Тази сутрин написах ето какво:
Предговор
Написах тази книга в блога си – в един определен период от своя живот (няколко месеца, дори по-малко от година!). И след това я... зарязах. Понеже почувствах невъзможност да я довърша. Избраният проблем, на който тя е посветена – Реанимация на демокрацията: кога безразличните стават граждани? – се оказа неподлежащ на „довършване“ и „изчерпване“, на „цялостно представяне“. А аз исках непременно да придам на книгата си тъй потребната пълнота и цялостност; е, в един момент осъзнах, че това е невъзможно – и затова решавам сега да я публикувам в нейния незавършен, непълен вид и вариант (който при това свършва внезапно – и неочаквано!). Което носи някои рискове, но има и съответните предимства. Ето какво искам да изтъкна тук по този повод.
Кой знае откъде, оказва се, в моето съзнание се е наместила тази догма за „система“ и „пълнота“, на която, виждате сами, съм робувал – щом съм искал да „довърша“ книгата си. Но системата и целостта убива... свободата, та нали все пак няма да престанем да живеем и да мислим след като си напишем и издадем поредната книга? (Животът на човека се свежда до мислене най-вече – и писане, както е в моя случай на пишещ човек!) А догмата за завършеност (пълнота, цялост) изисква да се откажем от потребността да мислим по-нататък: та нали искаме да кажем наведнъж всичко? Е, добър ден, всичко няма как да бъде казано нито днес, нито в някой прекрасен миг в бъдещето.
По тази причина, осъзнавайки този факт, аз... вчера се върнах при книгата си и реших да довърша подготовката й за печат, нещо, което правех няколко пъти в последните години и все се отказвах – заради упоменатото робуване. Виждате ли догмите колко са вредни за живота – защото ни пречат да се развиваме?! Почувствах се освободен след като осъзнах това – и съм изпълнен със сили да продължа да мисля, вече на нови и нови основания и подбуди, по все същата тема, която се оказа тема на живота ми: свободата. (Свобода и демокрация са неотделими – и неизчерпаеми и като реалност, и като проблем за изследване, търсене, мислене.)
И още нещо искам да отбележа – и да предупредя читателите на тази нова своя книга. Мнозина ще бъдат озадачени, че книга, претендираща да е философска, е толкова близо до т.н. „емпирическа реалност“, до непосредствения живот на своя автор, който описва разни там „незначителни“ факти и случки от живота си, анализира ги, много често в разни възвания, предложения, доклади, отворени писма до институциите и пр. (които пише съзнателно с цел да повлияе на съзнанията – и така да предизвика някаква промяна към добро първо в душите, а след това и в живота ни!); този въпросният автор дали пък не е някакъв си там суетен човек, който, за да се „прави на интересен“, си описва, подобно на дневник, своите житейски преживелици, своите лични борби; акцентът на това неразбиране е именно възловата дума „лични“; добре де, но от философските текстове, от текстовете, претендиращи да са философия, не трябва ли безпощадно да бъде изгонено тъкмо личното (личностното!) и емпиричното – та да остане именно самата същина, есенцията, идеята, истината?! Откъде-накъде в съзнанието ни, прочее, се е наместила такава една нова догма: че философията и философите трябва да бягат от „непосредствената реалност на живота“, от преживелиците, от случките, от самата „материя“ на правенето на собствения живот?
Философът що е, той не е ли човек: защо той трябва да се плаши от изявяването и излагането на себе си, на своята личност, на своята душа, чувства, мисли? Самата философия не е друго, а е свобода, а философът е просто свободен човек, е личност, която разбира свободата – и се ползва от нея, тогава наистина няма как да избягаме кардинално от „емпирията на живота“, от непосредственото му течение, от житейския „матрьял“, от който е направен животът ни. Не е ли по-добре идеите, същината, истините, които ни вдъхновяват, да проблясват именно чрез и най-вече в този „матрьял“, който, знае ли се, може пък да е именно богатството, от което не бива да бягаме, от което не бива да се отказваме, което не бива „да изнасяме извън скобата“ и пр.: щото това сме тъкмо ние самите, да, ние самите сме това богатство!?
Е, аз съм писал и чисто философски книги, в които личното, личностното, психологическото, емпирическото и пр. е било гонено от тях, по тази причина те имат и известна стерилност (да не кажа скопеност!), но ето че след като дойдох, така да се каже, до есента на живота си, аз до такава степен се оказах потопен в него, че вече съвсем съзнателно не ща да бягам тъкмо от... себе си, не, тази грешка аз вече няма да допусна. И затова книгите ми придобиха в последно време един чисто дневников, дори изповедален характер, да, аз пиша книгите си наистина под формата на дневник, имам такива поредици от есета, примерно ДНЕВНИКЪТ НА УЧИТЕЛЯ или ДНЕВНИКЪТ НА УЧИТЕЛЯ-БУНТАР, а ето че когато книгата е посветена на изследването на някакъв проблем, те също така придобиха характера на нещо като ДНЕВНИК НА ФИЛОСОФА, подобно на това както Достоевски, примерно, някога е писал своя знаменит ДНЕВНИК НА ПИСАТЕЛЯ (не се притеснявайте толкова, не се сравнявам с гения, просто давам пример, не съм толкова самонадеян че да се сравнявам с него, но все пак отчетете и това „незначително обстоятелство“, че и аз съм личност като него, нали така, вие също сте личности – или това вече не е така?). Тази особеност на моите писани напоследък текстове (поредици от есета, да, дори и писмата си до разни институции, посветени на „прекалено прозаични проблеми“, са все в чисто есеистична и дори понякога пародийна форма, да, аз постоянно иронизирам начина на изразяване на този или онзи, правя го пак с някаква ясна цел!), оказа се, че е неизбежна, особено като се вземе предвид това, че аз пиша книгите си в своя блог, и при това всеки ден смело публикувам това, което съм написал или съчинил: как тогава да изгоня от книгите си това, което се е породило от написаното, а именно моите, пък и на читателите си, реакции, емоции, отклици, коментари и пр. (Е, понякога ги изключвам, щото, примерно, не съзирам в тях нещо по-значимо, било в техните, било в моите мисли или думи.)
Личното, личностното, личността, човекът, „отделно взетото“ човешко същество – и това вече и принципният момент, от който няма да се откажа никога: та той е сърцевината на моята философия! – няма да допусна да бъде изведено „извън скобата“, да бъде елиминирано, изхвърлено, пренебрегнато, отречено: защото именно то е най-важното, най-значимото, истински ценното! И затова не се чудете когато разни персонажи, примерно моят, на емпиричната личност, носеща името „Ангел Грънчаров“, или „някакви си там“, моля ви се, „баби Марийки“, майка ми, Бог да я прости, на мои приятели и пр., не само са упоменавани тук-там, а много често около тях се върти или кръжи самият непосредствен мисловен процес, изследващ, понякога дори незабележимо, тия „прекалено човешки“, но затова пък тъй съдбовно важни проблеми, от рода на чувствата, социалните проекции (реакциите или липсата на реакции на намиращото се в морален ступор общество!) или поражданите от тях мисли, да, тези неща много често са изнесени именно на преден план в моите книги.
Вярно е, съзнавам това, че мнозина не толкова гъвкави и затова неразбиращи „железо-бетонни“ (комуноидни) умове ще схванат и оценят това като израз на „творческа немощ“, като липса на идеи и пр., на това основание не само ще се отвратят, не само открито ще изразят погнусата си, но и ще ме прокълнат, но това е съвсем естествена реакция, нека да си бъде така; съвестта ми обаче е напълно чиста, моят подход, да подчертая това, съвсем умишлено и съзнателно не просто включва приобщаването на личностното, личното и човешкото, но и го превръща в ядро, в център, в средоточие, около което всичко останало се върти.
Защото все пак ние трябва да бъдем човеци, нали така, а какво ни пречи, за да си останем човеци, да се опитаме по-напред да станем такива, т.е. да осъзнаем това, което сме загубили като сме се разчовечили, е, налага ни се да се очовечаваме и дори вчовечаваме, добре де, но това нима може да се направи като се откажем тъкмо от себе си, от човешкото в себе си, именно от личното, личностното, психологическото, от чувствата, преживелиците, емоциите, страстите, разговорите, дискусиите, дебатите, конфликтите, скандалите, типично нашенските караници и пр.?!
Спирам дотук. Щото и проблемите от това естество също нямат край, нищо няма край на този свят – и това не е тъжно, то е направо прекрасно! (Страшно става когато загубим възможността безкрайно да мислим, да търсим, да страдаме, да действаме, да се радваме: щото тогава вече е дошла смъртта, вече сме умрели, а нас вече ни няма – нали така, или и тогава пак ще ни има? Знам ли как е, но един ден ще проверя и това, ще го изследвам, няма страшно, нали така?)
Приятно четене ви желая и най-вече – приятно мислене! От размисли никога не се отказвайте, щото моите книги са книги, в които вие също не сте елиминирани, напротив, книгите ми са покана към размисъл, провокация, принуда даже ако щете да бъдете човеци, т.е. да бъдете мислещи, да бъдете истински, да бъдете личности, да бъдете свободни, да бъдете вътре в живота, а не встрани от него! Опитайте, правете го всеки ден – и няма да съжалявате...
2 януари 2022 г.
Пловдив
Авторът
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар