За изгубената битка
Автор: Светлана Алексиевич
Пътят ми към тази трибуна беше дълъг почти четиридесет години – от човек към човек, от глас към глас. Не мога да кажа, че винаги е бил по силите ми този път – често съм оставала потресена и уплашена от човека, изпитвала съм възторг и отвращение, искало ми се е да забравя чутото, да се върна във времето, когато още съм била в неведение. И неведнъж ми се е доплаквало от радост, задето съм видяла човека прекрасен. ...
... Живях в страна, където от деца ни учеха да умираме. Учеха ни на смърт. Казваха ни, че човекът съществува, за да се даде, за да изгори, за да се пожертва. Учеха ни да обичаме човека с пушка. Ако бях израснала в друга страна, нямаше да мога да измина този път. Злото е безпощадно, трябва да си ваксиниран срещу него. Ние обаче израснахме сред палачи и жертви. Макар че нашите родители живееха в страх и не ни казваха всичко, а най-често нищо не ни казваха, самият въздух на живота ни беше отровен от това. Злото непрекъснато ни дебнеше.
Написала съм пет книги, но имам чувството, че всички те са една книга. Книга за историята на една утопия…
... Варлам Шаламов написа: „Аз бях участник в една огромна изгубена битка за действително обновяване на човечеството.“ Аз възстановявам историята на тази битка, на нейните победи и поражения. Как са искали да изградят Царството небесно на земята. Рая! Града на слънцето! А се свърши с море от кръв, с милиони погубени човешки животи. Но е било време, когато нито една политическа идея на ХХ век не е била сравнима с комунизма (и с Октомврийската революция като неин символ), не е привличала по-силно и по-ярко западните интелектуалци и хората по целия свят. Реймон Арон е наричал руската революция „опиум за интелектуалци“. Идеята за комунизма е на поне две хиляди години. Ще я намерим у Платон – в ученията за идеалната и правилна държава, у Аристофан – в мечтите за времето, когато „всичко ще стане общо“… У Томас Мор и Томазо Кампанела… По-късно у Сен-Симон, Фурие и Оуен. В руския дух има нещо, което е подтикнало към опит тези блянове да се превърнат в реалност.
Преди двайсет години ние изпратихме „червената“ империя с проклятия и сълзи. Днес вече можем да погледнем неотдавнашната история спокойно, като исторически опит. Това е важно, защото споровете за социализма не стихват и до днес. Израсна ново поколение, което има друга картина на света, но доста млади хора отново четат Маркс и Ленин. В руски градове откриват музеи на Сталин, издигат му паметници.
„Червената“ империя я няма, а „червеният“ човек е останал. Продължава.
Моят баща, той почина неотдавна, до края си беше вярващ комунист. Пазеше своя партиен билет. Аз никога не мога да произнеса думата „совок“, това толкова унизително определение за съветския манталитет – тогава би трябвало да нарека така своя баща, близки, познати хора. Приятели. Те всички са оттам – от социализма. Сред тях има много идеалисти. Романтици. Днес ги наричат другояче – романтици на робството. Роби на утопията. Мисля, че всички те биха могли да изживеят друг живот, но са изживели съветския. Защо? ...
... Но аз съм абсолютно сигурна, че момичета като военните момичета от 41-а година никога вече няма да има. Това е било най-високото време на „червената“ идея, дори по-високо от революцията и Ленин. Тяхната Победа и до днес засланя ГУЛаг. Аз безкрайно много обичам тези момичета. Но с тях не можеше да се говори за Сталин, за това как след войната композиции с победители са пътували за Сибир, с хората, които са били по-смели. Останалите са се върнали и са мълчали. Веднъж чух: „Бяхме свободни само през войната. На предната линия.“ Нашият главен капитал е страданието. Не нефтът, не газът – страданието. Това е единственото, което постоянно добиваме. През цялото време търся отговор: защо нашите страдания не се конвертират в свобода? Нима са напразни? Прав е бил Чаадаев: Русия е страна без памет, пространство на тоталната амнезия, девствено съзнание за критика и рефлексия.
Великите книги се търкалят в краката ни…
... Признавам, не станах свободна отведнъж. Бях искрена със своите герои и те ми се доверяваха. Всеки от нас имаше свой път към свободата. Преди Афганистан аз вярвах в социализма с човешко лице. Оттам се върнах свободна от всички илюзии. „Прости ми, татко – казах, когато се видяхме, – ти ме възпита във вяра в комунистическите идеали, но ми бе достатъчно веднъж да видя как доскорошни съветски ученици, които сте учили вие с мама (моите родители бяха селски учители), на чужда земя убиват хора, които не познават, та всички твои думи да се разпилеят като прах. Ние сме убийци, татко, разбираш ли?!“ Татко се разплака.
От Афганистан се връщаха много свободни хора. Ала имам и друг пример. Там, в Афганистан, едно младо момче ми извика: „Ти какво можеш да разбереш за войната, жено? Нима хората умират на война като в книгите и филмите? Там те умират красиво, а вчера убиха моя приятел, куршум го уцели в главата. Той тича още близо десет метра и си лови мозъка…“ А седем години по-късно същото момче, сега преуспял бизнесмен, обича да разказва за Афганистан. Обади ми се: „За какво са нужни твоите книги? Прекалено са страшни.“ Това беше вече друг човек, не онзи, когото срещнах сред смъртта и който не искаше да умира на двайсет години… ...
... Дълго не исках да пиша за Чернобил. Не знаех как да пиша за това, с какъв инструмент, откъде да го зачопля? Името на моята малка, изгубена в Европа страна, за която светът по-рано почти не бе чувал, зазвуча на всички езици, а ние, беларусите, станахме чернобилски народ. Първи се докоснахме до неведомото. Стана ясно: освен комунистическите, националните и новите религиозни предизвикателства, тепърва ни очакват по-свирепи и тотални, но все още скрити от очите ни. Нещо се открехна след Чернобил…
В паметта ми е останало как един стар таксиметров шофьор разпалено изруга, когато гълъб се блъсна в челното стъкло: „За един ден по две-три птици се убиват. А във вестниците пишат, че ситуацията била под контрол.“
В градските паркове изгребваха листата и ги откарваха извън града, там погребваха листата. Изрязваха заразени чимове, погребваха и тях – погребваха пръст в пръстта. Погребваха дърва, трева. Лицата на всички бяха леко безумни. Стар пчелар ми разказа: „Излязох сутринта в градината, нещо ми липсва, някакъв познат звук. Нито една пчела… Не се чува нито една пчела. Нито една! Какво? Какво има? И на втория ден не излетяха, и на третия… После ни съобщиха, че в атомната централа станала авария, а тя е на хвърлей от нас. Но дълго не знаехме нищо. Пчелите са знаели, а ние не.“ Чернобилската информация във вестниците се състоеше само от военни думи: взрив, герои, войници, евакуация… На самата централа е работел КГБ. Търсели са шпиони и диверсанти, разнасяше се мълва, че аварията била планирана акция на западните спецслужби, за да се взриви лагерът на социализма. По посока на Чернобил се движеше военна техника, пътуваха войници. Системата действаше, както обикновено, като на война, но войникът с новичкия автомат в този нов свят беше трагичен. Всичко, което можеше той, бе да събере големи дози радиация и да умре, когато се прибере вкъщи.
Пред очите ми дочернобилският човек се превръщаше в чернобилски. ...
... Сутрин всички жадно грабеха вестници и веднага ги хвърляха разочаровано – не намерили шпионите. За врагове на народа не пишат. Светът без шпиони и врагове на народа също беше непознат. Започваше се нещо ново. Чернобил след Афганистан ни правеше свободни хора. ...
... Падането на империята вълнуваше всички: хората бяха угрижени за деня и бита си, с какво да купят и как да оцелеят? В какво да вярват? Под какви знамена да застанат отново? Или трябва да се учат да живеят без голяма идея? Последното бе непознато за никого, защото никога още не бяхме живели така. Пред „червения“ човек стояха стотици въпроси, той ги изживяваше в самота. Никога не бе оставал толкова самотен, както в първите дни на свободата. Около мен имаше потресени хора. Аз ги слушах… ...
... Какво се случи с нас, когато империята рухна? По-рано светът се делеше: палачи и жертви – това е ГУЛаг; братя и сестри – това е война; електорат – това е технологии, съвременен свят. По-рано нашият свят се делеше и на затворници и надзиратели, днес делението е на славянофили и западници, на национал-предатели и патриоти. А също на такива, които могат да купят и които не могат да купят. Последното, бих казала, е най-жестокото изпитание след социализма, защото доскоро всички бяхме равни. „Червеният“ човек така и не можа да влезе в онова царство на свободата, за което бе мечтал в кухнята си. Разделиха Русия без него, той остана с празни ръце. Унижен и окраден. Агресивен и опасен. ...
... Какво чувах, когато пътувах из Русия…
– Модернизацията у нас е възможна чрез шарашки – онези, затворите за учени, и разстрели.
– Руснакът май и не иска да бъде богат, дори се страхува. Какво иска тогава? Ами той винаги иска едно: някой друг да не забогатее. Да не стане по-богат от него.
– Честен човек у нас не можеш намери, инак светци има.
– Няма да дочакаме небити поколения; руснакът не разбира свободата, казак и камшик му дай на него.
– Две са най-важните руски думи: война и затвор. Откраднеш, повеселиш се, влизаш на топло, излизаш и пак влизаш…
– Руският живот трябва да бъде зъл, нищожен, тогава душата се издига, осъзнава, че не принадлежи на този свят… Колкото по-мръсен и кървав живот, толкова повече простор за душата…
– За нова революция няма нито сили, нито някакво безумие. Няма дух. На руснака му трябва идея, от която косата ти настръхва…
– Така се и люшка нашият живот – между хаоса и бараката. Комунизмът не е умрял, трупът е жив.
Ще се осмеля да кажа, че ние изтървахме шанса, който имахме през 90-те години. На въпроса: каква трябва да бъде страната – силна или достойна, в каквато хората живеят добре, избрахме първото – силна. Сега отново е време на сила. Руснаците воюват с украинците. С братята си. Моят баща е беларусин, майка ми – украинка. И така е при много хора. Руски самолети бомбардират Сирия… ...
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар