Защо ли българският народ има такава странна непатриотична поговорка за "поробителите" си: „Да ти даде Господ здраве, късмет и турчин за съсед!“?

🔹44 години от покушението срещу Георги Марков 

🔸Текстът по-долу е излъчен по Би Би Си през 70-те години на ХХ в. 

Срещи с турците в България 

Винаги ми се е струвало странно, че животът на съвременното турско население в България е останал вън от творческото внимание на българските писатели. Може да се каже, че в цялата съвременна българска литература не присъства нито един образ на турчин, не е засегнат нито един проблем, отнасящ се до турското население, да не говорим за по-дълбоко вникване в духовния мир на този народ. Дори не е отдадено внимание на съвместния живот на турци с българи, които историята от векове е свързала. Като че тази значителна част от населението на страната не съществува. Когато българската литература описва подвизите на трудовите герои, тя някак разсеяно пропуска да отбележи, че почти няма голям строеж в страната, почти няма мина, язовир, дърводобивен обект, кариера, където да не работят турци. Всеизвестен факт, е, че голяма част от строителството на страната минава през турски ръце. 

При многобройните ми обиколки неведнъж срещах тия мълчаливи, скромни мъже, които с изключителна добросъвестност и трудолюбие залагаха своите сили във всяка работа. 

Преди време трябваше да прекарам август месец в село Калугерова махала, Карловско, недалеч от известния курорт село Баня. Това беше по време на кампанията за изваряване на реколтата мента. В огромния двор, където бяха ментоварните казани, прииждаха колони със селски коли, претоварени със зелена ментова трева. Въздухът беше напоен с острата миризма на ментол, беше прохладно и чисто и същевременно шумно от множеството, което чакаше реда си при казаните. Хората бяха постлали шарени черги край колите, разтворили бяха торбите си със сирене, домати и хляб и обядваха. За мене всичко това беше необичайно привлекателно и интересно, напомняше ми отдавна миналите стари времена на селската идилия. С мене беше техникът на инсталацията Мустафа, висок, строен турчин, с ниско остригана коса и големи светли очи. Той се грижеше за всички инсталации в този край и в тия дни не му оставаше време за сън. Беше много добър техник, рядко интелигентен и мил човек. Запомнил съм добре, че ние тъкмо отивахме да се къпем в съседната река, когато настъпи нещо неочаквано. Изведнъж се чуха викове, писъци, някой крещеше: „Бягайте! Бягайте!“. И в секунди настъпи невиждана паника. Разпрегнати животни и смъртно уплашени хора тичаха на всички страни и се тълпяха при вратата, жени пищяха и викаха децата си. 

Какво всъщност се беше случило? Инсталацията се обслужваше от един престарял парен хотел „Линкълн“. И огнярят, който работеше на котела, се беше напил и в нетрезво състояние наблъскал толкова въглища и дърва, че прегрял котела. В един момент налягането на парата се вдигнало далече над критичното и съответните предпазни уреди отказали да функционират. Котелът можеше да експлодира всеки момент, което значеше, че камък върху камък нямаше да остане наоколо. Обезумелият огняр се беше втурнал към хората, като им викаше да се спасяват. 

Въпреки паниката дворът се опразни и всички се изтеглиха на разстояние в очакване на експлозията. Тогава Мустафа се отдели от мене, върна се сам в празния двор и аз го видях да приближава котелът. После той ми разказваше, че най-страшно било приближаването, защото котелът скърцал под напора на парата. Той взе една лопата, отвори вратата на огнището и започна да вади жарта. Единственото, което можеше да се направи, за да се предотврати експлозията. Повече от хиляда души гледаха как той работеше при страшния котел, как извади цялата жар и накрая, когато свърши, се просна на тревата, изтощен от напрежение. Опасността беше избегната. Видях, че устните на Мустафа бяха дълбоко напукани и ръцете му обгорени. 

– Зор, братче, зор! – каза ми той усмихнат. Така го и запомних. Един висок, строен, турчин, ниско остригана коса и големи светли очи. И голямо сърце. Мустафа. Хората му дадоха своята благодарност. 

Тогава за първи път почувствах смисъла на старата, отдавна забравена българска поговорка: „Да ти даде Господ здраве, късмет и турчин за съсед!“. 

(От страницата на Ибрахим Карахасан Чънар)

 

КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Знам го от опит че е така. И приятел турчин да имаш е нещо страхотно... пак от опит го знам! И затова възниква логичният въпрос: Защо ли българският народ има такава странна и непатриотична поговорка за "поробителите" си: „Да ти даде Господ здраве, късмет и турчин за съсед!“?

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo