Да, изобщо не е лесно да си човек в истинския смисъл...

Имам твърдото намерение да продължа въведението в книгата си за любовта. Оформя се една по-голяма въвеждаща част, в която ми се ще да спомогна за настройката на читателя към подобен тип проблематика. Да спомогна за пораждането у него на една позитивна нагласа. Без която нищо особено няма да се постигне. Иска се готовност за осмислянето на тия проблеми. Иска се да победим обичайната нагласа, свеждаща се до прословутото: "О, за секса ли? Та тук всичко е ясно! Няма никаква загадка! Аз всичко разбирам, на мен не ми ги разправяйте тия?!". Казват това и се стараят да демонстрират, че за тях лично би било голямо подценяване да бъдат видени зачетени в книга, разясняваща сексуалните проблеми: леле, какво унижение! Трябва да се демонстрира надменност, иначе могат да те помислят за... мухльо. А за да изглеждаш пич, трябва да демонстрираш, че си така напреднал по тия проблеми, че всичко си знаеш - и че те изобщо, ама изобщо не те вълнуват. Нали такава е обичайната и престижна нагласа?

Млади хора се стараят да демонстрират, че за тях няма никакви тайни. Всичко си било от ясно по-ясно. Не ни гледайте че сме млади, ний всичко разбираме! Много сме напреднали. Твърде много. Откъде и как ли? Ами... гледали сме толкова много порнофилми, как откъде?! Е, и секс сме правили, ох, колко много секс сме правили! Не си мислете, че сме някакви си там девственици, не, няма такова нещо, моля-моля, не ни обиждайте! Ний всичко си знаем и всичко си разбираме. Няма тайни за нас. Тъй че, моля, не ни занимавайте с тези неща.

Да, обаче тази демонстративност за добрия психолог говори много. Някаква плахост стои зад всичко това. Опитват се да построят стена, да, здрава стена, ограждаща ги от тия проблеми. Явно в действителност са доста неуверени, щом си позволяват да демонстрират чак такава показна увереност. Истината е съвсем друга. Преградата, която ги огражда от тия болезнени за тях проблеми, - съвсем нормално е това, та те са така млади! - се състои именно от камъните и тухлите на тяхната прекомерно демонстративна самоувереност, която ни навират в очите. Как да ги предразположим да бъдат поне малко по-честни? А пък, забелязал съм, в нашите родни български условия младите обикновено твърде много се усмихват когато стане дума за тия, за сексуалните проблеми, хилят се, криейки една толкова очарователна плахост; а зад нея ясно се долавя крещящата им потребност да разговарят за тия проблеми. Ето това трябва за нас да бъде водещото. Да установим контакт със съзнанията им, като им предоставим цялата активност. Нищо не трябва да им бъде натрапвано. Сами трябва да търсят и да се ровят. И да привикнат да разговарят съвсем непринудено, откровено, побеждавайки глупавите задръжки и скрупули. Доста щекотлива е тази проблематика, коварна е, но пък е благодатна. Да, налага се именно в училище да се разговаря за тия проблеми. Е, и в специални психологически центрове може да се разговаря, щом като училището не смее да се отвори към това, което е истински потребно на младите. Нима те не трябва да бъдат подготвяни за живота? Защо училището трябва да се крие тъкмо от това, което е най-пряко и дълбоко свързано с живота?

Ситуацията е горе-долу такава. Има благодатно за обработване поле. Искат се инструменти и сечива, за да бъдат изкоренени бурените. Иска се много работа, пределна активност. Иска се страст и патос. Иска се вдъхновение. Та младите да се увлекат веднъж. Получи ли се това вече е лесно. Младите лесно се палят. Да, това е един от признаците на младостта. Не трябва в училище да предлагаме на младите да се държат като благовъзпитани старци. Нека да бъдат себе си. И за това не бива да бъдат ругани. Просто трябва да ги разбираме. Толкова ли е трудно това?

В преизпълненото с жизненост и сила младо тяло кипи цял океан от неясни пориви, желания, копнежи, влечения, неудовлетворени страсти. Да, това е младият човек, ключовата дума е тази: искам, желая, копнея! Един неугасим кипеж на жизнеността е младостта - най-вдъхновяващия период от живота на човека. Младостта също така е свобода. Порив към свободата. Страст към нещо неведомо, което така силно мами. Не зная какво точно ми е потребно, ала едно е ясно: искам. А в мен се борят толкова много желания, как да им устоя, как да им дам всичко онова, за което преизпълненото със силата на живота младо тяло така силно копнее?

Младостта, казват, е труден период; имам предвид най-ранната младост, така нареченото юношество, тинейджърската възраст, не детството, разбира се. Детството е нещо друго, и то, както скандалистът Фройд показа, има пряко отношение към конституирането и формирането на сексуалността, но за него нека сега да не говорим. Но в юношеството кипежът на влеченията и желанията на тялото е невероятно интензивен. Направо неудържим. Да, тялото желае и иска, а пък душата, така да се рече, страда. Копнее и страда. Тя е нещо като звъненето на струната, а пък струната е тялото. Докато онова, което дразни струната, за да звучи така оглушително, е... да, какво е то?

Казахме, че всички органи на тялото си имат своите специфични желания. Те искат непрекъснато; засищането е предпоставка за още по-голямата им, направо неудържима лакомия. Никое желание не отстъпва доброволно, а трябва да бъде убедено. Временно може да бъде възпряно, но това трае за кратко. После идва с още по-голяма сила. Щото вече има и право да иска още по-категорично. Разбира се, сред цялата тази амалгама от желания едно от тях е най-силно, най-очарователно, най-одухотворено сякаш: и това е желанието, което е локализирано, центрирано в половия орган на индивида. Сексуалното желание. Либидото. Под понятието "либидо" (от лат., означава желание) ще разбираме силата, енергията на половия нагон, или то е същото, каквото е гладът по отношение на нагона за хранене, по думите на Фройд. Либидото е това, което иска. Какво иска ли? Иска удоволствие. Колкото се може по-силни и по-продължителни удоволствия иска либидото, то друго не знае: иска, само иска. Под властта на либидото, оказва се, попада целият живот на човека. Либидото може да се пренася, фиксира и локализира в какви ли не части на тялото, като "мястото" му обаче е там, където е половият орган на индивида. Това, така да се рече, е "нормата". Всичко друго вече е абнормно, е извратено. Но либидото не мирясва. То е самата динамика, самият живот. То иска, иска, иска. Неуморно иска. Иска, и то със страст. Не вяро, а горещо. То умее да иска. И ефектите му върху душата са невероятно интензивни и властни. Даже старците, с поувехналата си хептен мъжественост, още са под властта на проклетото либидо. Стариците, предполагам, също. Докато си жив - искаш. Такава е нашата човешка участ. Нашето тяло е устроено така. Негов принцип, казахме, е принципът на удоволствието.

Пиша тия неща не с кой знае какво желание, щото вече съм ги описвал в подробности и детайли, та сега не ми се ще да се повтарям. Казах книгата, в която съм сторил това. Търсете тази книга. ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ е нейното заглавие. Това е моята първа, младежка, така да се рече, книга. Написах я когато бях на 35 години. Е, не е съвсем младежка де. Казват, че Шопенхауер написал първата си книга когато бил на 21 години! Да, но той е гений, на него това е позволено. Ний сме скромни хора. Да, обаче ми се ще и в тази книга да има най-основното, пък който иска да се задълбочи, ето, отпращам го към онази книга. Тук ми се налага да вървя, така да се каже, мимоходом през тия термини, понятия, въпроси, които са ни необходими за собствената работа на това изследване.

Тялото ни като цяло е "безсъзнателното". Тялото не знае, не съзнава какво иска - и особено пък защо го иска. Тия неща - знаенето, съзнаването и пр. - са прерогатива на душата. На отделни части на душата. По-висшите, така да се каже, нейни части. Тялото така е устроено, да иска, казахме също какво иска: иска удовлетворение, засищане на "глада", иска удоволствия, наслади иска. Това, че тялото иска несъзнавано своите искания, води дотам, че неговите искания са така силни, категорични, властни, мощни дори. Непреодолими. Тялото не познава съмнението. И марката не познава. Уравновесеността му е чужда. То само иска. Безпределно искане. Безпределно мощно искане. Голям диктатор е нашето тяло, не сте ли го усетили това още? Давате ли си сметка, че е точно така?

Тялото ни е "звяр", подлежащ на опитомяване. Сексуалността на човека е този звяр. Той трябва да стане наш приятел. Ако не постигнем това, горко ни. Огромната сила и енергия, която кипи в нашите недра, в недрата на нашето тяло, трябва да бъде впрегната за градивни, не за разрушителни цели. Тя има потенциал, сравним, без преувеличение, с ядрената енергия. Всичко може да помете и да превърне в прах. Тя обаче трябва да бъде овладяна и тогава ще разполагаме с... кротко работещ ядрен реактор вътре в себе си. Представяте ли си какво огромно предимство има човекът, който е успял да озапти своята сексуалност, да опитоми звяра в себе си? Ако не го постигне това, се превръща обаче в най-жалка картинка. Пълно е с такива хора. На лицето им е изписана тяхната мъка и трагедия.

Такива хора са зли, отмъстителни, злобни, жестоки. Те не мирясват да вредят на останалото човечество. Все си отмъщават за нещо. Все за нещо завиждат. Все били ощетени. Били "социално слаби". Били "бедни". Глупави били. "Несправедливо ощетени" били. Не знам си какви били. И... стават комунисти! Почват да рушат "така лошия свят и живот". Щели да правят "нов свят", "нов живот", "нов човек" даже! Ето защо е съвсем справедливо да се смята, че комунизмът е социална психопатология в огромни исторически мащаби, в недрата на която стои една безкрайно унизена и неудовлетворена сексуалност. Затова навремето комунистите забраняваха да се чете Фройд. И Шопенхауер също. И Ницше също най-вече. Щото от техните книги човек можеше да си направи такива изводи. Безкрайно лоши и компрометиращи изводи. Съдържащи самата истина за най-интимната същност на комунизма. И на национал-социализма също. Все са психопатологии от един и същ род, все на сексуална основа са възникнали. Нима на един човек със зряла, хармонична, удовлетворена сексуалност ще му е необходимо някога да тръгне да става комунист - и да вреди на цялото човечество?! Глупости, откъде-накъде?! А комунисти стават най-злобните хора. Коренът на тяхната злоба е там: неудовлетворената, унизената, потисната им сексуалност. Да спра дотук.

Но да се върна при темата си. Има нещо безкрайно важно, което, като се овладее и разбере, вече ще ни бъде значително по-лесно. Работите ще почнат да се нагласят. Всяко нещо ще си отиде на мястото. На точното място. Ето за какво става дума.

Представете си, че така нареченото и прословутото безсъзнателно е нещо като... езеро. Което бълбука от енергия. Кипи, така да се каже. Едно "врящо" езеро. Или един котел с желания, кипящ върху огъня. "Мехурчетата", излизащи на повърхността на това езеро или този котел, са отделните желания. Те идват от дълбините, пробиват си път и освобождават енергията на повърхността. Има обаче нещо като "разпоредител" за това какво ще стане с всяко едно желание. Фройд нарече самото безсъзнателно ТО, ID на латински. "Разпоредителят" е Аз-ът, Ego-то. Аз-ът е втората душевна инстанция. Това, всъщност, е съзнанието. Умът - да го наречем така. Или "самосъзнанието". Нека да се опитаме да мислим всичките тия неща едновременно. Хаосът е предпоставка за реда. Всичко скоро ще си отиде на мястото. Аз-ът решава какво да стане: дали дадено желание, дето напира ето сега, в този момент, ще бъде задоволено, или ще му бъде отказана реализация на толкова и така съкровено желаното от него. Понеже едновременно напират много желания, не е лесна работата на този наш Аз. Той прави нещо, което е сравнимо с работата на регулировчика на кръстопътя. Много коли искат едновременно да минат, но това няма как да стане, щото ако стане, ще се получи великолепна експлозия. И катастрофа. Някои ще минат, други ще почакат. Това решава регулировчика. И с нахалство тук работите не стават, по нашия, по българския обичай. И с рушвети не става. Регулировчикът има длъжната власт да решава. Но му трябва сила, за да озапти нахалниците. Тия, дето не изпълняват разпоредбите му. Тръгнахме от езеро, стигнахме до... регулировчика на кръстопътя. Дано не ми се смее някой умник за тия мои примери. Нека да се смее колкото си иска. Аз да покажа най-главното, без което нищо няма да се разбере, пък той нека да си се смее.

Аз-ът решава, ала се допитва до една трета инстанция, най-главната - това е законът, това е тъй нареченият СВРЪХ-АЗ (или Super Ego-то по определението на Фройд). Това е нещо като СВРЪХ-СЪЗНАНИЕ, там се намират нормите на морала, представите за това какво е разрешено и позволено, какво е забранено, аз затова го нарекох законът. Какво може - и какво не може. Аз-ът пита Свръх-Аз-а дали може или не може да пропусне някое прекалено настойчиво искащо своето желание. Свръх-Аз-ът казва да или не, Аз-ът на тази основа взема решение и прави нужното - или потиска, връща обратно напиращото желание, т.е. прилага сила за връщането му обратно, в дълбините на ТО, или пък го пропуска, разрешава реализацията на това, което то иска. Аз-ът, нашият Аз непрекъснато е атакуван от какви ли не желания, идещи, казахме, все от разните органи на тялото: стомахът иска да се изпълни с храна и не мирясва докато не получи своето, другите органи също все нещо искат, знаем какво иска половият орган и прочие; все нещо искат и ще се успокоят едва когато го получат. Да речем, на улицата ти се прииска... да се съблечеш съвсем гол, защо пък да не се появи такова една желание в съзнанието ти ето в тия толкова горещи дни?! Да осмислим обаче нещата по-внимателно. То, предполагам, на тялото по принцип не му е приятно да бъде облечено в дрехи в горещините. То все си иска да се освободи от дрехите. В банята, под душа, постига своето и е така щастливо, нали? Да, но на улицата това същото не може да стане.

Щом до границата, разделяща съзнателно от безсъзнателно, стигне желанието на тялото като цяло да се съблече и да се почувства голо, щастливо и свободно, ние точно в този момент осъзнаваме какво именно ни се иска. Идва и се пука на повърхността на езерото онова мехурче. Или на повърхността на врящия котел се пука друго мехурче. Това вече е сигнал за Аз-а че трябва нещо да направи. Ако вземе решение да позволи на тялото да постигне своето, той ще издаде съответната команда и... на улицата превъртелият човек си смъква гащите! И става за резил! Да, ама не: Аз-ът, нормално функциониращият Аз, знаем, ще вземе друго решение: ало, потрай малко, ще се съблечеш в къщи, под душа, потърпи сега още малко! Знайно е, че вездесъщият морал е повлиял да се вземе това решение, под диктата на Свръх-Аз-а. Ако пък при неподходящо време, да речем, ти се дояде, да речем, по време на час изведнъж в съзнанието ти се появят образите на превъзходно миришещи дюнер-кебапи и пици, ти... преглъщаш, поглеждаш си часовника и почваш да чакаш с нетърпение биенето на звънеца. Знайно е защо си стигнал до това решение: Аз-ът го е взел според ситуацията. Е, можеш, ако толкова си слабоволен, да излъжеш учителката, че ти се ходи до тоалетна, а пък да се отправиш директно към дюнер-кебапчийницата да си похапнеш. Това означава само, че си хептен безволев индивидуум. Не можеш да противодействаш за миг на стомаха си. Станал си негов роб или слуга. Някои пък по време на часа постоянно си мислят за... секс?! Сигурно има и такива. Няма начин да няма. Пълно е с какви ли не извратеняци. Учителката им говори за... Ботев, те си представят разтапящи ги сцени от порнофилма, който са гледали снощи. Или който... сега гледат на екрана на своето толкова модерно средство за комуникация. Гледат си порноклипче в час по литература, какви ненормалници! Случва ли се това? Сигурно се случва. Няма как да не се случва.

Сядаш да четеш в къщи, знаеш, че утре ще те изпитват; взел си решението твърдо да четеш. Таман обаче отваряш книгата и в съзнанието ти се появяват какви ли не други образи. Откъде са се взели тия щуротии?! Образът на прекрасно момиче със съблазнителни форми витае в съзнанието ти и не те оставя на мира. Дали да не му звънна на това момиче и да го поканя на гости?! Дали тя няма да ми обясни урока, а, ето, каква хубава идея?! Защо да чета, нека да повикам него? Защо ли се занимавам с такива глупости? Тя ще се сети за какво я викам. Я давай да чета, че времето тече. Леле, колко съм нещастен. Аз чета, а приятелите ми се забавляват в заведението. Двойкаджии, ала са поне щастливи?! Абе аз ли съм само идиот да си губя времето в четене? Ами баща ми какво ще каже ако донеса още една двойка? Дай да се стегна малко, а, имам ли тази сила? Леле, нямам никаква воля вече. Това хич не е добре. Май и днес нищичко няма да науча. Защо ли съм така разсеян? Дай да си пусна компютъра да се утеша малко с някоя игричка. Или да погледам филм. Той, филмът, ще ми даде нещо, което ми е по-потребно. Айде, отиде по дяволите намерението ми да уча. Край, с мен е свършено вече. Станах пълен боклук! Стегни се бе, човече! Ще чета. Не, не се получава. Какво да правя?!

Вярвам, тия неща са ви познати, нали така? Случвали са ви се поне веднъж? Или по-често? Да, знам добре, че са ви прекалено познати. Вярвам, че сами можете да си изтълкувате какво точно става и защо така става. Да, точно така става реално в живота. Познати ситуации. Борят се някакви душевни сили. Страсти, желания, инстинкти, влечения, копнежи. Намерения. Съзнателни цели. Не е лесно да си човек. Да, изобщо не е лесно да си човек в истинския смисъл... Нали така? А животно да бъда пък не бива.

Някой ученик постоянно си играе в час на своя джиесем. Постоянно е в ръката му този джиесем. Учителят, примерно, моя милост, му казва да го прибере. Прибира го е след минути неусетно пак го хваща в ръката. И така безброй пъти. Решавам да му помогна. Питам тоя ученик знае ли кой е Фройд. Чувал бил. А знае ли какво ще каже Фройд за тази негова постоянна игра с проклетия джиесем - ако дядо Фойд можеше да присъства ето сега при нас, знае ли какво би казал за това? Не знае. Е, аз ще му кажа. Ще каже Фройд, че този джиесем е нещо като заместител на собствения му... пенис - и затова постоянно си играе с него. Понеже му се иска да си играе, предполагам, с пениса, ала това просто няма как да стане в час - могъщи сили го удържат да не направи такава глупост! - той е намерил избавление от кошмара на своята сексуалност като си играе с джиесема. И получава някакво родствено, пък макар и доста извратено, в сравнение със сексуалното, удоволствие от тази игра. Е, друго си е да си поиграеш с пениса си, но и с джиесема може. Като не можеш да хванеш сокола в небесата, хвани поне врабчето, което ти е на рамото.

Казвам това. Младежът е доста осмян и засрамен. Повече внимава да не изважда джиесема. Да, обаче други постоянно си играят с джиесемите. Това не е справедливо! А даскалът, явно, е голям гадняр. Трябва да му отмъстя някак. Ще ми се прави той на отворен. Мразя го!

Да спра дотук, че, признавам си, писането тая сутрин започна да ми писва. Слагам затова точка. Като има сили, ще продължа. А сега отивам да закусвам. Стомахът ми си иска своето. 10 часа е вече. Много, прекалено много време писах. И аз имам обаче душа - и тяло. Почива ми се. Изтощих се. Хубав ден ви желая! До нови срещи. Харесва ли ви психологията?

ЗАБЕЛЕЖКА: Този текст е откъс от нова моя книга, която пиша сега под условното (примерно) заглавие ФИЛОСОФИЯ НА ЛЮБОВТА. Търсете останалите части на тази книга в блога.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo