Тази случка е толкова странна, че вече 3 дни се чудя как да я разкажа по-кратко.
Взимам с колата завоя от Гешов към Хиподрума, по ул. Урвич и едва не връхлитам върху човек в инвалиден стол, централно на платното, който пъпли напред, едва-едва. Спирам и изчаквам човекът да се изнесе.
Човекът обаче е доста възрастен, в този момент забелязвам, че освен инвалид, той е и с бяло бастунче - незрящ, криволичи и придвижването му е меко казано абсурдно. Слизам решително, за да го кача на тротоара и да освободя платното за колите.
“Здравейте, мога ли да помогна?
Виждам, че не ви е лесно.”
Човекът с изненада ми отговаря доста жизнерадостно - “А, ще можете ли, тежичко е?”
“Ама разбира се, как?” … отвръщам.
“Оттук ли да ви кача на тротоара?
О, не, моля те, не ме качвай горе. Плочникът е разбит и падам!” !!!
Вглеждам се в него, изстрадал, без очи, без зъби, неподвижни крака, бялото му бастунче е прекършено отпред, за да е по-късо и удобно за ползване от стола. Количката му е тежка, допотопна, от тези които се въртят с ръце. Представих си как е падал по тези тротоари и с право се страхува от тях. Трагедия!
За къде бързам, изведнъж не помня.
“Ще ви бутам до края на улицата тогава, щом трябва!”
Отзад колите бибиткат, но нямат никакъв избор, нито те, нито аз. Не можем да го прескочим или заобиколим, съдбата ни го праща именно за да ни спре!
Платното е широко точно един автомобил. А количката тежи като танк и задачата се оказва почти непосилна. Бутам с цялата си сила и междувременно отговарям на въпросите му, пръхтейки като кон. “От къде си, как се казваш, от кой отбор си?” 
Приятен, сладък човек, изключително интелигентен. Не скривам почудата си как в това грохнало тяло се крие толкова енергичен и щастлив дух, който почти всеки би подминал без да опознае. Чудат човек!
Вървим доста дълго, на фона на клаксони, но силите ми така или иначе не позволяват по-бързо и поне можем да си приказваме. Човекът ми разказва по диагонал живота си.
Изведнъж си позволявам да му задам малоумен въпрос, за това как се е докарал до тук? Брутално мое нахалство, но нещо сякаш извън мене, ме кара да искам да знам отговора. Някакво предчувствие. И питам. А той ми казва кротичко в прав текст - “Белене, там ми избиха окото, с ритник.” !!!
Чудя се защо на мен се случи, той да ме "спре" и да ме изкара от колата.
Защото, точно този отговор, сякаш съм очаквала. Сега вече и моето тяло ще рухне, заедно с психиката.
Политиката по принцип ми е болна тема, наред с темата за червените глупаци, Фандъкова, тротоарите - и всичко това в този миг бушува в главата ми. Кой е виновен? Защо?
Налага се обаче много бързо да се разделим, защото има опасност някой побеснял шофьор да ме екзекутира всеки момент.
Пожелаваме си набързо най-прекрасните неща, описвам му какъв е пейзажът пред количката, къде да внимава за дупки и изчезвам.
Спринтирам към колата, ръкомахайки шантаво към шофьорите, без да знам какво точно искам да им кажа, покланям им се за извинение и отпрашвам.
Тази случка, обаче не може да приключи така недовършено. Мога да си позволя един свободен час и решавам да се върна, да намеря този човек и да си довършим разговора.
Едва ли е стигнал много далеч. Ще съкратя тук цялото търсене, важното е, че го намирам пред вратата на Била. Седнал безмълвно, с празна ламаринена консерва, до краката си. Проси.
“Ха! Здравей, пак съм аз, дойдох да купя нещо от Билата, и ти ли си тук, да не би да живееш наблизо?” … спестих истината, за да не го притеснявам.
Лицето му грейва, позна ме и разговорът започна отново с пълна пара, като че не е спирал и се познаваме от години.
Бил е музикант, тромпетист, говори по малко италиански, френски, немски, руски, но най-добре полски.
Лежал е в Белене 3 г., сред убийци и изнасилвачи, така са наказвали политическите затворници - вътре при най-закоравелите престъпници.
Натопен е от съседи и лично от чичо му затова, че редовно пуска и свири прогнила западна музика. Общо 4-ма били такива като него на кариерата - все музиканти и хора на изкуството.
Моля го да разказва с подробности, все пак не си говоря всеки ден с хора оцелели от Беляне. Пита ме, гневно: “Ти знаеш ли какво е на 40 градуса жега да блъскаш скали, гол и бос, да буташ количката с тонове камъни по нагорещени метални релси? Ад, ад!
Унижаваха ни и ни смазваха от бой ежедневно, да се научим каква музика ще свирим занапред, ако въобще излезнем живи.
В един момент усетих, че ми гласят убийството, искаха да ме ликвидират, слава богу завърши с жесток побои, ритници в главата и изпотрошени кости. Така загубих първото си око, второто се съсипа от стреса и тъмницата, държаха ни в най-гадните подземия. Глаукома на здравото око, от стреса - така каза лекарят. И ти се пази от стреса момиче, стресът първо изяжда зрението.”
Говорим си така разпалено и шумно с непознатия, че хората се спират да ни слушат и току пускат метални левчета в кутията.
“Излязох от Белене, ей по това време, есента на 1977-ма беше.
Всъщност три дни преди Димитров ден!”
Опулвам се и му казвам - но сега е точно три дни преди Димитровден, днес.
“Така ли?” казва, той.
Да, само че е 45 години по-късно!!! Погалвам го по рамото! С тъга и гняв, че все още няма възмездие за тези хора!
Умисляме се отнесено и двамата.
“Явно подсъзнанието ме кара да говоря днес”, отронва той.
Аз съм Димитър! Димитър Димитров се казвам.”
Хоп, още малко монети падат в консервата.
Разведрявам обстановката, като изказвам предположение, че сигурно е бил талантлив тромпетист. Свириш ли още?
“Не, не съм свирил отдавна, къде ти? Никой не ме иска вече.” Смее се.
Децата му са в чужбина. Преди 10 г. дава пълномощно на далечен роднина уж само да му кара колата, а той дописва отдолу, чрез корумпиран нотариус, че има право и да продава имущество и така един хубав ден му продават апартамента в Овча купел.
Сега живее в една гарсониера, близо до Билата.
“Дават ми 58 лева надбавка за репресирани от държавата. Сещаш се - мизерия, ама не се оплаквам, аз всичко си имам, не съм останал гладен. Живея много добре.”
Ама си нямаш хубаво бастунче, казвам му. Трябва да си вземеш ново с онова въртящо се топче отпред, да ти е лесно.
“Оооо, остави тази работа, те са златни, толкова пари няма да дам за нов бастун, никога.”
В тази минута съзнавам, как в този житейски разказ е събрано от всичко по малко в нашата клета родина, този разказ е аларма, този незрящ, човек, в инвалиден стол, “ме спря” неосъзнато на улицата, за да ви разкаже на вас, в какво сме се превърнали - връзката на Белене, с разбитите тротоари и това, че един слепец не може да си позволи да си купи бастунче.
Не подминахме и темата за днешната политика. Впечатляващи познания! Човекът беше в час за всичко актуално - защо са избрали Вежди Рашидов, за Гешев, за Радев, за Бойко, за тъпите болшевики, съсипали България след 1944-та. Знаеше за ПП, за ДБ. Абе, да се хванеш за главата.
Благодарение на този човек аз осъзнах, че всеки, който има поне малко под шапката си, не може да бъде заблуден от руската пропаганда и купените медии, даже да е сляп!
Но, откъде знаеш всичко, така правилно?
Как знаеш и това, и онова? … питам го.
Директно му казах:
Добре де, ти си роден в средата на миналия век, незрящ човек си и въпреки това си така наясно с всичко, знаеш ли колко си напред в мисленето в сравнение с 90% от българите?
Как е възможно ти да знаеш, а онези тиквеници, които са по-млади от теб, виждат ясно с очите си, имат достъп до цялата информация на света, да са по-слепи от теб и да вярват на лъжците и крадците?
Минахме и през темата за интелигентността, общата култура, човещината, образованието, което те прави добър. Няма да ви губя времето. Мненията ни с този човек и тук се покриха на 100%.
След малко, той извади една кутия, от тези, в които слагат маслините в супермаркетите. Вътре си държи прилежно телефона. Разменяме си номерата.
Ще ти се обадя да ти честитя именния ден! … казвам му.
“Сериозно ли, ти ме изненадваш?
Е, как? Нали си от Славия, пък и почти сме съседи ... “
Ще ме извиняваш, но сега трябва да тръгвам, съжалявам, че съм излязла без портмоне, не нося пукната стотинка, да ти пусна нещо. Дано има днес добри хора да събереш повече.
След час и половина разговор, сме на ръба за втори път да се разделим, с обещанието пак да се срещнем.
“Ох, дано събера, че тези вкъщи няма какво да ядат довечера.”
Изтърсва той, небрежно.
Е, как така? Кои вкъщи? Нали децата са в чужбина? Питам го.
Ами, аз не ти ли казах?
Приютил съм цяло семейство украинци при мен. !!!!!
Господииии!
Шок!
Честна дума! Шок.
Всичко разказано дотук, и без това щеше да ми държи влага още дни наред, само ако преди секунда си бях тръгнала. Толкова пъстро, бурно.
Толкова много за мислене!
Но, това вече ми идва в повече.
“Ами, една вечер чух пред магазина млада жена да плаче и да моли: Памагите, памагите?
Разбрах, че е бежанка, украинка. Нали аз говоря полски, тя ме разбра чудесно. Потърсих им помощ, но нямаше къде да отидат. И ги качих при мен. Оказа се, че тя е бременна в петия месец, с още три деца, а мъжът и е ранен от войната с крак от коляното надолу, пред ампутиране. Нито имат пари за лекари, нито за храна. А на кракът трябва през няколко дни да му се прави превръзка, опитват да го спасят, да не го отрежат.
“Разбираме се чудесно с украинците, страхотно хора, ще им помагам докато мога.”
Слушам го и само преглъщам сухи сълзи и напрежение в гърлото си. Той сакатият, слепият, дето няма пари за ново бастунче има очи и сърце да помогне на други в беда. Излиза да проси, за да изхранва семейство чужденци. Думи не съществуват.
Не е дядо Добри, а е дядо Митко.
Тук искам всички путинофили, другомразци, много хубаво да си дадат сметка на какво са заприличали, лично те!
Как да си тръгна сега?
Разговарме още четвърт час.
Признавам му, че всъщност съм дошла специално за да си продължим разговора, а не да пазарувам и съм хукнала ей така без чантата, не мога нищо да му дам.
Той се учудва и впечатлява.
“Наистина ли, си дошла само заради мен?” … подава ми ръка и целува галантно моята.
“Ти си голяма работа!”, казва благодарейки, лъскае ме, човекът, възпитан.
“Ами, нееее, не аз, а ти си голямата работа! Моето са врели некипели.
Честит Димитров ден!"
Ако минавате днес край Билата поздравете именика.
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар