Прочее, и днес са нужни орачи и сеячи на народната нива, както и тогава, във времето на Левски

Вече се писа как мина вчерашния протест с искане за достойно място на паметника на Васил Левски в Пловдив - Отзив за гражданската проява с искане паметникът "Альоша" да бъде превърнат в паметник на Левски - но и аз да кажа нещичко.

Отидох при паметника на Левски в подножието на Бунарджика час по-рано от обявеното време понеже не знаех кога ще е официалното поднасяне на венци, та бързах да не го пропусна. Обаче когато отидох, венците вече бяха поставени - и възникна въпроса кога е станало това. По-късно се разбра, че предишния ден, на 18-ти, били поднесени венците; изглежда понеже е работен ден, та официалните лица да не си опропастяват уикенда, да си смущават рахатя и да поднасят венци в съботния ден, отреден за почивка и за излежаване.

Когато отидох, около паметника нямаше никой. Това обстоятелство ме подтикна да окача плакатите с кабарчета върху един бор, който се извисяваше досами паметничето. А после застанах встрани и започнах да наблюдавам. Валеше почти пороен дъжд и много рядко някой да минеше из алеите на парка, такива бяха предимно развеждащите кучета, ама те не обръщаха много-много внимание на паметника.

По едно време дойдоха две бабички с цветя. Поднесоха цветята, прекръстиха се и се зачетоха в плакатите, които бях окачил там. Аз стоях на три-четири крачки от тях и наблюдавах реакцията им. Едната бабичка ме попита нещо и започнахме разговор, от който се разбра, че и двете горещо подкрепят махането на Альоша, а пък ако може той да се преобрази по-скоро в паметник на Апостола, това им се виждаше чудесно. Ала у нас най-насъщните работи стават твърде бавно, та затова бабичките смирено въздъхнаха, пожелаха ми успех в начинанието и се оттеглиха с бавни стъпки под чадърите си нататък, в дъжда.

После идваха най-различни хора, но предимно от по-старата генерация. Носеха си цвете, оставяха го, някои се прекръстваха, други пък просто заставаха мирно, а после всеки четеше какво пише на плакатите, заковани на бора. В един момент някакво старче, току-що прочело плакатите, се разкрещя ето така:

- Как не ги е срам! Да посягат на Альоша, дето ни донесе свободата! Безсрамници! Позор било Альоша да е горе, как така да е позор?! А на Левски тука му е мястото, долу, сред народа, защото той е народен човек и всеки го носи в сърцето си. Защо му е нужен по-голям паметник на Левски?!

И така нататък. Произнесе речта си пред неколцината зяпачи и се оттегли. Други пък като прочитаха плакатите, без да кажат нищо, забързано отдалечаваха - сякаш бягайки от огън, от пожар. Една другарка пък като го прочете се обърна към мен и рече:

- Млади човече - погледнах я поласкан, понеже към мен вече комай цели 20 години никой не се беше обръщал така! - това с тия плакати тук да не е някаква провокация?! Дали не трябва да свалим плакатите и да ги унищожим? Как може да пишат такива глупости?!

Аз й отвърнах, че у нас има вече свобода, тая свобода, за която е умрял Апостола, и по тази причина ми си чини, че всеки може да мисли, да говори и да пише каквото смята за добре. Червената бабичка надуши в мен "мръсен демократ", погледна ме уплашено и забързано се отдалечи, най-вероятно за да докладва за произшествието "там, където трябва". Шегувам се, едва ли е отишла да докладва, обаче твърде мрачни мисли породиха плакатите в душата й, понеже посягаха на най-скъпото й: на съветския воин, явяващ се причина за ощастливяването ни с комунизма!

Като наближи 11 часа, уречения час за протеста, почнаха да пристигат ония, които се бяха отзовали по призива ми в интернет. Общо взето, в интерес на истината, се събрахме десетина човека, може и малко повече да сме били, дойде и един журналист, после и други хора минаха и се присъединиха, понеже ние, протестиращите, отворихме една сладка приказка по най-актуални проблеми, и ето така, под дъжда, не усетихме как минаха два часа. Имаше хора всякакви сред отзовалите се, и неколцина млади, сред тях трима мои ученици, хора и от средното, и от по-старото поколение, всякакви; интересното е, че жени, кой знае защо, нямаше, поне в групата ни, дошла специално за протеста. Направихме нещо като малък "народен парламент" разговаряйки под дъжда съвсем близо до паметника на Апостола, отдадохме му по този своеобразен начин известна почит и ако духът му е бил там, нищо чудно да се е радвал, че и днес сред овчедушното народно стадо има и хора, които могат да се възприемат като негови следовници - понеже и за тях свободата и честта на Отечеството стоят също на най-високо място.

И това беше. Обмислихме как да продължим борбата нататък. Единодушни бяхме, че не трябва да се отстъпва, че трябва да сме твърди, и че трябва да правим нещо, та постепенно да приобщаваме към идеята си все повече хора. Альоша, както отбеляза един млад човек, единадесетокласник, всъщност е построен да всява страх, той, по тази причина, е символ на страха, дори на страхливостта ни, но ако се опълчим срещу паметника, това означава, че сме се противопоставили на страха, сиреч, сме започнали да се освобождаваме от него. А рухването на сталинистко-комунистическия паметник на страха един ден би означавало, че и като нация сме победили не само страха, а и малодушието, щото поддаващия се на страха човек съвсем няма право да се счита за свободен, камо ли пък за достоен. По тази причина, воювайки не толкова срещу Альоша, а колкото срещу слабостите и кусурите на народа ни, ние, един вид, се осъзнахме като следовници на Апостола, щото и той, горкият, най-вече е воювал срещу малодушието на тогавашния български роб, а не толкова срещу турците; щото врагът, скрит вътре в душите ни, разбира се, е много по-коварен и опасен от оня, който е пред нас.

Като си поговорихме донасита, си тръгнахме, а Левски остана под дъжда, отново тъй самотен във величието си. Бюстчето на Левски, за което става дума, най-вероятно е правено през 50-те години, затуй фигурата му, изваяна до под кръста, прилича повече на някакъв черен стоманолеяр, запретнал ръкави, отколкото на Апостола. Тогава все така са правили всички паметници, щото тогава е вилнеел тъй наречения "сталински ренесанс", осеял страната с толкова грозни паметници, сред които гранитният Альоша заема най-видно място.

Накрая ще кажа следното. Идеята паметника на Альоша да бъде преобразен в паметник на Левски беше оценена от участниците в протеста, пък и от много граждани, минали оттам, които запитахме, като добра, лесно изпълнима и, най-вече, нескъпа за осъществяване. Тя би имала шанс, понеже не става дума за "рушене", както обикновено ни обвиняват комунистите, а за трансформиране, за промяна на формата, което поставя и най-твърдоглавите комунисти в недоумение какво да кажат, с какво да възразят. Ето защо смятаме, че идеята е работеща. Най-вероятно ще се наложи на 23 февруари, когато комунистите горе на Альоша ще честват, разбира се, деня на Съветската армия, ще трябва и ние, протестиращите, отново да сме там, за да покажем, че имаме друго виждане за бъдещето на Альоша, което трябва да надделее.

Ако искаме да си върнем честта като нация ще трябва на надделее. Ако не искаме, ако искаме предателството спрямо националния ни интерес и достойнството ни като нация да си останат официална държавна идеология, тогава нека Альоша да си седи там горе, пък робите да идат да му се покланят всеки път, когато отбелязват паметните дати на предателството си: 23 февруари, 9-ти септември, 7 ноември и прочие.

За жалост, Апостоле, малодушните сред нашето племе и днес, както и по твоето време, са твърде много, са мнозинство. И слабите духом са много, и безчестните. И подлеците са много, прекалено много. Виж, достойните не са много, но е радостно, че има и такива. Щом ги има, работите съвсем не са изпуснати безвъзвратно. И тяхното "семе", ако се работи усилно, както ти работеше някога, ще даде един ден добри плодове.

Прочее, и днес са нужни орачи и сеячи на народната нива. Както и тогава. Винаги са нужни такива. А другото, което ни е нужно, е да сме работливи, и да не се отказваме при първите трудности. И тогава, няма как, ще успеем, длъжни сме да успеем.

Защото залогът е твърде голям: България...

Добави в Svejo