Човешко е да се греши, но е божествено да се учим от грешките си - и да поумняваме според силите си

Няма как, след като се поразходих из мрежата и написах това-онова за случващото тия дни - не мога да не реагирам, не мога да не възроптая когато дебилизмът наоколо се шири така арогантно! - сега се връщам към подетата си тема (виж вчерашната недовършена част, която публикувах под заглавието Пребогата е душата на човека и е много широка, и е много дълбока, аз ако бях на мястото на Бог бих я малко постеснил - и дълбочината й бих направил по-малка) за да я продължа. Очертава се една поредица под условното засега заглавие ЗА ЗДРАВОМИСЛИЕТО, ще ми се да осмисля този проблем всестранно и колкото се може по-задълбочено, щото, оказва се, явно всичко опира до него: как да почнем уверено да различаваме здравомислещите от ония, чието мислене е болно, е заразено от вируса на немисленето, на умствената и душевна слепота; как на тази основа след това да повлияем някак на хората с болно, с неадекватно, с неотговарящо на нуждите е повелите на времето "мислене", как да им помогнем да оздравят съзнанието си, да се отърват от сполетялата ги беда? Това според мен са въпроси, около които могат да възникнат още много други, е, ще направя каквото ми е по силите, за да ги осветя; и така ще се получи една според мен полезна и потребна книжка. Ето, запретвам ръкавите си и почвам да пиша. А най-отгоре слагам едно изображение, което е много подходящо за случая, виждате, Путин издига наздравица за дълголетието на дебилите, за тия, които не разбират руски, превеждам; там пише: "ЗА ДЕБИЛИТЕ! Без вас мен нямаше да ме има!". Много е подходящо това изображение за темата ни, а, какво ще кажете? Между другото, за да разберете, че не става дума за безобидни, а за доста опасни неща, прочетете и това: За цирка, организиран от сатрапа на Горна Волга с ядрени ракети, написано е от един млад човек, показващ удивително здравомислие. (Този текст ще го прибавя към окончателната редакция на книгата, ето тази забележка ще ме подсети да сторя това, тук няма да го копирам.)

Сега като се замисля излиза, че аз май целият си живот, и в преподаването, и в публичните си изяви като пишещ човек (преди години пишех из вестниците, сума ти статии съм имал в периода 1985-2007-8 мисля, когато загинаха в-к СЕДЕМ и в-к АНТИ, последните вестници, на които съм пращал статиите си и които са ме печатали), та значи средоточието, ядрото на моята дейност е било все това: да призовавам към здравомислие, да помагам на хората да оздравяват представите и съзнанията си. И да воювам с ония, чието съзнание е било поразено с вируса на немисленето, на догматизма, на "всичко разбиращото всезнайство" на комуноидността, на папагалстването и прочие. Тъй че, от тази гледна точка погледнато, писането на книга със заглавие ЗА ЗДРАВОМИСЛИЕТО е един съвсем естествен етап от заниманията ми, от моите търсения и изследвания. Да се върна сега до оня момент, до който стигнах вчера - и да продължа от него нататък.

Та вчера бях стигнал до момента да разкажа за изненадата, за сюрприза, който бях подготвил за заседанието на съдебното дяло за клевета; тогава нямах време да разкажа, спрях ненадейно понеже трябваше да тръгвам, с оглед да не закъснея (бързах за предаването си по ПО-тв, което беше преди обед, а пък следобед вече беше работата ми в съда). Под публикацията снощи някакъв нетърпелив гражданин ме пита:

И какво стана днес в съда, г-н Грънчаров?

А аз му отговорих следното още тогава, веднага, след като видях въпроса му:

Нищо не стана особено не стана. Отложиха дялото за 17 април поради неявяване на вещото лице. Адвокатката ми забрани да произнасям каквато и да било реч - както аз бях решил (по сократовия маниер). Подчиних се. Съдийката щяла била да се настрои против мен ако много почна да говоря и да произнасям философски речи. Е, послушах я. Може и да е права. Но не съм сигурен в това. Няма нищо сигурно в този наш живот; прочее има: сигурно е само това, че няма да живеем вечно, че ще умрем, че ще се разделим един ден с този свят...

Да, това стана, инак казано, нищо особено не стана. Адвокатката ми наистина настоя да се въздържа от реч, е, подчиних се, макар наистина да не съм сигурен, че е права. Но да допуснем, че е напълно права. Нищо не ми пречи обаче да произнеса замислената си реч тук, а, какво ще кажете? Ей така, за да не бъдат погубени... "безценните ми мисли", ако позволите да се изразя така в един шеговит план. Между другото казано, трябва да уважаваме собствените си мисли. Те не се появяват случайно. Те са - бих казал съвсем уверено - щедър дар от Бога, говоря за мислите на истински мислещия, на творчески мислещия човек. Без вдъхновение нищо не бихме могли да сътворим. А кой ни дава вдъхновението - понеже е извор на всяко творчество? Бог. Само Бог заслужава да бъде наричан Творец, всички ние сме жалки аматьори. Божиите творения винаги ще бъдат ненадминати. Божието творчество е вечно ненадминат образец и идеал, извор на творческото вдъхновение на нас, смъртните. Та в този смисъл мислещите хора трябва да уважават, да ценят собствените си мисли. Те затова и записват мислите си. За да бъдат съхранени. Щото пък ние, хората, един-друг си помагаме като изразяваме мислите си на глас. И взаимно се довдъхновяваме. За мен лично е истински празник да срещна мисъл на мислещ човек, страхотно е наслаждението, неописуема е радостта ми тогава. Примерно, не мога никога да забравя удоволствието, блаженството, което съм преживял, когато за пръв път съм чел диалозите на Платон. Съветвам ония, които не са ги чели, непременно да ги прочетат. Как е възможно да живеете като сами сте се ощетили от насладата, която щяхте да получите, ако бяхте прочели вече диалозите на Платон?

Е, възможно е на някои четенето на Платон да не е вдъхновяващо; възможно е за тях да четат Платон и да осмислят прочетеното да е трудна, скучна, досадна работа; има, предполагам, хора, за които и самото мислене е крайно неприятна и досадна работа. Както и да е. Тия именно хора, които не обичат да четат, примерно, Платон, за които това е крайно неприятна работа, са именно хората, които "всичко си знаят" и затова не чувстват потребност да мислят. Точно с такива хора Сократ, учителят на Платон, е разговарял - и е лекувал душите им по един незабележим начин. Е, някои души са се оказали неспособни за промяна и, както е известно, точно из средите на тия хора се намират ония, които са дали Сократ на съд - понеже, видите ли, им бил нанесъл някакви "вреди" - като ги тормозел да мислят. Това била една част от учениците на Сократ. Другата част от учениците на Сократ, сред които бил и Платон, пък много обичали великия си учител. Знаем, че Сократ бил осъден от легитимен съд на... смърт и трябвало да изпие знаменитата чаша с отвара от бучиниш, изпил чашата с отрова. Е, 3000 години по-късно аз също имам шанса да участвам в съдебен процес, аналогичен на Сократовия. Не мен съдят обаче, а аз съдя самозабравила се администраторка, която направи нужното да разпали ненавист спрямо мен сред една нищожна част от учениците ми - с оглед да ми уреди уволнението. Та тази именно войнствено настроена дама, понеже е популистично или демагогски настроена (демагозите били "водачи на народа" и претендират, че изцяло изразяват интересите на "угнетения народ", в случая ученическия), която ми издаде своята присъда още преди да я изправя пред правосъдието (тя има обичай да си присвоява функцията не само на самозван психиатър, но и на самозван съдия, издава сама каквито си искате присъди без да й мигне окото!) вчера беше в съдебната зала в качеството си на подсъдима - и гледаше нежно многоуважаемата съдийка. Около нея беше обичайната й свита, сред които, няма как, присъстваше и онази бодро крачеща дама на пенсионна възраст, която именно ме разглежда като свой личен враг (веднъж имах неблагоразумието публично да я посъветвам да си гледа пенсията и от този момент й станах явно пръв враг!); тя тя именно беше свидетелка на директорката и по двете дела, които аз водя, явно има дълбока лична причина да е толкова усърдна помощница на началничката си; знаете или поне се досещате, че тази дама с тъй ярки моралистични наклонности е сърдечно благодарна на работодателката си - понеже е осенена от милостта да работи като редовна учителка, независимо от това, казахме, че е на преклонна пенсионна възраст.

