Из Крясъкът на българските учители, автор Мирела Иванова, Дойче Веле... Накъде без учители?
Всички си спомняме как бе “изпързаляна” общата учителска стачка преди повече от пет години, как бе изпуснат моментът да се постави смислен и модерен ред в системата на средното образование. Днес всички сме наясно за множеството и страшни недостатъци, чиито жертви са и ученици, и учители: неграмотността сред децата се разраства, множат се мотивациите за отказ от образование, истинското и полезно знание е подценено за сметка на все по-процъфтяващия бизнес с учебници, частни уроци и курсове, външното оценяване носи все по-формален характер, дори извоюваните матури са спорни, да не отваряме дума за делегираните бюджети. Това несъмнено рефлектира и върху авторитета на учителите - професията им, която изисква и посвещение, се оказва и икономически, и обществено подценена. Всяко училище е своеобразен минимодел на държавата и често ставаме свидетели на разгръщащи се директорски авторитаризми спрямо по-свободомислещите преподаватели.
Чувам гласа на учителите посред всички други тревожни гласове, защото тъкмо те са натоварени с отговорността за бъдещето. И дано глухотата не погълне и не удави и тях, както дави всичко по пътя си - от икономическото здравомислие та чак до насъщния глад за справедливост и морал в нашата обща държава.
ЗАБЕЛЕЖКА: В потвърждение на горното прочетете поне това: Когато някъде с някого постъпват нечовешки, в негово лице поругават самата човечност..., което е най-ново свидетелство за директорските произволи, а иначе много съм писал по тях в този блог; ето още нещичко в тази връзка, което искам да добавя, важно е; то е отговор на репликата на една учителка, Donka Karagyaurova, която написа следното под горния текст: "И да крещим, е да мълчим - все тая. Директорите имат големи права, а учителите - да мълчат и се подчиняват."; та в тази връзка аз счетох за нужно са й кажа следното:
Да крещим, и дори не толкова да не крещим, а просто да говорим, да разговаряме винаги има смисъл; мълчанието обаче е нещо много коварно нещо: проклето да е! Много се мълчи в България, не знам дали сте го забелязали, ето затова аз казвам това:
Хора, не мълчете, а говорете, разговаряйте, обсъждайте, търсете истината! Не се отказвайте, за Бога, моля ви, не мълчете, а разговаряйте - този е пътят да се очовечаваме! А мълчанието ни превръща в темерути... нация от мълчаливци-темерути и сеирджии, как ви звучи това? :-)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар