Качваме се със съпругата ми в колата и потегляме. Не ми се говори нищо, и двамата мълчим. Току-що директорът на училището, където беше на работа (тя е начална учителка) й връчи трудовата книжка: уволни я без да му мигне окото! Нещо повече, изгони я и веднага назначи на нейното място някаква жена, която е пред пенсия. Гадост, пълна мръсотия! Не ми се говори и гледам колкото се може по-бързо да се отдалеча от това село (Ръжево Конаре), където директорът на училището постъпи така отвратително с една учителка.Но има и нещо още по-лошо. Ето, вече стават 20 дни, в които всекидневно обикаляме училищата из Пловдивско, където бяха обявили свободни места за начални учителки. Директорът я беше предупредил да си търси работа, и ние направихме всичко, за да подаде документи навсякъде, белким някъде й се усмихне щастието. Не би обаче: не й се усмихна късмета, никъде не я взеха. Навсякъде кандидатстваха по повече от 20-30 напористи кандидатки. И ето, след два дни започва учебната година, жена ми отново ще бъде без работа.
Карам колата и мълча, гадно ми е. Обаче чувам в един момент, че жена ми тихичко си плаче. Опитвала се е да крие плача си от мен. Поглеждам я и тя изхлипва, а сълзите й потичат; казва през плач:
- Защо ме уволни?! Как можа?! Какво съм направила?! Ами сега моите ученици ще питат за мен?! Те ще ме очакват на първия учебен ден! Аз трябваше да ги водя в 4-ти клас. Така добре си бяхме свикнали, а мен сега ме гони! Защо?!
Мълча, не знам какво да кажа. Оставям я да си поплаче. Да й олекне малко. Грешката й е, че много си обича работата - и се раздава на учениците си. Те я обичат, ето обаче, че директорите съвсем не я харесват. И аз даже знам защо не я харесват. Не я харесват тъкмо за това, за което я харесват учениците.
Жена ми е безкрайно светъл човек. Излъчването й е невероятно. Когато стои пред класа си, тя сияе. Излъчва доброта, излъчва безкрайно миловидна и женствена човечност. Трепти от нежност, от емоция, което покорява децата. Обича ги и не крие обичта си. Никога не им крещи, винаги търси добрата дума. Затова децата я обичат. И те ще плачат за нея както сега тя плаче за тях. Не знам какво да кажа, но и мен нещо ме стяга в гърлото.Тя продължава да си плаче, аз й казвам само: "Стига, остави, не можеш да промениш нищо, примири се!". След думите ми почва да плаче още по-силно от усещането за безсилие. А така обича работата си, че й завиждам. Аз също съм учител, но мразя работа си.
В днешното училище правилата са такива, че директорите са пълни господари, сатрапи, тирани. Атмосферата е гнусна, особено пък там, където директор е човек с нищожен личностен потенциал. А това, за жалост, е масовия случай. Такива нещастни перверзници изпитват удоволствие от това да се гаврят с човешки същества - и особено да тъпчат личността на учителя. Да уволняват, да се разпореждат, да командват, да правят каквото им скимне. Днешното училище у нас е перфектно действаща система за тотално насилие над личността - и на учениците, и на учителите. В него комунизмът си стои непокътнат: като манталитет, като стил на мислене, като "душевност" - бих си позволил да кажа даже. Система за унижения, гаври, тъпотии, простотия е съвременното българско училище. Особено когато директор е безличен, тъп, ограничен, прост човек. Горко тогава на учителите, които са що-годе интелигентни, човечни, които са личности. Ако си личност и си учител, тежко ти: прокобата ти е жестока!
Е, знае се какво става в тия условия: всичко кадърно бива чистено, гонено, прокудено. Те, директорите, само това правят: да търсят безличници като тях самите, тях да насърчават, тях да държат, с тях да се обкръжават. А пък всичко, което не е като тях, е репресирано, гонено, пъдено, унижавано, докато - ако не го изгонят - само си вземе шапката и се махне. Отвратителна е атмосферата в такива училища, а те сякаш са повечето.
По мои наблюдения е точно така. Рядкост в съвременното училище са директори, които са по-широко скроени личности, които схващат интимния смисъл на образованието, които умеят да работят с най-финото на този свят: с "човешкия материал" ("матрьял"). Мнозинството са злобни некадърници, простаци и пълни нещастници. Такива сеят около себе си само гнус, подлост и отврат. Атмосферата в такива училища е непоносима.
В тях виреят некадърниците, подмазвачите, ония, които не се гнусят да величаят "светлата личност" на господин директора (на госпожа директорката). И да интригантстват срещу тия, които не са толкова подли и жалки като тях. Ако някой е личност, държаща на достойнството си, няма място в българските училища. И като учител, да не говорим пък за ученик. Страшна работа е, не ми се мисли вече.Ето в такива мисли съм потънал, карайки колата, докато жена ми, след поредното си уволнение, безмълвно продължава да си плаче на седалката до мен. Сълзите й си текат дълго време. Изтощена е, горката, понеже иде 15 септември, а тя отново няма да е на работа. Не знам какво да правя вече.
Ситуацията е отчайваща, а знаете ли с какво се занимава тия дни пловдивската образователна институция? Ами шефът й Буздрев е наредил учениците да нямат право да ходят на училище "в неприличен вид", т.е. с къси панталонки и с къси поли. И с "неприлични потници, показващи ученическата плът". Простотии! Не си измислям, не се шегувам, истина е. И той като владиката Николай кански се натиска да влезе в новините на телевизиите. Срам! Отврат!
Да свършвам, не ми се пише вече. Прибрахме се мълчаливо с жена ми, тя си поплака, а от този момент ще плаче вече скрито от мен. Знам я, познавам я добре. Това е то: живот. Учителски живот...
2 коментара:
Господи, 12 години бях в образователната система като редови ученик. Имах много познати учители - дали мои, дали такива, които не са ми преподавали... С много от тях съм говорила, познавам съдбите им. С тази статия казвате истината за българското образование. Или по-точно системата. Младите учители не ги наемат на работа, за да могат разни пенсионирани бабки да продължават да вземат заплати, учителите, които имат идеи и искат да поощряват учениците си са "затапвани", наказвани, скастряни и запращани в ъгъла. Добре знаем, ние учениците, как стоят нещата. Само че и какво можем да направим?
И на мен ми е безкрайно мъчно, когато чуя, че от училище никой учител не си е тръгнал с хубаво. И на мен ми е мъчно да чуя, когато директорката не иска да отпусне пари за извънкласни мероприятия и на всичко отгоре, когато учениците сами имат инициативата да направят нещо - тя просто се изпречва на пътя им! Безкрайно ми е мъчно, когато мои познати, завършили студенти за учители, не могат да си намерят работа за сметка на пенсионираните бабетки, които тероризират учениците си. Мъчно ми е, когато видя разочарованието в очите на младите учители. Особено ми е мъчно за тези, малките, които сега тепърва започват училище. Защото не съм сигурна дали те ще получат нещо, дали ще успеят да извлекат есенцията или ще си блъскат главата като масата ученици, подлагани на безлична категоризация.
Критиката към нечовешкото насилие и неадекватността на формалното училищно образование започва преди близо 150 години.
Пò към наши дни се откроява с радикализма си Иван Илич (Към една негова статия от 1970 г. е тази препратка тук . Ще ви бъдат интересни и кометарите под нея. Изказал се е и вашият "познат" Ivo-Isa ;) ). Сред бунтарите са и (внимание, внимание!) Лев Толстой, чиито великолепни статии, датирани 1860 г., превеждаме в момента, Уйлям Гудуйн, Пол Годман, Джон Дюи, Пауло Фрейре, Александър Нийл, и в днешно време Яков Екхт, Рон Милър, Михаил Шчетинин.
Проводници на тeзи идеи в България сме малко - ние, от "Новото образование" и вие, г-н Грънчаров. Но мисля, че предпоставките за разрастването на този дебат са налице. За това работим,... мисля. :)
---
Мъчно ми е за жена ви и за всички свестни хора като нея, които деспотичната система напоследък изхвърля с особен интензитет. (Това ще да е някакъв знак... ?!) Поздравете я от мен и я окуражете, че иде "Новото оразование". В него никой не ще може да се гаври така с когото и да било (а най-малкото някой директор с учителите в неговото училие)!
Публикуване на коментар