (омбудсман) на Пловдив възнамерявам да се ръководя от постановките на Правилника за организацията и дейността на обществения посредник та територията на Община Пловдив, както и от повелите на своята съвест. В условията на царящо беззаконие и на ширещо се чувство за безнаказаност на властващите (на администрацията също!), които в своята съвкупност са израз на толкова опасната за обществото ни деморализация, защитата на правата, интересите и достойнството на гражданите придобива особена важност. Ще работя именно в тази посока – и ще се боря за непосредствено и практическо реално демократизиране (а това значи либерализиране, а също така по същество и декомунизиране!) на отношенията както в конкретните човешки общности, в които гражданите работят и живеят, а също така и в голямата общност на града ни като цяло (пък и на обществото ни като цяло, щото нищо не пречи Пловдив да стане пример за цялата страна – що се касае до търсенето на изход от безпътицата, в която се намираме сега!).

За жалост, у нас е твърде много разпространен възгледа за лъжливо, за мнимо "решаване", т.е. за "туширане", "регулиране", иначе казано, за замазването на конфликтите, при което НЕПРАВАТА (и несправедливо постъпващата!) страна тържествува, а пък ПРАВАТА страна е ощетена и е "убеждавана", е принуждавана да признае безсилието си, да се примири с положението си, с клетата си участ. За мен този възглед е изцяло погрешен. Причината за такова едно ширещо се разбиране е, че липсва понятие (идея) за справедливост и по тази причина много често представителите на управляващите и на изпълняващата волята им администрация живеят с такива погрешни възгледи. Но не може, както се казва, и агнето да е цяло, и вълкът да е сит; ето защо на вълците апетитът следва да бъде пресечен. 

Аз имам съвършено друг подход, който е и верният: да бъде подпомагана слабата, но ПРАВАТА страна, а на силната, но НЕПРАВАТА страна (това обикновено са тъй самонадеяните властващи – и прислугващите им бюрократи!) да бъде показано, че на техния (досега безнаказан!) произвол може да бъдат сложени пранги, т.е. убеден съм, че те, самозабравилите се властници, могат да бъдат озаптени и вразумени (пак по демократичен и мирен, разбира се, начин: чрез дебатиране, чрез тежки, изтощаващи дискусии и спорове, чрез изтъкване на непреодолимо силни аргументи, не иначе, не авторитарно, не насила; вярно, донякъде зорлем, но пак не чрез външна принуда, а вътрешно, чрез култивиране на интимно убеждение и съзнание за право, за справедливост, за достойнство, за човещина!). 

Да, убеден съм, този широко разпространен възглед за „несиметричния компромис” (царуващ в недемократичните, несвободните общества, в които масовият човек нехае за собствените си права!) и за безсилието на гражданите да се противопоставят ефективно на властовия произвол (осъзнаван и изразяван в масовото съзнание с поговорката „Кучетата си лаят, а керванът си върви…”), не само че е напълно погрешен, той е крайно несъвременен – въпреки всичко страната ни би следвало да е демократична и правова (но това не може да стане без подобаващото активиране на човешкия фактор, на гражданите!). Крайно време е страната ни повече да не бъде възприемана и наричана „МУТРОЛАНДИЯ”, да, свидното ни отечество е на нас, гражданите, България е на българите, на народа, а на не разбойниците; много са се объркали тези последните като си позволяват да разглеждат страната и държавата ни като своя бащиния, като своя частна собственост!

По тази причина и на това основание в своята досегашна хуманитарна и правозащитна дейност аз десетилетия наред правех нужното за разпространяването на тъй потребната ни промяна в съзнанията, т.е. работил съм години наред по посока на зараждането на едно ново съзнание, на един нов манталитет на свободния, на демократично мислещия човек-личност и гражданин, което фиксирах и развих в създадената от мен група или общност на небезразличните граждани. Тази група на небезразличните граждани години наред проявяваше немалка (комай всекидневна!) активност, която е добре известна на досегашния омбудсман инж. Борислав Стаматов, както и на немалко представители на овластените и на администрацията (преди всичко в сферата на пловдивското образование, където ситуацията, по нашия възглед, е прекалено тежка – предвид ширещия се сред директорите на училища феодален манталитет на пълно всевластие и на неудържимо-волунтаристичен произвол!).

Пак да подчертая: тъй любимото (защото е изгодно!) на управляващите – и на служещата, който знае защо, единствено на тях, а не на гражданите! – администрация "туширане" на конфликтите означава едната страна, по-слабата, да бъде убедена да приеме че „няма друг избор”, че трябва да се примири, че нейната неотвратима съдба е винаги да е ощетена и да страда, а пък по-силната (и неправата) страна, обикновено това са представителите на властващата бюрокрация, отново и отново да потвърждават суетната си "правота" и дори „непогрешимост”. Да, видите ли, властващите били "винаги прави", били нещо като „абсолютни праведници”, щот при тях действал свещеният за бюрокрацията принцип „Началството никога не греши!”, а също така, за жалост, на не по-малко светия девиз, останал от тъй славните и непрежалими комунистически времена: „Есть человека – есть проблема; нет человека – нет проблемы!”, който и в днешно време има немалко привърженици. На този порочен манталитет на тоталната властова развала или деморализация (наричан обикновено с не съвсем правилно разбираната у нас латинска думичка „корупция”!) дойде времето, по моето дълбоко убеждение, да бъде сложен край – и тук битката няма да бъде лека – защото зад него стоят десетки години насилие над личността, несвобода, произвол, коварен страх, примиреност, търпеливост, апатия, безразличие, безчувственост, разпространени, за жалост, в не по-малка степен и сред управляваните, а не само сред управляващите. У нас, прочее, масово не се разбира що е това „у-прав-ление”, масово не разбират смисъла на тази тъй хубава дума; да, тази дума идва от „право”, коренът е право, т.е. управникът, стига да има подобаващото съзнание, разбира се, не може да си прави каквото си иска, а трябва в поведението си да е ограничен тъкмо от правото, от закона, от нормите на справедливостта; коренът и на думата „справедливост” пак е думичката право.

На основание на изложената дотук вкратце концепция имам други, нетипични, оригинални (и може би скандални, зная ли как ви звучи това?!) възгледи и по съвършено друг начин разбирам решаването на конфликтите, а именно: ПРАВАТА страна следва да бъде подпомогната с оглед да извоюва и да защити правото си, тя следва да бъде подпомогната тъкмо от омбудсмана, а пък неправата страна (обикновено това са самозабравилите се властници и обслужващите капризите им администратори!) не само трябва да бъде заставена на се примири с поражението си, но и да го осъзнае така, че да бъде убедена да престане повече да тормози слабите, ала правите, защищаващите правото си хора.

Този е верният подход по моето дълбоко разбиране, което съм извлякъл и от опита на своя живот, и от философията, която ме е научила да бъде отдаден единствено на истината. Тоест, бидейки цял живот учител и възпитател, аз няма как и в дейността си на омбудсман да не следвам ясно изразена възпитателна цел, а пък на управляващите, на склонните да се самозабравят властници съм готов всеки ден да им изнасям съответните практически ориентирани уроци, именно уроци по демокрация, по право, по справедливост, по достойнство, т.е. и като омбудсман ще продължа да правя това, което, прочее, съм правил и досега, именно в качеството ми на човек, личност, учител, небезразличен гражданин. (Заради което мутро-комунистическите властващи ми отмъстиха по безпрецедентно грозен и жесток начин: опраскаха ме, уволниха ме от училището, в което съм работил много години (пловдивската ПГЕЕ „ТЕТ Ленин”, „бащинията” на прочутата с тъй анахроничния си авторитаризъм директорка Стоянка Анастасова!), обявиха ме за „пълен некадърник”, остракираха ме от образованието, превърнаха ме в дисидент спрямо негодната и безчовечна система, поставиха ме в унизителните условия на безработица, на мизерия; за да отмъстят на мен за моите реформаторско-демократични разбирания за промяна в образованието не се посвениха да опраскат и уволнят и моята съпруга, също учителка, т.е. безочието, безобразията и беззаконията на тази толкова арогантна власт бяха неописуемо грозни – и наистина безпрецедентни по наглостта и жестокостта си!)

В нашите условия (пример за това е поведението на досегашния омбудсман!) това, което аз изповядвам, разбира се, нямаше как да бъде признато или наложено – и се действаше според разпространените порочни (комуноидни) възгледи за туширане и замазване на проблемите. Тъй че (неслучайно, а напълно умишлено се изказвам толкова предизвикателно!) тъкмо доказал се в битките за право, за демокрация и за справедливост човек като мен е способен да направи тъй потребния същностен поврат в работата на тази институция, която до момента не си изпълняваше ролята не само на местно, но и на национално ниво. 

Щото у нас се смята, че хегемонията и господството (тиранията) на властващите (бюрокрацията) е безусловна и безпределна, те имали "правото", видите ли, да си правят каквото им скимне, т.е. да тъпчат и да се гаврят с гражданите; е, на този произвол, на този волунтаризъм, на тази тирания и на това БЕЗЗАКОНИЕ, трябва да бъде сложен краят. Дойде времето това да бъде направено – въпреки че силите на старото, на тъй уютното, пък макар и катастрофално статукво, съвсем не са слаби и изобщо не са склонни да загубят господстващото си положение ей-така, без съпротива и борба. 

Разбира се, че ние, дето сме прави, именно демократите и небезразличните граждани, тъкмо защото сме прави в крайна сметка ще победим, щото с нас е не само логиката на живота, но нас ни подкрепя, колкото и да Ви е мъчно за това, самият Бог (има висша справедливост дори и на този свят, не само на другия: Бог винаги подкрепя страдащите, ала правите, справедливите и добрите! Не зная дали многоуважаемата комисия е забелязала това, вероятно изобщо не го е забелязала (и е нямало как да го забележи!) не само защото разпространените у нас възприятия, както казах, са толкова криви и извратени, но и просто защото досега, убеден съм в това, не е имало досега кой да й каже това, което аз току-що казах и заявих пределно ясно, открито и честно, без никакво шикалкавене и усукване! 

Предстои обаче тежка битка за разпространяване и налагане на този манталитет, на тази култура, на това ново съзнание, съзнанието на свободолюбивия и на свободния, т.е. на истински демократично – и правдолюбиво, и правосъобразно! – мислещия човек-личност и гражданин; тази битка ще бъде безпощадно жестока – зная превъзходно това щото водя тази битка, в качеството ми на нетипов и реформаторски настроен и практически действащ (т.е. борещ се всеки ден!) учител по философия и гражданско образование и също така на небезразличен гражданин, вече много години, съвсем не от вчера, а от десетки години – това съм правил през целия си некратък вече живот.

Реших да се явя на конкурса за омбудсман на Пловдив, реших да посветя на тази твърде възвишена за мен, в моето разбиране, съдбовно потребна на обществото ни кауза, която възприемам и като духовна мисия: щото аз щото аз винаги, прочее, съм работил, вярно, на напълно неформална основа, точно това, бидейки личност, учител, възпитател, писател, медиен деец и гражданин.

Да, до този момент не съм бил овластен омбудсман, почти не съм бил и във властта (ако изключим 5-те месеца, в които съм бил временен кмет на родното ми място в началото на 90-те години!), но въпреки това тази роля на омбудсмана изобщо не ми е чужда: години наред съвсем съзнателно съм действал, изрично подчертавам това, от неформалната позиция на правозащитник, на нещо като "народен омбудсман", бил съм нещо като „народен трибун”; употребявам тази дума съвсем умишлено, нищо че може да прозвучи някому прекалено грандомански: с чисто провокативна цел, с оглед да се замислите (приканвам ви да вникнете!) употребявам тази дума. Защото за мен в съвременните условия омбудсманът следва да е точно това, той следва да бъде именно народен трибун. (Стига да искаме да станем действителна и работеща демокрация, щото засега съвсем не сме това – и докато не победим безразличието у себе си, склонността си да робуваме на тъй неразумни норми за презрено и безчовечно по естеството си поведение; иначе казано, налага ни се спешно да се очовечаваме, щото същината на човека е една: свободата е тази неотменима човешка същност, тя и именно и извор на достойнството!)

Завършвам с думите, с които завършва всеки мой текст в блога ми, който водя активно, с пълно себеотдаване, вече две десетилетия; смятам, че те са особено подходящи за казване в този именно контекст (след като в случая съм във ролята на тъй различен и дори бунтарски – не просто реформаторски, а именно бунтарски: без бунт няма, не може да има свобода! – настроен кандидат за омбудсман на Пловдив, най-старият жив град в Европа, град, съществувал немалко хилядолетия!):

Освен това смятам, че нашият "Картаген" – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен...

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се,  че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo