Да ви пожелая ли и вие да пощуреете като мен, и вие да се увлечете по тази тъй безполезна страст по духовното?

Да видим дали ще успея да напиша нещичко по поредицата, условно наречена от мен "Въведение във философията на вярата и религията" (възнамерявам да напиша учебно помагало по тия проблеми) – причината за да се съмнявам дали тази сутрин ще успея да напиша нещичко е много прозаична: страшен студ е при мен, в стаята, която е мой кабинет, която е мястото, където работя, а е толкова студено понеже не мога да си позволя отопление, нямам финансова възможност за това (безработен съм, уволнен съм от работа, изгонен съм от образователната система, щото не съм бил, видите ли, "годен" да я обслужвам подобаващо!). Но ето, облякох се хубаво, сложих си топли вълнени чорапи, които е оплела моята стара майка, дори и една шапка си турих на главата, започвам да пиша, пък ще видим какво ще се получи от писането в тия нелеки условия. Пиша тия неща, за да се знаят, това са факти от живота, не се оплаквам, просто ги регистрирам – да се знае какво е било положението с интелигент като мен в свидното ни отечество, който пише учебно помагало по религия в самото начало на новата 2015 година. И тъй, предишното есе от поредицата имаше заглавието Въпросите около нашите реакции по отношение на Бога, човека, живота, духа, вярата и т.н. са вечни въпроси, да опитаме сега да продължим нататък.

Аз всъщност дотук се докоснах до някои, тъй да се рече, мирогледно-методологически и прочие въвеждащи въпроси, сега вече трябва да премина към същинската част. Заявих, че не ща да спазвам някакъв предварително намислен разсъдъчен план или списък на темите, с оглед помагалото да стане по-живо, свободно, увличащо, въздействащо и т.н. (Докато написах тия първи думи забелязвам, че чаят ми вече е изстинал, явно студът в стаята е страшен!) Е, виждате сами как по естествен начин идва темата, която ще разглеждам в това есе: за материалната бедност и за душевното богатство, как стои този въпрос в оптиката на религията, на вярата на религиозния човек. Съгласни ли сте да поговорим по тази тема? Разбира се, нищо не пречи по-късно да пренаместим темите и проблемите, то това нещо, в какъв ред ще са, си зависи изцяло от нас. Нека да започнем тогава, нека да опитаме. Та да разберем какво ще се получи.

Ето аз сега пиша това есе в неотоплената и неуютна зимна стая, а някой нашенски богаташ се разхожда, примерно, по къси гащи в щедро отоплената си къща-палат; неудобствата, от които аз страдам, за него са непознати, но той, предполага се, си има други проблеми и неудобства, неговите проблеми и неудобства са от съвършено друг род или характер. Христос, знаем, се е родил в един обор, родителите му са били на път, отивали са по родните си места във връзка с едно разпореждане на тогавашната римска бюрокрация, която е решила в оня момент да извършва преброяване на населението, за което всеки трябвало да отиде до родното си място. Но ето, факт е, че Господарят на целия свят се ражда в обора, в сламата, до овцете и до преживящото магаре, животът му започва в тия крайно мизерни условия (гостилницата, в чиито обор Христос се родил, била претъпкана, едва се намерило място за тях в обора). Други се къпят в разкош, но това съвсем не означава, че ще бъдат „по-специални” и в Божиите очи – или че ще могат да си купят някаква привилегия за такова едно по-специално отношение. (В крайна сметка, по общото признание, всички ние най-после ще мирясаме и ще укротим ламтежите си в онази дупка дълга два метра и широка по-малко от един, която е отредена всекиму на гробищата!) Излиза, че материалният статус на човека в оптиката на религията няма никакво значение, за религията, в очите на Бога, всички ние, и бедни, и богати, сме все Божии чада, Божии деца. Религията не е изобретена нито само за бедните, нито само за богатите, напротив, тя изравнява всички хора, независимо от различията, и ги разглежда просто като човеци, като равни по значимост, като намиращи се в аналогично положение спрямо Бога.

Всеки човек, съобразно материалния си статус, си се бори със своите си проблеми, ето, примерно сега на мен пръстите, с които пиша, са ми измръзнали така, че не ги усещам, но това, дето се казва, са „бели кахъри”, още повече че, както сами забелязвате, съм се захванал с едно грандиозно дело: да напиша въвеждащ курс по духовно развитие на младите, да създам едно учебно помагало по религия и вяра. В същото време, да допуснем, един мой някогашен приятел, с когото напоследък единствено си казваме по едно здрасти и то само във Фейсбук или се поздравяваме около празниците с по едно възсухо „ЧНГ”, щото явно вече май няма и за какво толкова да си говорим, така сме се отдалечили, така животът ни е отдалечил, та този мой някогашен приятел, който по някакъв каприз на съдбата (е, не отричам и неговите заслуги, и неговата изобретателност, и неговият труд имат голямо значение за успеха му!) стана богаташ и милионер, предполагам, щото го познавам, е изправен пред съвършено други, негови си, вероятно не по-малки проблеми, тъй че е глупаво някой да му завижда. Е, вярно, в положението, в което той се намира, този човек си има твърде много ласкави и угаждащи му „приятели”, които не пропускат случай да му се подмажат, но нека да разгледаме ситуацията му, и то именно в оптиката на религията, на изискванията на вярата. Разбира се, нямам никакво право да се меся в работите на този човек, но ето, запазвайки анонимността му, си позволявам да го използвам като пример, пък след това, като напиша есето си, ще му го пратя (това ми хрумва ето сега, точно в този момент ме осени такава една идея, сякаш ми е пратена свише!), та да го предизвикам към диалог, може да се получи страхотно нещо, той навремето беше мислещ и пишеш човек, аз го зная само като млад, по-нататък вероятно се е променил, но едва ли толкова много се е променил, пък той на младини се увличаше по философията, та има шансове и предпоставки да встъпя с него в един хубав разговор. Както и да е, да кажа няколко неща, които са ми известни, за да очертая ситуацията му, моля предварително да ме извини, че го ползвам като пример, но какво да сторя, като във връзка с тази тема в съзнанието ми се появи неговият образ?!

Откакто той е богаташ, откакто той е проспериращ бизнесмен, животът ни е срещал само няколко пъти, 3-4 пъти общо, от които половината случаи срещата е била по моя инициатива, а останалите ни срещи са били "съвсем случайни", "инцидентни". Не крия, че се опитвах в трудните времена, в които ми се наложи да премина, да го „използвам”, тъй да се рече, опитах, примерно, да разговарям с него, с оглед да спонсорира, примерно, някоя моя книга, или пък, защо не, да подпомогне малко издаваното от мен философско списание ИДЕИ. Имах чувството, че този човек нямаше как да не откликне, още повече че, доколкото зная, той иначе е щедър спонсор на някакви си недотам успешни политици, сам участва в изборни кампании и в тях хвърли купища пари, както и да е, негова работа, но е факт, че в Парламента не влезе нито той, нито подпомаганата от него партия. Но онова, което ми даваше надежда да опитам да го предразположа към подкрепа беше това, че когато и той, и аз бяхме съвсем млади (аз съм 10-тина години може би по-голям от него), заедно с един кръжец други общи приятели сме мечтаели да създадем философско списание, това трябва да е било година-две преди 1989 г., когато да се направи такова нещо беше същинска утопия, беше също така и забранено, но ето, ние не само мечтаехме, но дори и планирахме да създадем едно свободно, едно свободолюбиво философско списание. Дори си спомням, че водихме дълги спорове относно името на списанието, страшно горещи бяха дискусиите ни около този пункт, е, нищо не успяхме да измислим, пък после дойде 1989 г., дойде свободата, и всички се пръснахме, всеки си тръгна по своя път. В един момент аз научих, че моят някогашен приятел е станал… проспериращ бизнесмен, това за мен това беше изненада, според представата, която имах за него, но както и да е, зарадвах се и ето, проучих нещата и отидох в офиса му да си поговорим. Изнахалствах, тъй да се рече, знаете бизнесмените колко са заети хора, цяла епопея е човек, особено ако не е нахалник като мен, да си издейства среща с такъв човек, но в името на доброто дело аз се принудих да пожертвам и самоуважението си и ето, срещнах се с него.

Той ме прие радушно, в името на старото приятелство, спомням си, че дори ме покани и на някакъв банкет на фирмата му, мисля, че беше даден по повод на юбилей на баща му, също създател на общата им фирма, както и да е, та в един сгоден момент аз опитах да „изплюя камъчето” и да му очертая проблема, който в оня момент особено много ме вълнуваше. Спомням си, че ставаше дума за спонсорство на една моя книга, аз тогава бях много закъсал, беше ужасна криза, някъде 1995-96-97 г. трябва да е било, в оня период, мутренския, е, поговорихме, той, разбира се, обеща, даже в един момент дори почнахме да уреждаме подробности, как да преведе сумата на някакво издателство, и в един момент… работата умря, спря, не зная защо, май причината е тази, че аз по начало не обичам да нахалствам, след като много пъти съм звънял, в един момент изглежда ми е писнало и съм спрял повече да звъня. Явно, като познавам себе си, причината е била тази, не ща него да обвинявам. Аз повече не му се обаждах, чувствах се неудобно, минаха години и ето, веднъж съвсем случайно, разхождайки се по една улица в София, ми подсвирна някаква лъскава кола, спря до тротоара, вратата на Мерцедеса се отвори и… този същият моя отколешен приятел ме покани да вляза, да сме били отишли до някакво заведение да се почерпим и да поговорим. Интересно е, че (все пак пиша тук не за друго, а във връзка с тема по религия и вяра!) че не веднъж, а цели два-три пъти по абсолютно същия начин през годините той ме е засичал някъде на улиците, пак сме се срещали по този необичаен "съвсем случаен” начин, на мен това не ми се вижда много случайно, знаете ли колко много фактори трябва да напаснат, че ето, моя милост, човек, който пътува толкова рядко в София, „случайно” да бъде засечен от Мерцедеса на някогашния си приятел, и то на оживена столична улица, както и да е, не ща тук да се задълбочавам, но ми се ще да заключа, че едва ли нещата са били „чиста случайност”.

При тия срещи пак сме разговаряли за нещата от живота си, той ми е споделял своите проблеми, аз – моите; веднъж даже ме закара в хотел „Кемпински-Зографски” в София, там ме почерпи, личеше си, че е „вътрешен човек” в това уютно място за богаташи, а аз си спомням как се шашнах на паркинга, че при маневрите за паркиране умната му модерна кола сама изключи и блокира когато е приближил на опасна близост съседната кола, аз такова чудо на техниката още не бях и подозирал че е възможно. При по-раншна наша среща пък се удивих на… лаптопа, който той ми показа, аз тогава още не бях виждал не само лаптоп, но комай и компютър, е, покрай него, в интерес на истината, трябва да си призная, се запалих по компютрите, това е било няколко години преди новото хилядолетие (знаете, по-късно, година-две след това, аз вече станах нещо като "интернетен маниак", блогър и какво ли не още). Виждате, че приятелите, пък макар и отколешни, пак все някак си помагат, дори и да не се срещат често, а по някакви чудесни, бих казал даже свръхестествени причини, свързани вероятно с нещото, което наричаме „съдба”. Но да не се увличам в подробности, че ще стане дълго. Факт е, че минаха много години от тия срещи, той, за жалост, сам не се сети, че би могъл с нещичко да подпомогне моите инициативи и „предприятия” (книги, списания, вестник даже издавам и той прекрасно знае това), а аз, поучен от оня първи случай със злополучното спонсорство на една от първите ми книги, вече престанах изобщо да поставям такъв въпрос, чувствах се много неловко, отлагах и пр., а най-вече залагах на това, че е редно той сам да се сети и да предложи някаква подкрепа. Пак в интерес на истината ще спомена тук, че веднъж-два пъти даже му писах и писма и есемеси, в които предлагах среща, за да се видим и да поговорим, но отклик от негова страна на тия мои предложения, както можете да се досетите, не е имало. И аз за тия неща изобщо не го коря, така е преценил, така е решил, изборът е изцяло негов. Глупаво е за нещо да го коря. Аз така мисля. В случая само давам пример за това ново свое изследване.

Ще се втрещите като разберете, че в един момент разбрах, че този мой отколешен приятел е решил вече на зряла възраст да се запише в университета и да следва… богословие! Да, аз зная, че той в предишни години завърши право, а ето сега е решил да учи богословие. Това ме изненада, пък и зарадва, един вид поискал е да се върне към идеалите на младостта си, а тогава, както вече казах, той много се интересуваше от философия, а пък аз тогава, като по-напреднал (бях асистент по философия в ПУ „П.Хилендарски”), бях нещо като негов наставник на това поприще. Поне се надявах, че при други наши евентуални импровизирани срещи ще имаме общи теми за нови разговори, мен много ме вълнува да разбера защо е решил да учи тъкмо богословие, дали това не е просто дан на… модата (знаете, че дори политици като Данчо Парла-Ментата и дори самият Вольный Сидеровский станаха… „богослови” по образование, въпреки че нито „православието”, нито „християнството”, въпреки „вишото” им образование, очевидно, с нищичко не им повлия нито на поведението, нито на манталитета (примерно, според християнския морал е грозно да се лъже, да се мами и т.н., а тия херои това го правят без никаква скрупул или задръжка). Та ми се щеше, не крия, да разбера по какви по-точно мотиви този човек е решил да става богослов. Може пък да си и помислил, знае ли човек, че по този начин Бог, да допуснем, ще се зарадва дотолкова, че ще му прати още по-големи успехи и печалби в бизнеса, знае ли човек, хора всякакви има на този свят?!

Е, още не сме се срещнали за да поговорим по тия вълнуващи ме така горещо теми, свързани дори, както виждате, с днешната тема на моето пишещо се сега помагало по религия и вяра, но за сметка на това ще ви кажа как протече последната ни среща на живо, след това вече не сме се срещали, съдбата също не пожела да ни срещне. (Апропо, веднъж го видях отдалеч пред сградата на ПУ, но беше на 20-тина метра от мен, не пожелах да крещя и да го викам, въздържах се, нищо чудно съдбата да е опитвала да ни срещне, но и на нея това да й се е оказало неизпълнимо – и непостижимо!) Та ето как мина последната ни среща, от която аз си направих извода, че този човек е бил повлиян от богатството така, че сякаш вече не е същият, променил се е дотам, че вече сякаш живее в съвършено друг свят (коренно различен и от света, който обитава все още, слава Богу, и моя милост!).

Беше предизборен период и тогава той ми звънна и ми каза да ида да го намеря на едно място, оказа се, че там е предизборен щаб на партията, която той този път спонсорираше (не мога да кажа коя е тази партия за да не издам неволно и приятеля си). Там беше ужасна суетня, знаете, досещате се вероятно как е на такива маста по време на изборна кампания, но аз бях удостоен с привилегията да седна на едно канапе и с мен същият този виден човек и бизнесмен да изпие едно кафе (на мен беше предложено и аз приех, по моя си обичай, един билков чай). Спомням си, че занесох куп мои новоизлезли книги (аз другите си книги на този същия приятел съм му ги подарявал при предишни срещи) и също така му занесох да му подаря купчина от новоизлезлите книжки на списание ИДЕИ. Списанието вече беше започнало да излиза, без негова подкрепа, разбира се. Ето реакцията му по този повод; като му поднесох купчината списания и книги той реагира ето с тия думи (така са останали в представата ми, не гарантирам, естествено, че точно по този начин се е изразил):

- Благодаря ти много, приятелю! Радвам се за теб! Аз сега какво да направя, искаш ли да ти платя и книгите, и списанията?

Той дори посегна към джоба си и извади прегъната на две пачка банкноти; аз в оня момент (пък и не само в оня, аз поначало с издаването на тия книги и списания от скромната си учителска заплата съм в перманентна финансова криза, в колапс, в непреставащ материален ступор, в състояние на пълен банкрут, на фалит или както искате другояче го определете), ясно е, бях в пълно безпаричие, погледнах жадно към топа банкноти, които той държеше в ръка и се канеше да отброи някоя и друга за мен, но намерих сили да надвия лакомията си и му отвърнах:

- Не, моля ти се, та това е подарък, аз искам дати ги подаря! Какви ти пари, това е подарък, моля ти се, ще ме обидиш ако ми дадеш някакви пари!

Той ме погледна с невярващ поглед, даже имам чувството, че в оня момент явно се усъмни дали някогашният му приятел е с неувреден все още разсъдък, щом отказва пари, понечи все пак да ми отброи някоя и друга банкнота, но аз твърдо отказах да взема пари, той невярващо прибра пачката, а пък аз, както можете да предположите, в оня момент сякаш съжалих за тъй непреклонния си стоицизъм, но както и да е, така мина този епизод с парите. Е, в ума ми мина, не мога да скрия, грешната мисъл, че отказвайки тия пари, това може да подбуди у някогашния ми приятел съзнанието, че няма да е кой знае какъв грях да подпомогне с нещичко било списанието, било някоя моя книга, е, минаха години от тогава, аз нямам сведение да мисля, че в съзнанието му да се е появила такава мисъл, пък и да се е появила, явно мигновено е била отпъдена. Както и да е. Вместо това обаче ето какво благоволи да ми сподели в оня разговор моя бивш приятел; не зная как разговора се завъртя за камини (не е причина това, че в момента, като пиша това, не си чувствам от студ стъпалата, не, моля ви, не си мислете, че точно тази е причината!), да, но наистина се завъртя тогава, на срещата, разговора ни около пустите камини и той рече ето какво, пак предавам думите му по бледия си спомен:

- Аз съм наредил като се върна в къщи, час-два преди това в нея да е минал нарочен служител от фирмата, който да е запалил камината, та като се върна, в къщи да е уютно и топличко. Установих, че най-добри за използване са цепениците от… круша, те издават невероятен аромат, е, поръчал съм да набавят точно такива дърва, крушови, само от тях използваме у нас. Страхотен дъх имат горящите крушови цепеници, приятелю! Ще трябва да ми дойдеш някога на гости та сам да се увериш какво настроение в дома създава горящата с крушови цепеници камина!

Това ми разказа моят някогашен приятел, е, на мен това ми прозвуча като хвалба, но както и да е, на приятелите всички слабости им прощаваме, нали затова са ни приятели?! А относно кандидатстването на този същия човек за депутат той ми каза ето тия памятни думи, тях изобщо не мога да ги забравя, интересно ми е на вас как ще прозвучат:

- Аз сам не мога да разбера защо участвам и в тия избори, куп пари ще хвърля за тях, ама както и да е. Разбирам някой пошляк да се натиска да става депутат в Парламента, та да се повози на Мерцедес, но аз, дето имам личен Мерцедес и то от най-луксозната и най-последната серия и класа, преди месец си го взех, държавата посмъртно не може да осигури на депутатите Мерцедеси като моя, та явно за мен няма никакъв смисъл да се явявам на тия избори, щото всичко си имам, далавера за мен в тия избори никаква няма!

Е, като видя изражението на лицето ми по повод на тия думи и като ме знае горе-долу как мисля, той добави и ето това:

- Е, прав си, приятелю, явно и аз заради някакви идеали съм се хвърлил в тази борба, да помогна на държавата ни с каквото мога, този е единственият смисъл, не се изразих правилно преди малко!

Аз си замълчах, нямаше какво да кажа. Изобщо трудничко върви ни разговорът с моя някогашен приятел напоследък, сигурно е от това, че сме се отчуждили, че много рядко се срещаме, имам чувството, че като пък се срещнем, някак си се чувства това, че истински важните теми и проблеми, това са някакви съвсем човешки неща и проблеми, и двамата най-старателно ги избягваме, аз по причина на това, че го оставям той да зачекне такава някоя тема, той може би пък очаква аз да съм инициаторът, както едно време, в годините на младостта ни, е, изчакваме се взаимно, а разговор по истински важните теми все не се получава, защо ли?! Коя ли е истинската причина?

Той, някогашният ми приятел, си има своите грижи и проблеми, аз – моите си. Той, предполагам, си има своите изпитания, аз – моите си. Това, което на мен ми е на главата, за него е крайно несъществено и дори глупаво – примерно това, че нямам пари за да мога да си позволя да си пусна отопление в кабинета си ето в този момент и краката ми замръзнаха така, че май, за да не хвана някоя пневмония, трябва да изоставям колкото се може по-скоро писането! – а аз за неговите истински проблеми дори не мога да се досетя, но предполагам, че е възможно те да са още по-тежки и страшни: щото Бог всекиму изпраща най-подходящите и пречистващи страдания. Но тия неща той, някогашният ми приятел, вероятно вече ги знае по-добре от мен – щото е значително по-напреднал в областта на богословието (аз в тази точно област, знаете, нямам никакви претенции, това мое помагало по религия е само нещо като предизвикателство, но не към тях, към богословите, а единствено към мен самия!).

Толкова. Примерът ми стана дълъг и многословен, по причина на което краката ми станаха съвсем ледени. Като и да е, време е да формулирам основната си теза, та белким някак успея да си завърша тазсутрешното писание.

Пак ще претупам нещата – по необходимост. Всички сме човеци, туй нещо, за което толкова ламтим – парите, вещите, колите, яденето и пр. – от гледна точка на вечността не са кой знае какво, не бива да се преувеличава тяхната ограничена роля. Е, добре би било и аз да имам възможността да си пусна в този момент отоплението, още повече че съм в недобро здраве, но какво да правя, нямам тази възможност, ще се наложи да издържа. Издържайки на изпитанията, човек се калява, заяква духът му, побеждаваме по този начин склонността си да се размекваме, да мърморим, да се отпускаме. В някакъв смисъл ония, които се занимават с материални неудобства, сякаш са щастливци, щото истински страшен не е студът, който сега е довел до това да не си чувствам от студ краката, а един друг студ, свързван, примерно, с духовната пустота, с душевното вледеняване, което вече е същински кошмар – и тогава вече даже и ухайните цепеници от крушово дърво няма да ти помогнат. Аз лично, признавам си, си предпочитам да страдам от този мой студ на вледенените ми пръсти и крака, но не ща оня наистина адски душевен лед, който наистина е многократно по-страшен. И изглежда Божията мъдрост и тук се проявява по най-справедлив начин – ний, дето сме бедни с пари, нищо чудно да сме богати и преизобилни с някои съвършено друг вид богатства, именно душевни, интелектуални, чисто човешки – ето на тия неща, именно да поставяме верния акцент спрямо истинските стойности и ценности на живота ни помагат и вярата, и религията. Те са направо незаменими в това отношение. Това, което аз ви го казвам тук на един неумел език, е казано по великолепен начин и в Библията, примерно в историята на стареца Йов, и на много други места. Четейки тия свещени текстове, ще се овладеете от мъдрост, която в някакъв смисъл настина е свръхчовешка, пребогата на смисъл, сиреч, ще се овладеете от Божият мъдрост, с която никоя човешка мъдрост няма как да се мери. И никое човешко богатство не може да се мери с туй истинско богатство, което нито огън го гори, нито молци го ядат, нито вода може да го потопи или пропилее.

Спирам дотук, щото наистина съм много зле с краката, съвсем се вледениха, горките ми крака! Ще публикувам това и ще изляза да се разтъпча, така ще ми се стоплят краката, това е истинското: движението навън, на свеж въздух, нищо че е студено, там е по-добре, е, ще вляза да се огрея в някое топло заведение, ще пия един чай и ще използвам за час-два и топлината им, докато ми изчезне вкоченението, вкоченясването, което сега ме тормози. Така правим ний, бедняците, хитруваме, плащаме за един глупав чай, пък се топлим „на аванта”: абе беден човек е жив дявол, да знаете това, неслучайно го е казал нашият тъй мъдър народ!

Моля само да не ме разберете: да не си помислите, че с този текст агитирам че бедността е нещо по-добро от богатството ли?! Не, такива комунистически лъжливи и лицемерни идиотщини от мен не очаквайте. Разбира се, е чудесно човек да е успял и да е богат и в материалния смисъл, е, поне да живее сносно, а не като куче като мен, да мре от студ и пр., това, разбира се, е съвсем нормалното, но ето, виждате у нас как се е получило. Не само аз треперя от студ щото съм безработен, много хора страдат от същото, мама му стара, този преход няма ли да свърши бе, докога ще треперим от студ зимно време, взе да ми писва от тоя студ вече бе! Но аз съм си виновен де, ако не бях отделял пари за списание ИДЕИ, ако не бях правил и не изплащах заеми за него или заради мои книги, ако бях послушен и ако още си бях на работа, щях да съм значително по-добре, щях дори и за отопление пари да имам, но ето, сега си страдам от… главата, от акъла си страдам - от какво друго да стада човекът ако не от акъла си?!

Хей, това моето май наистина е същинска лудост: от парите, дето ми ги дават като обезщетение за безработица, аз тайно (даже от... съпругата ми!) продължавам да финансирам и списанията си (и списание HUMANUS, списание за съвременно образование създадох наскоро, освен ИДЕИ, което го издавам вече седма година!), и новите си книги! Май съм уникално луд, а, какво ще кажете? Възможно ли е да има по-побъркан човек от мен, а? Няма, нали? Е, както и да е, може би и луди е нужно да има в този свят, ей-така, за разнообразие - знае ли се пък каква е ползата от лудите като мен?! Да ви пожелая ли и вие да пощуреете като мен, и вие да се увлечете по тази същата изцяло безполезна страст по духовното? Не, сакън, моля ви, не си плюйте в пазвата, няма да ви пожелая точно това! Чисто и просто ще ви пожелая хубав ден – бъдете здрави! И си пазете краката от измръзване! Чао и до нови срещи! Дано не се срещнем в… болницата де, дано!

ЗАБЕЛЕЖКА: Цялата поредица от есета под условното засега заглавие "Въведение във философията на вярата и религията" се намира на ето този адрес.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo