Ето какво ми отговори г-н Инджев на моя въпрос (виж: Трябва ли да излезем на протест с искане (п)резидентът Р.Радев да си подаде оставката заради престъпленията ДЪРЖАВНА ИЗМЯНА и ДЪРЖАВЕН ПРЕВРАТ?):
А ето аз какво му отвърнах:“не е ли време ние, гражданите, да излезем на площада пред Президентството с искане за незабавна оставка на (п)резидента Радев защото той не само че безцеремонно потъпква българския интерес, обслужвайки интереса на доказано зловредна и душманска спрямо България имперска сила, Руската империя, което се нарича ДЪРЖАВНА ИЗМЯНА”
Подкрепям напълно, и ще съм от редовните на площада със семейството си, както бяхме от края на миналия век насам!
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Към Angel Grancharov:
Ангеле,
Време беше много отдавна ние гражданите да попречим да се стига до това да има нужда да решаваме на площада съдбата на демокрацията в България, но явно не успяваме повече от онова, което все пак сме постигнали.
В лично качество съм много поласкан да бъда определян като будител (има едно есе, където съм споменат в този смисъл от покойната Ани Дръндарова, по ирония на съдбата е майка на един, който се опита да ме осъди в желанието си да ме заклеймява по антикомунистическа линия!).
Но чак “организатор на масите” не съм.
Двете големи – дори огромни бих ги нарекъл – шествия в подкрепа на Украйна в София тази пролет бяха организирани наистина спонтанно от непознати помежду им граждани с призив във Фейсбук. Очевидно е имало обществена енергия, която са уловили и подбудили. Малко е трябвало.
Пазя се да не заставам в позата на такъв организатор, за да не бъда обвинен с месиански претенции, каквито наистина нямам. Преценил съм след много, много участия в какви ли не инициативи,че съм най-полезен с онова, което правя сам пред компютъра.
Да участвам все пак мога, но не и да се самообявявам за някакъв водач. А и по принцип без покана на гости не ходя (не отговарям на “окръжни” писма без лично обръщение към мен). Тук съм домакин, поканил съм мнозина и това ми стига като осъзнат избор за някаква обществена функция.