Отидох при паметника на Левски в подножието на Бунарджика час по-рано от обявеното време понеже не знаех кога ще е официалното поднасяне на венци, та бързах да не го пропусна. Обаче когато отидох, венците вече бяха поставени - и възникна въпроса кога е станало това. По-късно се разбра, че предишния ден, на 18-ти, били поднесени венците; изглежда понеже е работен ден, та официалните лица да не си опропастяват уикенда, да си смущават рахатя и да поднасят венци в съботния ден, отреден за почивка и за излежаване.
Когато отидох, около паметника нямаше никой. Това обстоятелство ме подтикна да окача плакатите с кабарчета върху един бор, който се извисяваше досами паметничето. А после застанах встрани и започнах да наблюдавам. Валеше почти пороен дъжд и много рядко някой да минеше из алеите на парка, такива бяха предимно развеждащите кучета, ама те не обръщаха много-много внимание на паметника.
По едно време дойдоха две бабички с цветя. Поднесоха цветята, прекръстиха се и се зачетоха в плакатите, които бях окачил там. Аз стоях на три-четири крачки от тях и наблюдавах реакцията им. Едната бабичка ме попита нещо и започнахме разговор, от който се разбра, че и двете горещо подкрепят махането на Альоша, а пък ако може той да се преобрази по-скоро в паметник на Апостола, това им се виждаше чудесно. Ала у нас най-насъщните работи стават твърде бавно, та затова бабичките смирено въздъхнаха, пожелаха ми успех в начинанието и се оттеглиха с бавни стъпки под чадърите си нататък, в дъжда.
После идваха най-различни хора, но предимно от по-старата генерация. Носеха си цвете, оставяха го, някои се прекръстваха, други пък просто заставаха мирно, а после всеки четеше какво пише на плакатите, заковани на бора. В един момент някакво старче, току-що прочело плакатите, се разкрещя ето така:
- Как не ги е срам! Да посягат на Альоша, дето ни донесе свободата! Безсрамници! Позор било Альоша да е горе, как така да е позор?! А на Левски тука му е мястото, долу, сред народа, защото той е народен човек и всеки го носи в сърцето си. Защо му е нужен по-голям паметник на Левски?!
И така нататък. Произнесе речта си пред неколцината зяпачи и се оттегли. Други пък като прочитаха плакатите, без да кажат нищо, забързано отдалечаваха - сякаш бягайки от огън, от пожар. Една другарка пък като го прочете се обърна към мен и рече:
- Млади човече - погледнах я поласкан, понеже към мен вече комай цели 20 години никой не се беше обръщал така! - това с тия плакати тук да не е някаква провокация?! Дали не трябва да свалим плакатите и да ги унищожим? Как може да пишат такива глупости?!
Като наближи 11 часа, уречения час за протеста, почнаха да пристигат ония, които се бяха отзовали по призива ми в интернет. Общо взето, в интерес на истината, се събрахме десетина човека, може и малко повече да сме били, дойде и един журналист, после и други хора минаха и се присъединиха, понеже ние, протестиращите, отворихме една сладка приказка по най-актуални проблеми, и ето така, под дъжда, не усетихме как минаха два часа. Имаше хора всякакви сред отзовалите се, и неколцина млади, сред тях трима мои ученици, хора и от средното, и от по-старото поколение, всякакви; интересното е, че жени, кой знае защо, нямаше, поне в групата ни, дошла специално за протеста. Направихме нещо като малък "народен парламент" разговаряйки под дъжда съвсем близо до паметника на Апостола, отдадохме му по този своеобразен начин известна почит и ако духът му е бил там, нищо чудно да се е радвал, че и днес сред овчедушното народно стадо има и хора, които могат да се възприемат като негови следовници - понеже и за тях свободата и честта на Отечеството стоят също на най-високо място.
И това беше. Обмислихме как да продължим борбата нататък. Единодушни бяхме, че не трябва да се отстъпва, че трябва да сме твърди, и че трябва да правим нещо, та постепенно да приобщаваме към идеята си все повече хора. Альоша, както отбеляза един млад човек, единадесетокласник, всъщност е построен да всява страх, той, по тази причина, е символ на страха, дори на страхливостта ни, но ако се опълчим срещу паметника, това означава, че сме се противопоставили на страха, сиреч, сме започнали да се освобождаваме от него. А рухването на сталинистко-комунистическия паметник на страха един ден би означавало, че и като нация сме победили не само страха, а и малодушието, щото поддаващия се на страха човек съвсем няма право да се счита за свободен, камо ли пък за достоен. По тази причина, воювайки не толкова срещу Альоша, а колкото срещу слабостите и кусурите на народа ни, ние, един вид, се осъзнахме като следовници на Апостола, щото и той, горкият, най-вече е воювал срещу малодушието на тогавашния български роб, а не толкова срещу турците; щото врагът, скрит вътре в душите ни, разбира се, е много по-коварен и опасен от оня, който е пред нас.
Като си поговорихме донасита, си тръгнахме, а Левски остана под дъжда, отново тъй самотен във величието си. Бюстчето на Левски, за което става дума, най-вероятно е правено през 50-те години, затуй фигурата му, изваяна до под кръста, прилича повече на някакъв черен стоманолеяр, запретнал ръкави, отколкото на Апостола. Тогава все така са правили всички паметници, щото тогава е вилнеел тъй наречения "сталински ренесанс", осеял страната с толкова грозни паметници, сред които гранитният Альоша заема най-видно място.
Накрая ще кажа следното. Идеята паметника на Альоша да бъде преобразен в паметник на Левски беше оценена от участниците в протеста, пък и от много граждани, минали оттам, които запитахме, като добра, лесно изпълнима и, най-вече, нескъпа за осъществяване. Тя би имала шанс, понеже не става дума за "рушене", както обикновено ни обвиняват комунистите, а за трансформиране, за промяна на формата, което поставя и най-твърдоглавите комунисти в недоумение какво да кажат, с какво да възразят. Ето защо смятаме, че идеята е работеща. Най-вероятно ще се наложи на 23 февруари, когато комунистите горе на Альоша ще честват, разбира се, деня на Съветската армия, ще трябва и ние, протестиращите, отново да сме там, за да покажем, че имаме друго виждане за бъдещето на Альоша, което трябва да надделее.
За жалост, Апостоле, малодушните сред нашето племе и днес, както и по твоето време, са твърде много, са мнозинство. И слабите духом са много, и безчестните. И подлеците са много, прекалено много. Виж, достойните не са много, но е радостно, че има и такива. Щом ги има, работите съвсем не са изпуснати безвъзвратно. И тяхното "семе", ако се работи усилно, както ти работеше някога, ще даде един ден добри плодове.
Прочее, и днес са нужни орачи и сеячи на народната нива. Както и тогава. Винаги са нужни такива. А другото, което ни е нужно, е да сме работливи, и да не се отказваме при първите трудности. И тогава, няма как, ще успеем, длъжни сме да успеем.
Защото залогът е твърде голям: България...
1 коментар:
Много ви благодаря за страхотната статия,която сте ни написали и припомняте за един от най великите ни българи, а именно за Васил Левски,който си остава в нашите сърца още щом научим и разберем кой е той и какво е направил за нас.Много жалко, че вече няма такива смели хора , които да дръзнат да кажат какво искат и да го постигнат но не само за себе си, а за целият ни народ.Историята с бабата ме трогна.Жената явно толкова се е отчаяла, че е могла само да пожелае късмет и успех в начинанието,което й се вижда невъзможно.Надявам се да ни пишете пак и за на пред, блога ви е страхотен.
Публикуване на коментар