Към психографията на феномена "Бойко Борисов" - чист израз на най-съкровените въжделения на българската народна душа

(Коментарът, който следва, е провокиран от питане, отправено ми от г-н Хр.Беров (Германия), което може да се види ТУК.)

Че демокрацията съвсем не е някакво идеално обществено устройство е ясно; че тя има много недостатъци също се знае от всички; но че по-добро устройство на обществото, за жалост, не е изобретено, също не е тайна за никой. Тръгвайки от широко известните думи на Уинстън Чърчил за демокрацията, ще си позволя обаче да кривна в една съвсем неочаквана посока.

Тия дни сме свидетели на триумфа на Бойко Борисов, триумф, заслужено увенчал неудържимия му възход, на който сме свидетели вече няколко години. Тъжно е, че триумфът на Б.Борисов съвпадна с падението, с пълния провал на една личност, която тъкмо преди 8 години също преживя своите апотеози, носена от вълните на народната любов, а сега захвърлена като непотребна вещ в боклука. Имам предвид тъжната съдба и историята на падението на Симеон Сакскобурготски, бивш български цар и бивш български премиер, бивш пръв любимец на нацията (спомнете си сърцераздирателното "Симеончо", милото, мелодраматично, всеобщо-народно обръщение към него!), бивш страдалец на българската демокрация и изгнаник, прокуден от родината за цели 50 години; но завърнал се триумфално, при което признателният и трогнат до дълбините на душата си народец му подари цялата власт. Впрочем, ние сме единствената страна в света, в която царят е бил премиер, като разстоянието между тия две властвания е цели 55 години; тоест, ние сме страна на чудесата, на фона на която страната на чудесата на Алиса може преспокойно да иде ряпа да яде - или моркови, по избор на клиента.

Да, а ето че сега бодигардът на царя-премиер е пълен властелин на тази чудата страна, той е носен върху талазите на мощните вълни на неудържимата народна любов. Накъде бия с тия уводни провокационни твърдения ли? Скоро ще стане ясно, имайте още малко търпение.

Явно нашият народ има склонността да търси и намира някакви богопомазаници на историята и на демокрацията, на които да поверява съдбините си и бъдещето си. Правим го това периодично, с точна ритмичност от четири години, каквито са изборните цикли по конституция. Развенчаваме любимците си със същата тази периодичност, защото преди Симеона същият народ дарува цялата власт на Иван Костов, преди него на "бореца срещу чорбаджиите" Жан Виденов, по-рано пък мисията на спасител на нацията за кратко беше поверена на Желю Желева. Значи, констатирам, че и демокрацията ни е чудата и като най-чудно в нея за мен е убийствената монотонност, с която възцаряваме и развенчаваме, низвергваме месиите и спасителите си.

Ето че сега всички вече се питат: а кой ли ще бъде следващият, поредният щастливец, в който всеотдайно ще се влюби народното сърце? И то след като титанът на българската демокрация, идолът, към който са вперени сейчас всички очи, неминуемо изпие горчивата чаша на властването, т.е. когато също се опозори, изневери на очакванията, омаскари се сам, собственоръчно и колкото може. Или когато приближените му го омаскарят според силите си, щото тази лакома за власт гладна глутница, която обикаля сега около Бойко, ясно е, съвсем няма да се церемони много, след като й падне в ръчичките цялата власт и всички нейни ресурси.

Да, ама сега всички, като им река, че и този път цикълът няма как да не се повтори, ми крещят възмутено: "Ееее, пък на такива като теб няма угодия! Що пък требе и бат Бойко да се провали, ти туй ли му желаеш?! Каква е таз неимоверна злоба и подла завистливост, та не можеш да понесеш гледката на тържеството му?! Аман от такива мърморковци като тебе! Е, приеми, че бат Бойко пък няма да се провали, напротив, ще извади народа от калта, ще го умие, ще насити пастта на милионите гърла, дето са зинали и чакат благинки, ще върне респекта на България в очите на Европата, и благодарният народ ще му повери, кажи-речи, за вечни времена, властта! Щото ето, слава Богу, най-накрая попаднахме на истински кадърен, честен и як като скала спасител!".

И като ми кажат това, публиката почва да се кръсти, да вика "Дай, дай, Боже, така да е, мили Боже!", а пък бабичките стидливо почват да плюят в пазвите си, за да не би да чуе Дяволът, и да не би да се развалят епохалните дела, дето чакат нашия народний херой и избавител от страданията...

Разбира се, в такъв случай аз, усрамен и изчервен, млъквам, няма как иначе. Ще требе да изчакаме поне 100 дена (не цели 800 дена тоя път, както ни беше рекъл мъдрият Симеон!), щото точно такъв толеранс се дава на новите властелини, за да почнат да се вихрят в подвизите си. Трябва сега да чакаме и да стискаме палци, белким злата ни историческа орис тоя път ни подмине, и нещата най-сетне потръгнат, помръднат от мъртвата точка, където са заседнали вече толкова години. Уж има напредък, пък все сме си най-бедни и най-унизени, и най-жадуващи спасението си - що ли е така?

Но всичко, казано дотук, търпеливи читателю, е само прелюдия към главната мисъл, дето се върти в душата ми, и която ще се помъча сега да споделя с тебе. Ето, уж сме демокрация, а пък продължаваме да вярваме в чудеса и в спасители - точно така цели векове "народните маси" са чакали поредния си спасител, било благ и мъдър цар, било благороден разбойник и избавител (спомнете си Робин Худ, Зоро, Ленин-Сталин, Батман и прочие херои-избавители на многострадалното человечество!), било някакъв друг, но също толкова справедлив и благороден. Как стана така, че Бойко Борисов, шеф на охранителна фирма, телохранител, пожарникар, каратист, стана генерал, а после и народен кумир, детронирал от народното сърце самия цар, знаем всички, то стана пред очите ни.

Бойко Борисов е медийно творение, той е изобретение на нашите "свободолюбиви медии", той е явление от рода на телевизия "Планета", на СКАТ и Сидерова, на проф. Вучкова и Слави Трифонова. Той е една илюзия, една химера, втълпена, внушена, натрапена на наивното народно сърце. Той е една грандиозна манипулация, един балон, надут до огромни размери за неизразима радост на дечицата, каквито явно сме всички ние; радваме се, въпреки че добре знаем, че прекалено надутите балони се пръскат най-лесно; но това е друга тема, да не губя посоката на разсъждението си.

Излиза, че нашата демокрация е медийна, театрална, циркова, подобна на клоунада, тя е представление, постановка, спектакъл, режисиран за радост и залъгване на дечицата, каквито, изглежда, сме всички ние, целият народ (с нищожни изключения). Затуй аз смятам, че за да ни подиграят както заслужаваме, ония, които дърпат конците, нищо чудно най-накрая да измислят следното: да вземат едно магаре, да, обикновено, най-безлично, селско и простонародно, магаре (няма значение какво му е името, Яне, Мане, Цане, Вучков, Бучков, Тучков...), да го натамънят и нагиздят съобразно народния чалга-вкус, да почнат да го канят по разни шоута, от телевизия на телевизия, от ранна утрин до късна вечер, и до полунощ понякога, да му турят корона, да му пригладят косъма, и да накарат народа да поверва в него дотолкова, че да го обяви за вечен и пожизнен спасител на нацията, да му дарува цялата власт, съдбата и бъдещето на българската част от человечеството.

Да, жалкото и мизерно бъдеще на такава една омагарена, магарешка, говежда и овча нация, която е готова да лапа мухи от утрин до вечер, да се чеше под миризливия калпак, да гълта изстудена евтина сливовица, замечтано да боде с вилица от салатката с краставици и доматки, да щрака с пръсти като слуша Азиса, Кондю и Гергана, да пийва зимъска руйно винце и да млящи - с лице, овладяно от възторжен унес по безкрая - смръдливи кебапчета и кюфтета.

Имах още нещо да кажа, ама ще го отложа за друг път, за да не стане дълго. Много може да се говори и мисли върху чудатите феномени, които непрестанно ражда българската душа. И трябва да се говори, мисли и пише - та да проумеем най-сетне що сме, пък на тази основа, като се отвратим тъкмо от самите себе си, да почнем малко от малко да се променяме, да ставаме по-добри, по-умни, по-смислени.

И по-свободни, щото всички тия язви, за които всеки ден пиша, се дължат според моя възглед на ужасния ценностен вакуум, пораждан от липсата на съзнание за свобода у най-широките народни слоеве. Несвободният и наивен човек е податлив на най-диво манипулиране. Няма начин такъв да се усети как го работят до момента, в който в главата му не проблесне искрата на човешката свобода.

А съзнание за свобода може да бъде култивирано само чрез просвета и убеждаване, чрез много, и то най-свободни, непринудени разговори, в които този тук и там, пък и все повече хора в един момент не се почувстват заразени от духа на свободата, който е способен да промени всичко. И който, веднъж появил се, руши непрестанно стените на безсмислието, зад които пребивава нашето нещастно, наивно, по детински податливо на лъжите, "широко народно съзнание".

Добави в Svejo