Ще намеря ли своя загубен приятел - пишейки позакъсняло есе за него?

Най-хубавите ми текстове са ония, които са си останали ненаписани, т.е. които съм ги "писал" някоя сутрин или в някоя безсънна нощ, писал съм ги на ум, на чудесни, най-подходящи думи, изрази, идеи и образи съм попадал, съчинявал съм дори безсмъртни афоризми, т.е. спохождали са ме крилати мисли, да, спохождали са ме, но след това са хвръквали незнайно къде - защото ме е домързяло да стана от топлото легло и да ги запиша - та да останат завинаги. Такъв съм си аз, понякога съм ленивец, ето затова и може би не написах нищо кой знае колко забележително или велико. 

Нали знаете, нали се сещате за... сънищата, които сънуваме нощем - и от които се събуждаме, необичайно развълнувани и възхитени от видяното? (И след това, през деня, почти всичко забравяме от тах!) Ето за такива душевни "продукти" говоря, щото аз нощем или рано сутрин, преди да стана, често не мога да различа това, което мисля дали го сънувам, или го съзнавам наяве, така да се каже; но е факт, че когато най-сетне стана, изнурен от великолепните мисли, образи, идеи, които са минавали през моя полусънен умствен взор, когато в крайна сметка седна пред пишещата машинка (преди години така беше) или пред клавиатурата (днес пиша на съвсем нова клавиатура, вече не ме ядосват развалените клавиши: ура, купих си вчера тази клавиатура!), то в съзнанието ми вече го няма онова пищно великолепие, няма го вече онова голямо богатство, не, останали са "трохи" и "огризки"; е, това ви се налага обикновено да четете (и добре правите че не ме четете де, такива умствени боклуци или отпадъци заслужава ли да се четат!?). 

Та искам да ви кажа, че и тази сутрин се събудих по едно време и в съзнанието ми, кой знае защо, се яви образа на една личност, за която се сещам отвреме-навреме, спомням си разни неща за този необичаен, много странен, но много талантлив човек, който, както става в нашенските родни условия, съвсем не беше оценен и дори, вероятно, по добрия нашенски обичай, нищо чудно вече да е... убит (нима не знаете, че ний, българите, по своя древен обичай убиваме всичко най-добро и способно, което имаме, щото бързаме да го пратим в дар на боговете!?). Е, мислих кажи-речи два часа в топлите завивки (в дома ни не се отопляваме, няма как да се отопляваме, със съпругата ми живеем криво-ляво с моята минимална заплата на нощен пазач, затова у нас е топло единствено в завивките нещом, в останалото време мръзнем като кучета!) за този невероятен човек, "писах" на ум някакво невероятно хубаво есе за него, в един момент осъзнах, че повече не мога решително да заспя, всичко "вече написано" в миг отлетя в небитието докато ставах и в студената тъмнина напипвах дрехите си и търсех чехлите; измих се, посъбудих се, направих си чай и ето, най-после... седнах (с абсолютно празно съзнание, разбира се!) пред клавиатурата. 

Да, обаче ми остана голямото желание въпреки всичко да напиша нещичко за този човек, ето, подчинявам му се: защото осъзнах, че това е мой дълг, че не мога да не направя поне това за него - защото той беше много неоценен, а, предполагам, ако е изобщо жив все още (нищичко не зная за него от много години, повече от 30!), в момента най-вероятно живее в страшна мизерия (стига да не е заминал навремето в чужбина, в някоя далечна страна, което обяснява факта, че за толкова много години нито веднъж не го срещнах или не чух нещо за него, Пловдив е голям град, но не чак толкова, че да се загуби завинаги в него един човек!). Тъй че идеята ми е като напиша този текст за Георги Грозев (така се казва този наистина невероятно богат душевно човек, за жалост обаче не успял да изяви богатствата и талантите, които криеше душата му!), той случайно да бъде прочетен от хора, които го познават и знаят как е той, къде живее, жив ли е още, как преживява, как и дали изобщо е оцелял, да, имам крехкото желание все пак да го намеря и да разбера истината за него, щото имам лоши предчувствия. 

А имам лоши предчувствия защото освен че го загубих, така да се каже, преди повече от 30 години, тогава именно той сякаш изчезна; много пъти съм питал разни хора за него и почти никой нищичко не можа да ми каже за него; така този човек за мен се превърна в нещо като мит, като приказка, като енигма, за жалост, тази приказка нищо чудно да се окаже съвсем българска, т.е. твърде лоша, грозна, несправедлива, даже жестока, да, съвсем безсмислено безпощадна може да се окаже тази история, приказка, съдба, както искате го наречете. Току-така не може съвсем безследно да изчезне един човек, когото много съм уважавал, с който съм бил близък, почти приятели сме били, вярно, не се сприятелихме съвсем, самия факт, че се загубихме така, че животът така ни разпиля, е свидетелство за това. 

Спирам дотук с тъй глупавото си въведение (ах, какви прелестни и кратички въведения, какви страхотни шедьоври "написах" таз сутрин в леглото си преди да стана да пиша?!) и минавам към писането на своя разказ; Бог знае колко ли думи и редове ще са ми нужни да напиша, да изразя това, което искам да ви кажа. Но държа непременно да го напиша, не, този път няма да се откажа от намерението си, нещо повече, държа разказа ми да е непременно в текст, не във видео, щото ми се ще да обезсмъртя, така да се каже, своя приятел (почти, но все пак приятел, аз съм го чувствал като приятел, а как той ме чувстваше, това не знам, щото той не обичаше много да говори!) Георги Грозев - като публикувам написаното за него във философското списание ИДЕИ, той заслужава да оставя този спомен за него тъкмо в такова списание! Добре, почвам да пиша, почвам да разказвам, но само Бог знае откъде ще започна?!

Ще опитам да бъда делови и кратък - щото иначе пак само Бог знае колко много ще трябва да пиша, ако я подкарам по своя си философски маниер. И тъй:

Георги Грозев беше главен асистент по "научен комунизъм" в катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", в който аз станах асистент по философия (тогава се казваше знаете ли ка: по "диалектически и исторически материализъм" се казваше, Боже мили?!) през далечната 1985 г. Много те моля, драги стоически настроен читателю, който все пак, въпреки казаното, имаш някакво слабо намерение да изчетеш докрай този текст, да не правиш презрителна гримаса като прочетеш това, което току-що прочете; много голяма грешка ще допуснеш ако, току-що прочел това, което прочете, захвърлиш книжката на списанието, в което ще публикувам това, или пък мигновено избягаш от мястото в Мрежата, където ще публикувам това. Моля те, прояви търпение и ще разбереш, че ще ти разкажа нещо важно, нещо интересно дори, нещо твърде значително: щото е крайно време и ний, българите, да разберем, че най-важното на този свят не са нито парите, нито... сексът, а най-важното на този свят е личността; докато не свикнем да ценим тъкмо личността, добро няма да видим. 

Ето, предупредих те, а Георги Грозев беше една страхотна личност, въпреки... презрителната гримаса на тия, които го познаваха, които си спомнят за него, пък сега са попаднали на този мой текст, сигурен съм, че вече са изобразили тази гримаса на лицето си. Майната им на тия, които сега се усмихват снизходително-презрително на моята емоция, аз не за тях пиша всичко това - пък, защо не, може и за тях да го пиша, знам ли, току-виж, като (ако изобщо!) издържат да изчетат моя текст, нищо чудно и да се променят поне малко. И то към добро. 

И така, аз тогава, в онази 1985 г. съм бил на 26 години, като си мисля сега, като се опитвам да разгадая каква ли е била възрастта на Георги Грозев по онова време (щото ми се ще да пресметна на колко ли години е той сега), ми се чини, че той тогава е бил някъде към... 40, въпреки че е трудно да се определи с точност, а никога и не съм го питал кой набор е (пък и да съм го питал, пък и да ми е казал, съм забравил!); е, може да е бил и по-малко, може и да е бил с някоя и друга години по-голям, но знам добре, че той беше ерген, плащаше ергенски данък (да, и това го имаше тогава, неженените, мисля над 25 години, плащаха... данък, който растеше с годините!); имам бегъл спомен, че съм си мислил колко ли процента удръжка от заплатата плаща Георги Грозев, доста по-голям е от мен, а аз на своите 26 години вече плащах данък 5% на тогавашната тъй социално-отговорна комунистическа държава! (Над 30 години като станеш, плащаш, доколкото си спомням, 10%, над 35 г. - 15%, ето, Георги, ако е бил над 40 г. вече е плащал 20% от заплатата си, а ако е бил над 45 г. - и това е възможно, трудно изчислявам сега в спомена си възрастта му - значи е плащал 25%! Пиша това, защото имам спомен, че съм си мислил тогава каква ли част от заплатата той плаща на държавата понеже е ерген!) Майчице, за какви глупости ви пиша, а кога ли ще успея да кажа истински важното - заради което седнах да пиша този текст (и който ще го пиша поне няколко сутрини, щото след малко ще трябва да прекратя писането - заминавам на работа, днес съм дежурен, заминавам да изпълнявам своите задължения на пазач!)?!

С Георги Грозев се сближихме много по няколко причини. Първо, той много обичаше да чете книги, четеше всякакви книги, включително художествени и дори философски, което беше крайно необичайно в ония условия, особено пък за кастата на асистентите по т.н. "научен комунизъм" (те четяха предимно Маркс, Ленин, Брежнев и... Тодор Живков; Боко Борисов не го четяха, щото го немаше още, но ако го имаше, нищо чудно и него да беха чели, нищо че он нищо не е написАл де; то и Т.Живков лично нищо не е написАл, пък пак го четяха, пак минаваше за "писател"; Брежнев да не е нещо написАл тоже?!). Та ние с Георги Грозев се сближихме на тази основа, щото и аз обичах (и още обичам) да чета всякакви книги, е, чета предимно хубави книги, щото всичко човек няма как и не бива да чете. Георги Грозев, спомням си, имаше вкус към четенето на истински хубавите книги, а това е голямо изкуство, да намериш книгите, които наистина си заслужава да (из)четеш. Той се беше отдал много на четенето на хубави книги - и това, в нашите условия, явно му изяде в крайна сметка главата (знаем, че у нас просперират главно тия, които изобщо нищо не четат, е, може да се прочели поне една книга де, може да са поне еднокнижници: и тогава минават направо за "много учени", "много умни" и дори велики!). 

Та ние се срещахме с Георги Грозев най-вече затова, щото се надушихме, че обичаме да четем книги. На второ място Георги Грозев - той беше по образование историк, беше завършил Велико-Търновския университет, това си спомням! - четеше, направо гълташе ненаситно... съветска перестроечна преса и периодика, четеше комай всичко, което в един момент започна да се издава в СССР когато Горби махна цензурата (знаете, предполагам, че година след като Горбачов махна цензурата и комунизмът се разклати така, че почна до отива по дяволите, което показва какво огромно значение имат свободата на мисълта, словото и печата, на четенето и пр.!); аз също много четях въпросните списания и вестници, а Георги Грозев освен че ги четеше, най-старателно ги и... колекционираше, събираше ги, подреждаше ги; той четеше комай всичко, той беше истински четящ човек, той беше всецело отдаден на четенето! 

Виждате ли с колко странни хора, истински... сега не ми идва наум думата, турска е, като се сетя, ще я прибавя, не е зевзеци, друга е, от този род обаче: майната й на тази дума, няма да се бавя да мисля коя беше... та виждате ли с колко редки хора дружах аз тогава (пък и досега е така де!)?! Георги Грозев имаше кабинет в една от бараките, които са в двора на ПУ, от източната страна, а моят кабинет беше на третия етаж в самата сграда и прозорецът му гледаше тъкмо към тия бараки; като го виждах, че Георги Грозев идва (а той по някое време, след като се е начел в дома си, идваше да чете в сградата на университета, аз също идвах да чета най-вече - пък идвах и заради топлото, щото и тогава, в ерата на пресветлия комунизъм, аз пак бях беден и пак не можех да си позволя отопление, живеех доста време в частна квартира, не съм пловдивчанин!) и влиза в бараката си, аз почти винаги, като се изморявах от четене, отивах при него да си поговорим, да обсъдим какво четем; главно за това бяха нашите разговори, споделяхме си прочетеното; и така сме разговаряли с часове. Да, сетих се, думата, която не се сещах, е думата... чешит, Георги Грозев беше чешит, и то истински, той толкова се беше отдал на четенето и на... мисленето, че беше отишъл в една крайно лоша крайност: почти не говореше, не обичаше да говори, дори сякаш способността му да говори сякаш беше позалиняла, така да се каже; е, с мен говореше доста, умееше да говори много изразително, но имаше тази особеност, че говореше с някакво усилие и по тази причина хора, които не го познават, го смятаха за крайно необщителен и скромен човек (той си и беше такъв де, затова го и нарекох чешит!). Имаше особен начин на говорене, говореше с някакво усилие, устата му сякаш трудно се движеха, той жестикулираше за да си подпомага изразяването, говореше бавно, гърлено някак, думите му излизаха трудно, но за мен специално това нямаше никакво значение и двамата разговаряхме (имахме много общи теми покрай четенето!) с истинско удоволствие. 

Пред студентите той явно е минавал за голям чешит, никога не отидох да слушам негов семинар или лекция, но знаех това, че той се подготвяше много старателно за преподавателските си изяви или дейности, беше много компетентен по политологическите и историческите проблеми, които преподаваше ("научният комунизъм" беше всъщност марсистко-ленинската, комунистическата политология, но думата политология тогава беше "буржоазна" и "западна" дума и беше забранена у нас!), да, Георги Грозев беше познавач и дори енциклопедист в своята област, само дето имаше, казахме, особен характер на чешит, държеше се странно, не беше, дето се казва, "достатъчно общителен", беше извънредно скромен човек, беше обаче личност, която поради индивидуалността си не можеше в ония условия да бъде оценена от повечето, да не кажа от всички хора подобаващо, по достойнство; точно защото беше изключително ценна и богата в душевно отношение личност, точно и по тази причина моят приятел не можеше да бъде оценен и не беше оценен. 

Да, той беше също така придобил, благодарение на четенето, една рядка култура на свободолюбието, която всъщност е ядро на истинската академичност, той беше един свободолюбив човек, ето другата причина такъв човек да не бъде оценен подобаващо у нас, вклочително и в учреждения или организации, които минаваха и още минават за академични. Тук трябва да вметна обаче, че у нас, в Българско, и академичността ни е специфична, побългарена, да не кажа побайганювчена, ако такава дума изобщо може да бъде образувана; да, наште най-видни "академични" дейци са същински Бай-Ганювци, т.е. са нагли, са простаци, немат време да четат и пр., щото за заети само да дебнат сакън да не се появи някой истински академичен човек около тях, срещнат ли такъв, мигом го стъпкват, смачкват и изритват; наште менте-академици друго не правят освен да се борят за пари и власт, т.е. за лапане; е, сега разбирате ли защо Георги Грозев не можеше да просперира и си беше останал само "главен асистент", не беше защитил и дисертация (да ви разказвам ли как се пишеха и защищаваха дисертации тогава, пък и досега - или сами си го знаете?!), т.е. той беше същинска "бяла врана" сред тъй пробивното и борбеното кадрово "обезпечение" на катедрата по комунизъм в ПУ. 

Да, вярно, Георги Грозев беше член на БКП (всички бяха такива, без моя милост и без една друга прокажена асистентка!) и дори, както се говореше, бил произхождал от род на т.н. "активни борци", имало някакъв партизанин ли в рода му, не знам точно и никога не съм го питал за това. Да, той си беше комунист и може би дори вярваше в комунизма, но това не ни пречеше да бъдем приятели въпреки моето специфично "ренегатство" още тогава, аз бях още тогава крайно песимистичен, да го кажа така, спрямо комунизма, бях критичен дори и спрямо марксизма-ленинизма, с Георги сме спорили доста по тия въпроси, но това не ни пречеше да другаруваме. 

Та той значи си беше по онова време комунист, даже беше в Партийното бюро, имаше влияние в университетската организация на БКП - и това се оказа решаващо обстоятелство когато моя милост пък създаде в ПУ дисидентския Философски Дискусионен клуб; а когато партийните цербери се нахвърлиха връз мен като бесни кучета, Георги Грозев беше човекът, който фактически ме спаси: защото той има смелостта да застане решително до мен в ония тежки времена, в които страхливците трепереха като листата на дърветата при бурен вятър. 

Какво стана по-нататък ще продължа да пиша скоро, живот и здраве да е, а сега ставам - защото вече закъснявам да тръгвам за работа. 

Хубав ден ви желая! До скоро!

(СЛЕДВА)

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo