Защо всички ние трябва да благодарим на украинците?

В началото на вероломната руска агресия не бяха много хората, които смятаха, че Украйна може да устои. Признавам - аз също не бях сред тях. За сметка на това, много ясно си представях бъдещето след руската победа. Ан Апълбаум (Гулаг, Червен глад, Желязната завеса) го е описала изключително точно.

"В навечерието на инвазията някои американски експерти съветваха да не се предлага военна помощ на Украйна с мотива, че войната ще свърши твърде бързо. Други американци повтаряха руската пропаганда, поставяйки под въпрос дали Украйна има право да съществува и дали заслужава да бъде защитавана.

Някои американски политици споделяха тези възгледи, като част от тях продължават да го правят и днес. Ами ако бяха надделели? Ами ако в Белия дом беше друг президент? Ами ако в Украйна беше избран различен президент?

Нека си представим само за миг свят без украинска смелост, без американско и европейско оръжие, без единението и подкрепата на демокрациите по света.

Ако руският план беше изпълнен така, както беше написан, Киев щеше да бъде превзет само за няколко дни. Зеленски, съпругата му и децата му щяха да бъдат убити от някой от ударните отряди, които бродеха из столицата по това време. Украинската държава щеше да бъде превзета от колаборационистите, които вече бяха избрали апартаментите си в Киев. Град по град, регион по регион, руската войска щеше да се довършва останките от украинската армия, докато накрая завладее цялата страна. В началото на войната руският генерален щаб си представяше, че тази победа ще отнеме не повече от шест седмици.

Ако всичко това се беше случило както е било планирано, сега Украйна щеше да е осеяна с концентрационни лагери, стаи за изтезания и импровизирани затвори, като тези, открити в Буча, Изюм, Херсон и всички други райони, временно окупирани от Русия и освободени от украинската армия.

Едно поколение украински писатели, художници, политици, журналисти и граждански лидери вече щяха да са погребани в масови гробове. Украинските книги щяха да бъдат изхвърлени от училищата и библиотеките. Украинският език щеше да бъде прогонен от всички обществени пространства. Стотици хиляди украински деца щяха да бъдат отвлечени и транспортирани в Русия или да станат жертва на трафик някъде по света.

Руските войници, окрилени от зашеметяващата си победа, вече щяха да бъдат на границите на Полша, създавайки нови командни пунктове, копаейки нови окопи. НАТО щеше да бъде в хаос; целият алианс щеше вече да харчи милиарди, за да се подготви за неизбежното нахлуване във Варшава, Вилнюс или Берлин. Милиони украински бежанци щяха да живеят в лагери из цяла Европа, без изгледи някога да се върнат у дома; приливът на съчувствие, с който първоначално са били посрещнати, щеше отдавна да е отслабнал – парите щяха да свършат и обратната реакция щеше да е в ход.

Икономиката на Молдова щеше да се срине изцяло; едно проруско правителство в Молдова може би вече щеше да планира включването на тази страна в нововъзникналата руско-беларуско-украинска федерация, която един руски пропагандист приветства още на 26 февруари.

Тази катастрофа нямаше да бъде ограничена до европейския континент. От другата страна на света китайските планове за нахлуване в Тайван щяха да са в ход, защото Пекин щеше да стигне до извода, че Америка, която не е пожелала да защити свой европейски съюзник и вече е напълно затънала в дългосрочна битка срещу набралата скорост Русия, едва ли ще направи някакво извънредно усилие да помогне на един остров в Тихия океан.

Иранските молли, еднакво въодушевени от успеха на Русия и поражението на Украйна, биха обявили смело, че най-накрая са се сдобили с ядрени оръжия. От Венецуела през Зимбабве до Мианмар, диктатурите по света щяха да затегнат своите редици и да засилят преследването на опонентите си, уверени, че старите правила – конвенциите за правата на човека и против геноцида, законите срещу войната, табуто срещу насилствената промяна на границите — вече няма да бъдат прилагани.

От Вашингтон до Лондон, от Токио до Канбера, демократичният свят щеше да се изправи пред своето крушение.

Но нищо от това не се случи. Защото Зеленски остана в Киев, заявявайки, че има нужда от „амуниции, а не от превоз“; защото украинските войници отблъснаха първата руска атака срещу тяхната столица; защото украинското общество се обедини, за да подкрепи своята армия; защото украинците използваха въображението си на всички нива в употребата на ограничените се ресурси; защото украинските цивилни бяха и са готови да понесат ужасни трудности. Поради всичко това, ние не живеем в тази грозна, алтернативна реалност.

А хората по света видяха как украинците се противопоставят на бруталната диктатура и доброволно отделиха от времето и парите си, за да помогнат.

Заради всичко, което направихме всички ние заедно, Киев все още стои гордо изправен. Украинците все още контролират по-голямата част от Украйна. Кланетата, екзекуциите, масовото насилие, планирано от руснаците, не се случи в по-голямата част от Украйна. Легендата за военната мощ на Русия бе разбита.

Демократичният свят не се срина, а вместо това беше укрепен.

Както украинският президент каза снощи, ние „успяхме да обединим световната общност за защита на свободата и международното право“.

Зеленски пристигна във Вашингтон, за да благодари на американците от името на цяла Украйна. Но всъщност ние сме тези, които трябва да им благодарим."

Ан Епълбаум, 22 декември 2022

(От стената на Manol Peykov, превод Ivan H. Tchalakov)

ДОБАВКА: 

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo