Но Сократ, когато бил изправен на съд за живота си, казал нещо шокиращо:
„Не се страхувам от смъртта. Защото да се страхувам от нея би означавало да претендирам, че знам нещо, което не знам.“
Сократ осъзнал нещо, което малцина разбират – че никой всъщност не знае какво е смъртта. Хората се държат така, сякаш това е най-ужасното нещо, което може да им се случи. Но как можеш да се страхуваш от нещо, което никога не си преживявал?
Той казал на своите обвинители по време на процеса: „Вие мислите, че смъртта е зло. Аз мисля, че злото е да вършиш неправда в този живот.“
За Сократ моралното невежество – живот без истина и добродетел – било много по-страшно от самата смърт. Той ни предложил две възможности:
Може би смъртта е като сън без сънища – спокоен, без болка и страх. Ако е така, защо тогава да се страхуваме от почивка?
А може би смъртта е пътешествие – следващото приключение на душата. Възможност да срещнем онези, които са дошли преди нас: Омир, Ахил, мъдрите и справедливите от миналото.
Ако това е истина, тогава смъртта не е краят за нас – тя е продължение на разговора, но вече с вечността, като публика.
Сократ казал, че не смъртта трябва да ни плаши.
Трябва да ни плаши - несправедливостта, малодушието, предателството към собствените ни принципи, само за да ни бъде удобно в този живот. Защото не можеш да умреш с достойнство, ако никога не си живял с него.
Той отказал да моли, да лъже или да се отрече от себе си. Вярвал, че здравето на душата е по-важно от дължината на живота. Ние живеем в свят, обсебен от това да останем живи и млади, но рядко – от това да живеем добре.
Сократ обърнал тази логика. Целта не е да избегнеш смъртта, защото, честно казано, няма как. Целта е да я посрещнеш без страх, знаейки, че си живял с истина, смелост и смисъл.
Затова не пропилявай живота си в страх от неизбежното. Всички ще умрем. Страхувай се от по-малките смърти – онези, когато изоставяш това, в което вярваш. Защото те се случват много преди да спреш да дишаш.
И когато Сократ най-накрая бил осъден на смърт и му подали чашата с отровата, той не трепнал. Усмихнал се, вдигнал я спокойно и казал на всички:
„Настъпи часът на раздялата – аз отивам да умра, а вие да живеете. Кой от нас отива към по-добрата участ, не знае никой освен Бог.“
От страницата на Atanas Lambrev
ПОДКРЕПА: Become a Patron!
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb@abv.bg

Няма коментари:
Публикуване на коментар