Тази сутрин още със ставането усещам, че ми се пише по ония така необходими за обсъждане духовни въпроси от проблемната област, която нарекох "Философия на вярата и религията"; имам голямото желание и намерението да напиша нещо като учебно помагало за младите, в което да направя потребното за приобщаването на съзнанията им към такъв род проблематика. Та това, че с нищо друго не ми се занимава и веднага започвам да пиша по новата си книга (която измести много други мои начинания и проекти, но нищо, в тази поредица от празнични дни, като се почне от Рождество Христово и се стигне до Йорданов и Иванов ден ще бъде чудесно ако си оползотворя времето и настроението за написването на една такава книжка) та значи това означава само, че съм започнал да се увличам, което е предпоставка да изпълня обещаното, да сбъдна идеята си. Без увлечение и вдъхновение нищо не може да се направи и постигне. Ще разчитам и на Божията помощ в това дело, разбира се. Та ето, да се захващам за истинската работа, вчерашното ми есе беше със заглавие Истините на вярата и религията следва да се изпълват с все по-нов и по-съвременен смисъл - според съзнанията, мирогледа и ценностите на изповядващите ги хора; ще видим сега как да продължа нататък.
Интересно е, че почнаха да се получават вече интересни отзиви по досега написаното от поредицата. Аз призовах читателите да се включат в писането на това учебно помагало, всеки според компетентностите си, разбира се, всеки може да коментира, да си каже гледната точка и позицията, за мен това е крайно полезен ориентир; пък по този начин може да се повлияе на работата ми, примерно като се поставят разни теми и проблеми, за които аз иначе сам едва ли бих се сетил. И ето, оказва се, понеже намерението ми е да напиша едно най-диалогично помагало, виждате как по съвсем естествен начин се породи възможността всеки от читателите на моя блог да стане нещо като съавтор на книжката, с която съм се захванал. За да подсиля диалогичния и дискусионен момент аз, по своя си обичай (който съм приложил при писането и на доста вече други мои книги) ще вмъкна в книгата тия дискусии, които, да се надяваме, ще се появят след всяко есе от нея, преди това, разбира се, ще ги оформя като отделни постинги, като публикации в блога. Мисля, че това е оригинален, съвременен начин на писане на книга: при съществуващите възможности, които ни дават модерните технологии, ми се чини, че е глупаво авторът, като пише една нова своя книга, да се навре в някаква дупка и да пише сам, както се е писало някога, едно време; сега, по моето разбиране, е значително променена ситуацията и съществува възможност читателите да участват още в писането на книгата, да влияят върху нейното възникване, да стават нейни съавтори и т.н. Това, да го наречем така, е нещо като прийом за писане на по-"демократични" книги, имам предвид един демократизъм по отношение на читателите, с които авторът встъпва в общение, в общуване още с писането на книгата си.
Разбира се, има всякакви книги, за някои родове книги този подход, вероятно, не може да се приложи, да речем по причина на това, че авторът тям се налага да се уедини изцяло, за да сътвори нещо значимо, но ето, в случая, при писането на такова едно демократично нещо, каквото е помагалото по един толкова особен учебен предмет, касаещ духовната област, на мен лично ми се струва, че нищо не пречи да опитаме по нов, казах демократичен (свободолюбив) начин да напишем и тази своя книга. Аз съм привързан към диалозите, към диалогизма, това, изглежда, е мой преподавателски "дефект", щото десетки години друго не съм правил в заниманията с младите с философия освен да ги насърчавам да участват в едни ползотворни дискусии; вярно, моя подход беше оценен от церберите на административно-командната система в образованието като "погрешни" и "вредни", аз на това основание бях уволнен и дори фактически лишен от преподавателски права, но случилото се съвсем не означава, че аз трябва да се откажа от подхода си, напротив, то усили увереността ми, че този именно е потребният, адекватният, изцяло съвременният подход, че този е подходът, отговарящ на духовните нужди, на потребностите на младите. Тъй че, виждате, ми се ще да приложа този подход и в написването на това учебно помагало по религия (след като вече на същата основа съм подготвил и издал цяла една поредица от учебни помагала по всички изучавани в гимназиите философски предмети).
И тъй, значи, ще пишем заедно една демократична, една свободолюбива книга. Ще опитаме да сътворим заедно една такава дълбоко потребна ни книга. Онова, което само е заченато в свобода, единствено то може да доведе до такъв един желан резултат: да помага за раждането на свободни хора, за раждането на цяло едно свободолюбиво поколение, което е така потребно на страната ни. Ясно е, от само себе си се разбира, че не е достатъчно само да обичаме свободата, трябва също така и да я разбираме, да сме се овладели изцяло от нейния така вдъхновяващ смисъл, да сме се погрижили за това щото да се е родило така потребното ни самосъзнание за свобода, съзнанието, характерно за истински свободния човек. Ето, моята теза е, че религията и вярата, противно на тъй широко разпространените представи на мнозинството, в същината, в корена си е нещо изключително свободолюбиво, а вярващите хора са хора, привързани към духовността - и понеже духовността не е друго освен свобода, ето откъде произлиза това тъй удивително и вдъхновяващо свободолюбие на автентично вярващия човек. Това нещо, което току-що се постарах да предам пределно ясно, е особено характерно за духа на Христовата религия, но то в същината си би следвало да отговаря и на духа, на същината на всяка една друга религия. Религия, в основата на която е сложено насилието, принудата спрямо духа на човеците, не е автентична религия, тя е нещо друго, което само наподобява религия, но не е религия. Защо така ли? Ще опитам да ви го обясня ей-сега.
Религията е онова, което свързва човека с Бога, тя обособява сферата на човешките отношения и реакции спрямо Бога. Коренът в едно такова разбиране е "връзка", "свързване", човекът по някакви свои подбуди се опитва да се свърже с Бога, да намери свой път към Бога. Ето една популярна справка в тази посока относно понятието за религия, цитирам:
Думата „религия“ произлиза от латинската religio, която означава „уважение към свещеното, почитане на боговете“. Произходът и първоначалното значение на латинската дума не са изяснени, съществуват различни хипотези. Една от тях, присъстваща още в текстове на Цицерон, я свързва с представката за повторение re- и глагола lego („чета“) в смисъл на „избирам“, „преглеждам“ или „разглеждам внимателно“. Съвременни изследователи, като Том Харпър и Джоузеф Камбъл, предпочитат да извеждат religio от ligare („обвързвам", "свързвам“) - така с представката re- се получава „свързвам отново“, значение, популяризирано от Августин Блажени в неговата интерпретация на Лактанций. Според филолога Макс Мюлер думата religio първоначално има по-тесен смисъл и означава само „преклонение пред Бог или боговете, внимателно обмисляне на божествените неща, пиетет“.
Аз подчертах термина „избирам“ и също думите "свързвам“ („обвързвам") - като настоявам тия два момента да се схващат в единство, едновременно, с оглед постигане на пълнота на смисъла. Никой не може да ти се меси в това как ще възприемаш Бог и как ще се отнасяш ти към Него, това е въпрос на твоя суверенен избор, да, сам решавай; но след като вече си избрал, ти един вид сам си се "привързал" към Бога, твоят собствен избор е станал причина да се появи онази духовна връзка или нишка, която ще те заведе право при Бога. Разбира се, може да има какви ли не проповедници, които да се опитват да те съблазнят, показвайки ти предимствата на една или друга религия, но единствено ти самият решаваш и избираш към коя религия да се присъединиш, коя вяра да започнеш да изповядваш. Е, разбира се, голямо значение има и семейната и национална традиция, обикновено е съвсем естествено вярата на твоите родители и на твоя народ да стане и твоя вяра, но това съвсем не е така обвързващо и задължително. Е, какво е всичко това, щом ти единствено сам за всичко решаваш, ако не израз на неоспорима свобода? Оня, който е склонен да разглежда религията един вид като "духовни окови", вериги или пранги, които те обвързват и пленяват един вид без твоето участие, такъв явно не е наясно с това що е свобода, такъв явно не разбира свободата, няма особено доверие в нея - щом като е склонен да прехвърли отговорността за избора извън компетентността на избиращия. Но какъв е този избор, в който тъкмо избиращият е елиминиран? Никакъв избор не е това, избор без избиращ не съществува. Избиращият е суверенът на своя избор, субектът, оня, който носи също така и пълната отговорност. Вяра или религия, наложени някому насила или по принуда, няма как да приобщят по вътрешен, интимен начин душата на човека, те не могат и да имат никакъв особен "привързващ" ефект, напротив, те неминуемо ще отблъснат човека, а няма да го приобщят или обвържат. Учения, които са залагали на тази принуда, сиреч, са се опитвали да упражняват някакъв идеологически натиск или диктат, обикновено са свършвали много злополучно и трагично: комунизмът е такъв пример за учение, игнориращо най-решително човешката свобода. Ония, които залагат на несвободата, нищо дълготрайно не могат да постигнат. Те припламват като сламата, докато учения, които са пуснали корени в сърцата на хората по един естествен, свободен, непринуден начин, по един духовен начин, такива учения имат хилядолетна история - и такива учения няма как да бъдат изтръгнати от човешките сърца, няма как да заникнат, да залязат, те изглежда имат вечно съществуване и бъдеще. Пример за такава една хилядолетна, вечна духовност, за едно учение, което има колосална духовна сила, е учението на Христос. И причината за всичко това е обстоятелството, че това учение залага до такава степен на свободата, че неслучайно е наречено "религия на свободата" (това са думи на философа Хегел), един неосъществен християнски пастор (той завършва Теологически университет, такова му е образованието, но пастор не става, отредено му е било да стане велик философ).
Като казах и като за ли път изтъкнах предимствата на Христовата религия - които в някакъв смисъл й придават характер на една общочовешка, универсална религия, една религия, която е успяла да постигне общочовешките и универсални ценности на цялото човечество - аз, признавам си, бидейки дълбоко толерантен човек, се чувствам в някаква степен съвсем неудобно, некомфортно. Ще ми се да направя едно помагало, което да отдаде длъжното на всяка една възможна религия, особено на световните такива: исляма, будизма, юдейството. Разбира се, аз няма такива познания за другите религии, това, че аз лично изповядвам Христовата религия, няма начин да не даде своя отпечатък. Мен лично не ме вълнуват особено различията между различните направления в самото християнство, примерно между източно и западно православие, между "православие" и "католицизъм", а също и между тия двете и т.н. "протестантство"; за мен всичките те са християнство, а различията (и борбите) между тях са нещо, което противоречи на духа на самата християнска религия, сиреч, са човешко дело, примерно имащо политически характер, т.е. това са борби на църквите и на църковните дейци, а не сблъсъци на някакви особени религии. Самият факт, че християнството е религия на свободата явно неизбежно е породил това многообразие на различни деноминации, школи, направления и прочие на иначе единното по духа си учение. Подобно нещо има и при исляма, там пък имаме сунизъм и шиизъм. Че има различия във възгледите няма нищо лошо, това е нормално и естествено, грозно е обаче когато привържениците на съответните школи са встъпвали в ужасно кръвопролитни борби за надмощие, което вече е отрицание на мирния, на миролюбивия дух, който е сърцевина на всяка, повтарям, на всяка една религия, стига та да се подобаващо, автентично.
Духът на всяка една религия, нейната идея, същина, истина и правда са несъвместими с всякакви форми на враждебност и на фанатизъм, оня, който си позволи да изпадне в такава една фанатична ненавист към другояче мислещите и разбиращите по друг начин, такъв явно вече няма нищо общо с духа на онази религия, която си мисли, че изповядва. А пък злодеяния да се правят в името на "превъзходството", хегемонията или доминирането на някаква "най-права" религия това вече е абсурд, който е изцяло несъвместим, повтарям, с миролюбивия дух на всяка една религия. Това нещо особено добре трябва да се разбира от всички нас, понеже, както се твърди, живеем в епоха на сблъсък на цивилизациите и на културите, в корена на който, както си мислят, лежал сблъсъкът на световните религии, особено на християнството и на исляма. Религиите обаче съществуват за това да помиряват хората, да насърчават диалога между тях на една чиста духовна основа, тоест да се сблъскват идеи, мисли, а не... мускули, копия, саби, ятагани или каквото и било друго оръжие. Явно лакомията на църковните дейци, в името на властолюбието (а често и на сребролюбието) си, изменяйки изцяло на духовната си мисия, са причината за подобни сблъсъци, те именно и трябва да носят цялата отговорност за тях. Поведението на такива дейци е антирелигиозно, такива свещеници, попове, ходжи, имами, мюфтии, патриарси и пр., които насърчават ненавистта между хората на "религиозна" основа и подклаждат пожарища и най-ужасни кървища, служат не на Бога, а на Сатана, те именно залагат на фанатизма, нямащ нещо общо, повтарям, с духа и сърцевината на нито една религия. Ако нещо е бесовско, то не може да има отношение към Бога, то не може да е богоугодно, то е израз на преклонение пред Сатана, най-големият враг на Бога, разполагащ с легиони поддръжници в този наш размирен материален свят. Такива дейци-сатанисти са от този, не от прекрасния Божи свят на Духа и Бога. "По делата им ще ги познаете", казал е Христос, да, по делата, не по лъжливите думи. Мисля, че това отклонение беше необходимо, бях длъжен да кажа това, което казах.
Разбира се, то може да бъде подложено на обсъждане, на мен ми и интересно как казано се възприема, примерно, от искрено вярващи в Бога хора, които са привърженици на исляма, на Христовата религия и пр. Убеден съм, че истински и искрено вярващите в Бога хора просто няма как да ненавиждат ближните си само просто защото не били вярвали в Бога по абсолютно същия начин като тях, аз такова нещо не мога да си го представя и да го допусна. Истински вярващ в Бога човек пък е съвсем недопустимо да убива ближния си само заради това, че той по по-различен начин, видите ли, общувал със същия този Бог! За мен такива неща са непредставими и невъзможни, да, ала се случват, сами си правете изводите коя може да е причината за тях при положение, че Бог според всички религии е само един, няма никакво значение какво име сме Му дали, как Го назоваваме - или как Му се кланяме. Не може заради някакви подробности да се потъпква същината. Който си го позволява, сами решавайте от какви духове е обладан. Аз обаче - за да завърша все пак донякъде тази иначе голяма и направо безкрайна тема за отношенията между различните религиозни учения и техните привърженици - държа да акцентирам върху това: във всяка една религия, ако се погледне тя в сърцевината й, има огромен духовен, а значи миролюбив или, което е все същото, свободолюбив потенциал. Това изчерпва по моему въпроса, дава ни една истина, която може да ни бъде твърд ориентир. И същевременно би могла да ни импулсира чрез задълбочаване на изучаването на отделните религии (което би могло да стане най-вече чрез четенето на техните Свещени текстове, примерно Библията или Корана и пр.) да открием, да се доближим, да се овладеем от тази тяхна духовна, сиреч миролюбива, свободолюбива и правдолюбива тяхна същина.
Ще ми се да намеря подходящ финал на днешното си разсъждение. Не желая отделните есета да бъдат прекалено дълги, ще ми се да могат да се четат, дето се казва, "на един дъх". Та ето какъв пример ми се яви в тази връзка, пример, взет, дето се казва, от живота, да, от самия така многолик и вълнуващ ни живот.
Аз съм по "професия", ако така може да се каже, философ, преподавам философия вече много години, цели десетилетия от живота ми минаха в такива занимания. Също така пиша книги, един вид съм нещо като писател (някои още не са издали първата си книга и самонадеяно се самоопределят като "писатели", аз, дето имам издадени десетки книги, дали имам право да се нарека така?). Издавам и списания, ето имам блог, занимавам се с какво ли не. Не крия своите убеждения, напротив, смело казвам какво мисля. Възприемам се, примерно, като християнин. Изпитвам огромен респект и пиетет към религията, приемете, според това, че съм религиозен човек, ако така ви харесва, ако така предпочитате. Никога обаче не съм се хвалил с това нещо, не съм се удрял в гърдите, не съм навирал в очите на другите своята вяра, своята "религиозност". Даже ми е неудобно да се прекръстя пред другите - когато това се наложи, страхувам се да не се възприеме като израз на лицемерие, на една демонстративна "набожност". Смятам, че вярата е нещо дълбоко лично, нещо съкровено, което не бива да се изважда на показ - с оглед получаване на някакво социално признание. Разбира се, човек в своя земен път среща какви ли не хора, ето, искам да ви разкажа тук за един човек, за една дама, с която, както се казва, животът, този велик присмехулник, ме срещна.
Няма, разбира се, да споменавам името на тази дама, която обаче не прави друго освен постоянно да демонстрира своята извънредна "набожност". Тя, както подразбрахте, също като мен се занимава с учителстване. Изглежда е от т.н. "новопокръстени", това са хора, които съвсем наскоро, примерно, защото са разбрали, че това е "модно", са започнали да се смятат за "вярващи" или за "религиозни". И не млъкват да поучават другите как е "правилно" да мислят, да живеят, да говорят, какво е "правилно" да правят и т.н. Та тази дама, съобразно казаното, дето седне и дето стане не прави друго освен да се хвали колко е, видите ли, "набожна", постоянно цитира какво бил казал еди кой си, примерно Христос и пр., прави се на много напреднала в тази област, за изключително нравствена се представя, тя, видите ли, била "толкова добра", била се, видите, отнасяла към всички с "християнска любов", не млъква и не спира тази особа да кълне ония, които не били като нея, разбира се, по лицето й се виждат белезите на такъв страшен фанатизъм, който е способен да разкъса другия човек, и то, видите ли, в името на... "неговото добро", сиреч, тази дама, по подобие на комунистите, е способна без замисляне да убива, ако не физически (сега времето е друго и вече няма комунистически концлагери - и разстрели, за жалост, също вече няма!), то поне психически, тя показва завидни умения да мачка личности, да се гаври с тях, и, представяте ли си, тя прави всичките тия неща без в душата й да се появи каквото и да било съмнение, че щом си християнин, не бива да мачкаш и да убиваш човешки същества уж в името на своето тъй извратено "човеколюбие" и т.н. Та аз имах несретния шанс да стана прицел на агресията на тази войнстваща "християнка", която по ненавистта си надмина ония ексцесии, които навремето упражняваха спрямо всички нас т.н. войнстващи "научни атеисти", имам предвид атеистичното мракобесие по времето на комунизма.
Аз и в онази епоха на комунизма съм имал спорове и конфликти с подобен човешки тип, за него няма особено значение като привърженик на кой именно "бог" или на каква доктрина се афишира, за него изглежда е важно просто да има личности, жертви, които да мачка, които да гази, с които да се гаври, които да тероризира, които в крайна сметка и да убива, щото подложиш ли го един човек на такива репресии (не зная дали сте разбрали, но ний, човеците, сме нещо изключително крехко и фино?), е много възможно този човек да не издържи варварския натиск и в един момент да рухне и здравословно. Е, на мен ми се случи това, здравето ми сериозно беше подкопано, стигнах дори до тежка, животоспасяваща операция. Интересното е, че това изобщо не омилостиви въпросното лице, което, понеже видя в моето лице нещо като "народен враг", продължи с все същото упорство да се опитва да ме мачка, капчица състрадание или човечност, оказа се, не прояви. Аз, признавам си, не мога да кажа какво е положението със съвестта на това лице, но за мен такава една омраза е феноменална. И то, повтарям, тази злоба и омраза добре се съчетава, кой знае как, с "християнския мироглед" на това същото лице, което без капчица неудобство отново, където седне и където стане продължава да тръби колко е, видите ли, "религиозно", "дълбоко вярващо" и т.н. За куриоз ще кажа, че това същото лице, представяте ли си, се саморекламира и като... "правдолюбиво", като "свободолюбиво", като "демократично мислещо" дори, да, за голяма демократка се смята въпросната особа! Понеже много съм писал в този блог за ексцесиите, на които ме подложи моята бивша работодателка в ПГЕЕ-Пловдив, държа тук изрично да подчертая, че нямам предвид нея в този откъслек; да, нямам предвид нея, за съвсем друго лице става дума тука.
То всъщност изобщо не е важно кое именно е това лице, мен ме интересува самото явление, самият феномен. Религията и вярата като такива влияят облагородяващо върху психиката на човека, стига, разбира се, да са покълнали и да са се родили на адекватната почва. Ако това не стане, те могат, за жалост, да доведат до раждането на много отровни плодове. Ето защо, чини ми се, е много необходимо да се разговаря по тия въпроси, и то пределно откровено, право в очите, с дължимата доза уважение към личността на другия, към неговото достойнство, към неговия личностен суверенитет. Аз с въпросното лице много съм се опитвал да разговарям и даже съм разговарял на по-ранния етап на нашите отношения, ала, за жалост, изобщо не успях да му повлияя. В един момент това лице започна само да мълчи и да скърца със зъби от злоба към мен. Това също нещо говори и показва. Това лице от много време насам категорично не желае диалога, ето, идват и си отминават разни християнски празници, които са добър повод ако усетиш, че си постъпил спрямо някого грозно, несправедливо, нехристиянски, да опиташ да направиш нещичко, с оглед с този човек да си възвърнете взаимното уважение, да поставите отношенията си на чиста нравствена основа и пр. Не, това нещо все не се случва, а аз много пъти съм опитвал, писал съм писма, правил съм какво ли не, с какви ли не инициативи излизах, стараел съм се да бъда пределно открит за диалог, за свободен дебат по всички въпроси, по които се разминаваме във възгледите. Не и не, не се получава: отсреща има само едно ледено мълчание.
Ето и това мое писание тук е не толкова за да "изоблича" въпросното лице, а то е нещо като отчаян вопъл да пробудя някак автентичното християнско чувство за човеколюбие, според което нито един близък на теб човек не може да е чак толкова паднал, че да не желаеш да разговаряш с него. Добре зная, че това въпросното лице усърдно чете този мой блог и особено няма да пропусне тия мои теми за вярата в Бога и за религията. Убеден съм, че това същото лице ще откликне и ще се включи в коментарите по тия теми. Ето, дадох му шанс, подадох му ръка да разговаряме, ако пожелае, може и самò да свали мантията на анонимността си, това вече си е негов избор. А аз, бидейки изследовател, в случая си правя нещо като тест. Психологически тест, аз си падам, знаете, по тези неща. Обичам също така много и нравствените казуси. Та затова дадох този пример, нека той да дава възможността и за някаква практическа промяна, било в душата само, било и в поведението.
Интересно ми е, не крия, каква ще бъде реакцията на това лице. То, безспорно, се е разпознало. Да видим как ще реагира. Може пък и аз да съм неправият, може пък аз някъде с нещо да съм съгрешил, знае ли се, аз изобщо нямам претенцията, че съм непогрешим, напротив, добре зная, че много греша - и че съм много грешен. Вие сами се досещате, че лицето, за което пиша, смята и е убедено, че е изцяло непогрешимо - нищо че едно такова убеждение изобщо не се съгласува с християнския мироглед и манталитет. Е, аз, бидейки човек и християнин, признавам, че много греша. Не се смятам нито за ангел, нито пък, опази Боже, за "светец". Само името ми е "Ангел", иначе съм един наистина много грешен човек. Често греша и така, че да провокирам другите нещо да постигнат, поучавайки се от моя печален пример. И така им правя някакви услуги. Хора сме, трябва да си помагаме. Кой с каквото може. Ето, аз сторих нужното да помогна, да подам ръка на въпросната особа да излезе от дупката на самомнението и тщеславието, в която е затънала. Примерно тия дни на Главната улица срещнах един свой колега, също дама, от същото това училище и тя пределно искрено и чистосърдечно ми призна следното:
- Ангеле, срам не срам, ще си призная: твоя случай за пореден път показа верността на българската поговорка "Преклонена главица сабя не я сече!". И аз бях като теб вироглава, ама като видях какво ти се случва на теб, преклоних глава и ето, още оцелявам. А на теб ти хвръкна главата. Прощавай, приятелю, но твоят случай на мен лично ми даде точно този урок... за което съм ти много благодарна!
Аз онемях като чух това, загубих дар слово, доколкото го имам де, но нали така е думата. Втрещих се като чух тия думи. Най-чистосърдечно ми ги каза тази дама, тя ми е голяма приятелка и фенка, но тайна приятелка и фенка ми е, не открита, разбира се. Не зная дали тя сама се усети какво всъщност каза, но това е отделна тема, имаща психологически смисъл. Ето обаче, на мен тя ми даде възможност с нейните тъй богати на смисъл думи да завърша днешното си есе.
Хубав ден на всички ви желая! Бъдете здрави, бъдете весели, бъдете си каквито искате, но малодушни никога не допускайте да бъдете! Малодушието е най-коварния враг на човешката душа. Хайде да спирам, че съм голямо плямпало, както сами се убедихте донасита и този път...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар