Кога младите ще започнат да учат?

Вярвам, че сте забелязали тоя шумен упрек, който непрекъснато кънти в ушите ни: "А пък те, младите, не щат да учат! Мързи ги да учат! Всичко друго са готови да правят, само не да учат! и пр.". Факт е, че младите хора, в своето огромно мнозинство, наистина не обичат да учат. Но запитваме ли се защо не обичат да учат? А може би и не умеят да учат? Впрочем, разбираме ли ясно що е учене и какъв е неговия смисъл?! Защо ни се налага да учим? Това, което правим в училище, само учене ли е?

Вижда се, че въпросите около този проблем - ученето - са твърде много и ескалират кажи-речи главоломно. Защото, у нас особено, постоянно се твърди, че младите в училище трябвало да бъдат учени, сиреч, учителите да ги учат, поне да се опитват да ги научат - нали затова са учители?! - ала младите пък не щели да ги учат, не щели да бъдат учени, поради което нещата, разбира се, съвсем не вървят и няма как да провървят. Учителят е тоя, който учи учениците - ето я в нейния чист вид из основи сгрешената представа за това какво се прави в училището. Защо ли? Ето защо:

Ами защото този, който учи, който се занимава с учене, е не учителят, а, разбира се, ученикът! Разбира се, че е така, а всяко друго е изкривяване на същината на цялата работа. Ученикът учи и се учи, а пък учителят е този, който му помага, сътрудничи си с него, т.е. прави така, че ученето му да е ефективно, успешно, пълноценно. Или, другояче казано, създава всички ония необходими условия, благодарение на които дейността, наречена учене, започва да върви към предварително зададената цел както на ученето, така и на образованието. Разбира се, ще трябва да осмислим и това защо - и, най-вече, как! - учениците би следвало да искат да учат и защо, както е сега, не щат и не обичат да учат. Но нека да се опитаме малко по-дълбоко да осмислим сегашната ситуация: учениците не учат и не щат да учат, а пък учителите се мъчат да ги учат, ала това едва ли се получава в повечето случаи. Има нещо тотално сгрешено в тази постановка на въпроса, което е то?

Да го учат младия човек на това и онова, без да са го питали иска ли и също намира ли смисъл в това предприятие е предварително обречена на неуспех и съвсем безнадеждна работа. Това първо. Но има и нещо още по-важно: оня, който се оставя да го учат, който се отказва от радостта сам да търси и да намира, да изследва, сам да осмисля, отговорно да върви по пътя на знанието и образованието, мигновено се превръща в пасивен, поддаващ се на манипулации, унизен и бездушен обект на "образователно-възпитателни мероприятия", и, разбира се, няма защо и за какво да се чудим, че нашите ученици, поставени в толкова неблагоприятни условия, не само че не щат повече да ги учат, ами и са погнусени до дъното на душите си от това, което бива наричано "учене". Става ли сега по-ясно защо нашата младеж е отвратена от нещото, наречено "учене" - в тоя толкова неадекватен и изопачаващ същината на цялата работа смисъл?

Разбира се, че в ситуацията, в която са поставени младите хора у нас, нежеланието да учат по такъв, по този начин, е съвсем закономерна реакция на защита на тяхното суверенно право сами да се разпореждат с най-святото: своя вътрешен, душевен и духовен живот, своето развитие като свободни личности. Противното щеше да е чудно и отчайващо, именно, ако масово се подчиняваха и се бяха отказали от своя личностен суверенитет, ако масово се бяха отказали и от свободата си, т.е. ако бяха напълно покорни и податливи на толкова груби манипулации; но това, че се съпротивляват, напротив, е очаквана, оправдана и дори обнадеждаваща реакция.

Повтарям, противното щеше да е отчайващото, а не това; това по-скоро е радващо. Ето защо реакцията "неучене", така масово разпространена сред учениците в България днес, е недоосъзнат, но въпреки това категоричен протест и дори несъзнаван бунт или поне акт на категорична, всекидневна, устойчива съпротива срещу една изцяло неадекватна "образователна система" - неадекватна на техните собствени познавателни, душевни, личностни и пр. потребности, също така на изискванията на времето, в което живеем, и най-вече на смисъла и идеята на едно модерно образование.

Това, че не искат да бъдат бездушни и манипулируеми обекти на една изцяло архаична, несъвременна образователна система, построена на напълно погрешни принципи, повтарям, е съвсем естествена, бих казал дори човечна реакция на младите хора. Тя съдържа в себе си протест срещу едно опитващо се да ги обезличи и унифицира образование и възпитание, разминаващо се тъкмо със смисъла и с идеята си. Тази т.н. "образователна система" е била въвеждана с насилие в края на 40-те и 50-те години на ХХ век, тя е израз на най-нагъл комунизъм в действие в сферата на образованието и на духовния живот. Тя е копие на съветския - изцяло репресивен и потискащ личността - "модел на образование и възпитание" от 30-те година на ХХ век и е била устроена по такъв начин, че да произвежда послушни изпълнители, т.е. безлични и неспособни на свободна самодейност комуноидни същества, отказали се от всичко онова, плод на което е нашата човечност - отказали се най-вече от свободата си.

И ето, в България вече 21 години текат промени във всички сфери на живота, ала тъй като принципите на същата тази командно-авторитарна и обезличаваща система на "образование" за това време изобщо не бяха докоснати и си стоят съвсем непокътнати, тя продължава да задушава всички кълнове на пълноценен духовен живот, какъвто по начало би следвало да е образованието по идея. Няма по-голямо престъпление от това да се пилее личностния потенциал на една нация, защото неадекватното образование прави точно това. Което означава: осъждаме се, и то за още много десетилетия напред, на бедност и безперспективност; понеже коренът на материалната мизерия е тъкмо духовната, личностната такава.

Очертах големия контекст, в който се намира проблемът, на който е посветено моето размишление: ученето. Сега да се върна и да пристъпя още плътно към него.

Младите не щат повече да бъдат учени, те не искат да им бъде натрапвано нещо, което не отговаря на собствената си идея, сиреч, е съвсем непълноценно. Какво им натрапват ли?

Ами ясно какво: натрапват им "знания", при това мъртвородени, т.е. искат да ги превърнат в нещо като лешояди, задоволяващи се с прогнила плът! Мъчат се също така да им натрапят и някакви "умения" уж за боравене със знанието, ала на съвсем невярна основа. Поради което ключовата дума, показваща същината на случващото се в българското образование, е думата провал. Пълен, тотален провал - дотук стигна авторитарното, командно, антидуховно, обезличаващо (деперсонализиращо) "образование и възпитание". Защо се стигна до този провал ли? Нека да се постараем да си представим нещата още по-плътно, съдържателно и ясно.

Днешното българско училище се мъчи - една съвсем безнадеждна работа, впрочем - да "пълни" главите на младите с готови знания, сякаш главите им са нещо като боклукчийски кофи. Поднасят им тъкмо готови знания, сиреч, чужди мисли, и се мъчат да им ги набиват в главите. Т.е. от учениците се иска да бъдат нещо съвсем презряно, и то в собствените им очи: да бъдат нещо като папагали, да бъдат "зубъри" и зубрачи, да бъдат нещо като, да речем, консуматори на опаковани в целофан и готови да ядене, при това предварително сдъвкани, "знания". Т.е. поднасят им отпадъчните продукти на една изцяло сгрешена тъкмо в основите си "образователна система". Щом като само това искат от тях, знаете ли как се спасиха нашите ученици и студенти от това, което ги насилват да правят, именно да зазубрят готови знания и мисли? Ами спасиха се по единствено възможния начин: с преписване! (Прочети ДОКРАЙ >>>>)

Добави в Svejo