И тъй, да разкажа ли тук какво исках да произнеса пред съда, застанал в позата на някакъв... нов Сократ? Казвам това с двояка цел: хем да поядосам малко завистниците, хем да наблегна на това, което тия, които са чели Платон, добре знаят, а именно, че пред съда Сократ изнася едни от най-вдъхновените си речи. От които сме се толкова възторгвали ний, почитателите и на Платон и на неговия тъй знаменит учител Сократ, т.е. ний, философите. Вчера моята адвокатка, като разбра за ищаха ми да взема думата пред съда и да произнеса философска една реч в сократически маниер, силно се уплаши и ме помоли да се въздържа: щял съм бил да навредя на дялото, щял съм бил да съсипя всичко и пр. Аз лично, знаете, имам особено становище по повод на разбиранията на адвокатите и съдиите за това как трябва да се води съдебното дирене на истината, но няма как, щом като склоних да наема адвокат, трябва изглежда да му се подчинявам (щото и си плащам за услугите му!). Е, немах смелостта като Сократ да се откажа от всякакви услуги на адвокати и да водя делата си сам, приех да склоня, че в наше време това не било, видите ли, прието, правилно и разумно. Както и да е, вече имам едно спечелено съдебно дяло, което си водих без адвокат и то е пак по повод на зулуми на същата тази администраторка; спечелих туй дяло и на трите инстанции, дори и във Върховния касационен съд (!), но ето, в един момент капитулирах и се доверих на адвокати да водят тия две дела. И ми остана като единствена трибуна, на която да произнасям речите си именно този мой блог. А в съдебната зала се принудих да мълча, нещо, което ми е крайно несвойствено - особено когато в нея се лъже, нахалства и пр.

Разбира се, съветват ме и тук, в блога, да мълча, щото съм щял бил да навредя на съдебните си дела, но аз по този пункт устоявам все още правата си: смятам, че понеже аз лично имам една-единствена "идея-фикс", да я наречем така, именно истината (наред с още една, именно свободата, но те двете, знаете, са дълбоко свързани, са едно цяло: истината ни прави свободни, не нещо друго!), то не само че мога, но и съм длъжен да пиша, да говоря, да заявявам позицията си. Да, това е мой дълг, и то именно като философ, като учител - аз добре знам, че голяма част от учениците ми продължават да четат блога ми всеки ден, нищо че аз вече бях изритан от самото училище, аз продължавам да съм техен учител чрез блога си. И като учител съм готов на тази саможертва: дори и моите "словоизлияния" тук, в блога, да навредят някак на съдебните ми дела, аз ще съм доволен, че не съм мълчал, страхливо сврян като някой плъх в дупката си, т.е. че съм постъпил достойно и свободно, че съм изпълнил своя философски и учителски дълг, че съм изпълнил своя човешки дълг - истината да възтържествува. Не ми е в темперамента да мълча като презрян страхливец, нека други да мълчат сякаш са не человеци, а плъхове, аз пък ще си бъда докрай себе си, ще си остана свободен човек, въпреки всички рискове. Да, доживяхме това време: да е крайно рисковано да бъдеш свободен и достоен човек в нашата толкова свидна родина; у нас наистина е много опасно да бъдеш мислещ, а това значи именно да бъдеш свободен и достоен човек. У нас затова, предполагам, е пълно с мерзавци, с презрени страхливци, с безличници, с подлизурковци, с лицемери, с лъжци, с наивници, които им вярват, със зомбита, с дебили, пълно е с каква ли не "човешка", с извинение, измет. Е, аз пък ще си позволя лукса да бъда достоен и свободен, повтарям, човек: моите ученици добре знаят, че без свобода няма достойнство, аз съм ги учил на точно такива "упадъчни" възгледи.

Та значи преди да влезем в съдебната зала ний с моята адвокатка проведохме в единия ъгъл на фоайето разгорещена дискусия по тази същата тема, а пък в другия ъгъл стоеше самовластната управница на ПГЕЕ-Пловдив със своята свита. Влязохме в залата когато ни поканиха, с оглед моето принудително мълчание съдебното заседание беше пределно кратко, без дебати, беше съвсем скучно и формално; ех, какво вдъхновено шоу можех да предизвикам аз с речта си ако не бях се подчинил! Аз пак се обадих с една кратка реплика когато изключително интелигентната адвокатка на подсъдимата заяви, че иска да представи като "писмено доказателство" по това дяло... съдебното решение по другото именно дяло, решение на районен съд, което вече е обжалвано, сиреч, "доказателството" й е съвсем несигурно и е под въпрос; били се намирали "в дълбока връзка" тези две дела по нейните думи; аз не се удържах и подхвърлих: а може ли да обясни каква именно е тази толкова дълбока връзка и синхронизация? Съдийката ми направи забележка да изчакам когато ми даде думата за възражения. Моята адвокатка възрази, аз в този момент осъзнах, че другата страна фактически си вкара чудесен автогол, внасяйки въпросния документ именно като "доказателство", та реших да замълча. А речта ми си остана непроизнесена. Признавам си, мина ми през ума все пак да взема думата и да кажа какво мисля - ала хайде, да не чупя хатъра на адвокатката си, се въздържах. Е, сега няма да се въздържа. За науката и, тъй да се рече, за историята, ето, ще се опитам тук да предам онази именно непроизнесена в съдебната зала реч, на която, знае ли човек, можеше да й беше отредено да стане историческа, подобно на Сократовата; е, всяко малодушие се наказва; ето сега и речта ми; та значи щях да кажа ако бях взел думата приблизително следното (знаете обаче, че човек иначе, като говори пред публика, се вдъхновява, аз сега съм обаче пред компютъра си, тъй че съвсем резонно не мога да гарантирам, че в залата, ако бях взел думата, щях да използвам точно тия думи; но за смисъла гарантирам):

Уважаема госпожо Съдия, уважаеми дами и господа, (Малее, сега осъзнавам, че в залата бях само аз, тъй да се рече, мъж, свитата на директорката беше само от другарки, от дами де, моята - също, съдийката е дама, секретарката на съда - също, да, оказва се, че само аз бях "господин", тъй че обръщението "господа" щеше да прозвучи смехотворно ако го бях произнесъл в съда, към себе си ли да се бях обърнал с него?! А пък да бях казал само "уважаеми дами" пак щеше да прозвучи смехотворно, ето че, сами виждате, още от първите думи имаше реалния риск да сгафя, да направя недобро впечатление, да предизвикам недобър ефект с думите си! Лее, представяте ли си Сократ да се обърне с реч пред... женско, пред дамско общество де, такъв абсурд е немислим в античната култура, която е изцяло мъжка! Да се философства пред женска компания, да се призовават към разумност... жени, които по природа, така да се рече, са именно страстни, е една много интересна и оригинална за философстването ситуация; вметвам и това, въпреки рисковете. Ясно, май наистина е била съвършено права адвокатката ми като ми забрани да произнасям каквато и да била реч! Е, но да продължа все пак хипотетичната, въображаемата си, несъстоялата се, неродената ми реч. Простете за тази въздлъжка забележка!)

Настоящето съдебно дяло е за клевета, аз се почувствах оклеветен от писменото заявление на многоуважаемата г-жа директорка, в което тя ми даде своя лична "психиатрична диагноза", а именно, че съм бил с "чести нервно-психически разстройства". Тази тъй ласкава и колегиална, няма що, "характеристика" тогава получи широко разпространение и срина моя тъй дълго граден имидж на достоен и квалифициран, на напреднал в професията си преподавател по философия, на личност, която е отдала живота си на делото на образованието и възпитанието на младежта. Понесох, принуден бях да понеса какви ли не унижения във връзка с въпросната "характеристика-диагноза", трябваше да доказвам пред психиатри своята личностна, психична и професионална състоятелност и достатъчност, само който някога е преживявал такива унижения може да ме разбере - защото аз наистина и до оня момент, и досега, слава Богу, не съм имал потребност да ползвам услугите на психиатър или дори на психолог. Но ето, оказа се, че тъй милостивата госпожа директорка явно е твърде загрижена за моето здраве, благодарение на нейната милост и доброта имам шанса да преживея всички тия "добрини"; знаете, в крайна сметка госпожа директорката, след като не можа да се разправи с мен и да ме уволни по параграф "психически грохнал" или "психически и личностно непълноценен", се видя принудена да съчини друга версия - в заповедта за моето така старателно нагласено уволнение тя вписа доста любопитни мотиви от рода на "абсолютно некадърен", "напълно негоден за системата", "липсват му всякакви качества да бъде учител" и пр. Е, сега многоуважаемата госпожа директорка си има известни проблеми с правосъдието и по двата момента, и за оклеветяването ми, и за уволнението ми по такива направо смехотворни и чудати, с извинение, "мотиви". И тъй, сега, на настоящето дяло госпожа директорката и нейната самоотвержено предана адвокатка, вероятно с оглед да "докажат" тъй умилителната способност на въпросната административна функционерка да издава "правилни психиатрични диагнози", сиреч, за да удостоверят несъмнените й способности на самоука "психиатърка", настояха да ми се проведе нова експертиза на моето психично състояние, та евентуално да "докажат", аджеба, умее ли госпожа директорката да поставя правилни психиатрични експертизи, има ли този природен талант, ерго, клевета ли е нейното твърдение за мен или не е, сиреч, истина ли е или е лъжа и пр. Ето какво искам да кажа в тази връзка, ето каква мисъл ме терзае напоследък по повод на всичко това.

Наистина трогателна е грижата на госпожа директорката за моето психично здраве, макар че, както е известно, общо взето нормалното е човек да се грижи най-вече за своето собствено, а не за чуждото психично здраве, нали така? От друга страна аз като философ, като мислещ човек, като човек, занимаващ се не от вчера и с психология (имам доста изследвания, имам доста публикувани книги в тази научна област) се питам най-настойчиво напоследък ето за какво: как е възможно госпожа Анастасова да не осъзнава и да не чувства какво именно ми причини и продължава да ми причинява, позволявайки си да ме клевети не само чрез онази историческа вече "производствена характеристика", в която вписа самоделната си "психиатрична диагноза", но и да ме клевети ето и тук, пред съда, продължавайки да настоява, че "диагнозата" й била "вярна", искайки да я докаже и пр., като по този начин ми причинява още и още унижения, защото аз за кой ли път трябва отново и отново да доказвам пред лекарски и експертни комисии своето психично здраве, своята психична и личностна състоятелност? Да, как е възможно въпросната властваща особа съвсем да не си дава сметка какво ми причинява, на какви унижения ме подлага, защото, уверявам ви, съвсем не е приятно да застанеш пред комисия от невярващи на всяка твоя дума психиатри, да се чудиш какво да отговаряш на въпросите им, щото има и един тънък момент: ако отговориш нещо "по-така", ако кажеш нещо по-оригинално и "нестандартно" (а това, за творческите личности е съвсем обичайно!), то това няма как да не се оцени като "странност" в очите на въпросните психиатри, които при това съвсем не ме познават като личност, не са наясно с моите странности като творческа, като мислеща, като пишеща личност и пр.; да, ний, философите, уважаема госпожо Съдия, сме изключително странни и дори "ненормални" личности, вярвам, като интелигентен човек, какъвто не се съмнявам, че сте, си давате превъзходно сметка за това!

Та значи аз преживях доста конфузни ситуация през последните няколко години и дори през последните седмици, примерно, г-жа Анастасова има добрината да ми устройва цели родителски срещи, на които из трябваше да обяснявам на невярващите и загрижени родители своята преподавателска и личностна философия, подходите си и пр., а пък тогава същата тази толкова миловидна администраторка в най-тежките моменти ставаше, вземаше думата и казваше: "Ах, моля ви, разберете ме, скъпи родители, аз напълно ви разбирам и ви съчувствам, усещам болката ви, че вашите деца са имали несретата такъв преподавател като г-н Грънчаров да им преподава, но моля ви, разберете ме, аз не мога да го уволня ето сега, аз трябва да донатрупам папката с компромати срещу него и едва тогава ще мога да ви отърва от него!", ето такива по смисъла си думи казваше тя в ония паметни времена, към които не ща да се връщам, щото наистина изобщо не са ми приятни. Атмосферата в ПГЕЕ-Пловдив, училището, което г-жа Анастасова ръководи от четири години, е изцяло отровена и то тъкмо в психологическия, а най-вече в нравствения смисъл на думата. Но проблемът, който ме вълнува, е следният: за мен е същинска загадка как става така, че тя наистина не съзнава какво ми причини и какво още продължава да ми причинява. Ето, изгони ме от училището най-позорно, а пък не съзнава какво дръзна да стори, оказва се, че даже и съдебните дела, които аз заведох, и които текат вече с месеци, пак не й помагат да се ориентира и да схване смисъла на стореното от нея самата. Това за мен е страхотно интересна загадка, ето каква теория имам вече по този въпрос - след като, уверявам ви, много мислих и продължавам да мисля върху този крайно любопитен и за мен изследователски случай.

Като философ и психолог знам едно: онова, което не сме го преживели сами или лично, просто няма как да го разберем. непреживяното от нас самите си остава неразбираемо. (Нима разбира що е любов оня, който никога не е преживял в душата си това велико чувство, в душата на когото никога не е бушувало това тъй възвишено преживяване?!) Само това, което лично сме преживели, само него прекрасно разбираме. Явно на госпожа Анастасова никога не й се е налагало да преживее това, което аз преживях благодарение на нейното славно директорстване. Между другото близко до ума е да се разбере и това, че работата на директорите на училища не е да издават тъй оригинални психиатрични диагнози на учителите, на персонала на училището, ето, и това е така близко до ума, но тя явно и него не успява да го проумее. Когато човек направи грешка, пък и дори да не е велик властник, до момента, в който е жива илюзията му, че това не е грешка, той продължава да си мисли, че е прав, че е правилно това, което прави, което е дръзнал да стори. Много е трудно на сгрешилия да разбере, да осъзнае грешката си именно като грешка. Аз на този важен проблем съм посветил цяла една глава в моето учебно помагало по логика, което се нарича ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА, съветвам ония, които се заинтригуват от проблема, да прочетат главата, което е озаглавена тъкмо така: "Грешките". Е, госпожа Анастасова явно не съзнава грешката си, мой дълг като преподавател и по логика, и по философия, и по психология (десетки години съм преподавал тия предмети и, уверявам ви, съм доста напреднал и опитен, макар и това да ви звучи нескромно, но за мен просешката скромност не е толкова примамливо нещо!), та мой дълг, не само като учител, но и като човек, значи, е да й помогна.

Да, дълбоко смятам, че като видим един човек до нас, един ближен човек, че сериозно греши, човешки дълг ни е да му помогнем да осъзнае грешката си. Ако обаче съзнаваме че греши нашият ближен, пък му помагаме да затъва в грешката и в илюзията си (илюзия за неговата "непогрешимост"!), то тогава постъпваме нечовешки. Тъй че нека г-жа Анастасова да се опита до осъзнае и какво точно й правят ласкателите, които й казват: "Точно така, мила госпожо Анастасова, права сте, смачкайте този там Грънчаров, да не си мисли той, че е толкова умен! Вие сте умна, той е същински урод, той не заслужава да бъде учител, а Вие сте ни толкова умна и проницателна! Вие, уважаема госпожо директор, сте ни най-любима защото сте съвсем непогрешима!". Аз не зная какви точно думи нашепват на ушенцето на г-жа Анастасова нейните ласкатели, никога не съм се упражнявал в туй изкуство, именно в ласкаенето на властващи особи, но ето, предполагам, че точно това й казват, знам ли? (Един приятел ми каза, че ласкателите имали обичай да минават сутрин рано през директорския кабинет и да й казват следното: "Ах, как хубаво ухаете днес, госпожо директор! Откъде пък си купихте този тъй свежо ухаещ парфюм?! И как чудесно ви стои таз блузка, думи нямам! Между другото, унищожете го тоз Ангел Грънчаров, напълно сте права, нашият сплотен и тъй предан ви колектив изцяло стои зад Вас в битката Ви със злодея!". Такива думи й казвали, знам ли, напълно е възможно; аз като психолог и като мъж винаги съм онемявал пред тъй вдъхновяващите ни тайни и загадки на женската душа; простете, тук сте все дами, но го казвам с най-голямо уважение и дори със страхопочитание!)

И така, аз добре зная, че г-жа Анастасова сгреши кардинално в преценката си за мен и нейните тъй решителни твърдения по мой адрес са пълно заблуждение, нямащо нищо общо с реалността. Няма значение това, че става дума в случая за мен, а не за някой друг: все пак естественото е, че всеки познава най-добре тъкмо себе си. Но и други хора в мое присъствие са й го казвали, че греши, но тя реагира така, че явно изобщо не съзнава грешката си. Ето, примерно, уважаваният предишен директор инж. Паунов когато се откри едното дяло, не помня точно кое, той има добрината да стане мой свидетел и по двете съдебни дела, най-чистосърдечно й каза там, на терасата до съдебната зала, където чакахме започването на делото, каза й ето тия думи (предавам по смисъл, разбира се, не дума по дума):

- Таня, в голяма грешка си, моето момиче (той винаги, като дългогодишен директор, по бащински се отнася с всички и употребява точно такива думи), много си се заблудила. Опитай се да разбереш, че така не може един директор да се отнася към персонала, както ти се отнесе с Ангел. Съгреши и сега е време да разбереш грешката си и да спреш поразията, която направи. То е близо до ума, но ето, ти явно не съзнаваш, но ми повярвай: грешиш, не така се правят тия неща. Що не ме пита мен как да уволниш Грънчаров, щях да ти кажа, но ето, ти го направи по напълно погрешен начин и ще загубиш всички дела. И много ще платиш, ще плащаш включително и с пари. Така не се постъпва, моето момиче! Голяма грешка направи! Питай мен, аз съм врял и кипял в тия неща, но ето, на своя глава направи куп грешки. Така не бива, така е грозно и пр.

Говореше й най-доброжелателно г-н Паунов пред голяма публика, доста хора се бяхме събрали, а г-жа Анастасова се усмихна с прелестната си усмивчица и процеди през стиснатите си устенца:

- Не, не греша. Ще докажа, че не греша. Права съм. Аз не съм сгрешила. Аз не съм глупава. Ще видите, че аз ще спечеля тез дела. Не съм такава, че да се откажа току-така. И т.н.

Аз също много пъти съм й казвал директно в очите, че греши. И с часове съм й обяснявал грешките. Не, не възприема. Нещо й пречи да възприеме - дори и човек да й говори най-доброжелателно, както аз винаги разговарям с нея. Ето, това е много интересно защо така се получава. Това за мен е най-важният проблем. И не само в нейния случай, а и по принцип най-вече. Говоря за това как да помагаме на заблуждаващите се, на хората, които най-настойчиво сякаш искат да продължават да живеят със заблудите и грешките си. И сами виждате, че г-жа Анастасова носи вода от десетки дерета, за да убеждава в "правотата" и в "непогрешимостта" си и съдиите дори! И ще се опита да убеди в очевидната си неправота даже съставите на Върховния касационен съд - ако се наложи! Това наистина е забележително, нали така? Ето сега какво аз предлагам - за да помогнем, доколкото можем, на г-жа Анастасова да осъзнае най-сетне фаталната си грешка, сиреч, за да изпълним своя човешки дълг спрямо заблудилата се наша сестра, тъй да се рече, щото ний, търсещите истината, сме все братя и сестри в това най-първо дело на живота ни (аз лично смятам, че без истина не може да се живее, че без истината животът не си струва усилията):

Моето предложение е просто - моля обаче да ме извините за многословието ми, но аз, както забелязвате, всичко най-убедително да го извеждам и аргументирам. Понеже нещата, макар и прости, са много важни. Та предложението ми е следното.

Понеже г-жа Анастасова явно не усеща и не успява да осъзнае какво ми причини с тия многократни психиатрични експертизи, които по нейно настояване ми бяха направени, а не осъзнава това понеже никога не го е преживяла, нека тогава съдът да й влезе в положението и с оглед да й помогне да осъзнае какво точно е направила, да постанови, че на г-жа Анастасова също се налага да бъде постановена и проведена една съдебно-медицинска психиатрична експертиза. Повтарям: идеята на това занимание е проста: да помогнем на госпожа Анастасова да преживее същото, което аз преживях (и то неведнъж), а на тази база тя да разбере и осъзнае какво точно ми е причинила. И оттук вече да може да си направи заключението, че е допуснала сериозна грешка по отношение на мен и като личност, и като преподавател и като всичко. Само тази е идеята за туй мое предложение, то е един вид с хуманитарна насоченост, да направим добро на г-жа Анастасова и да й помогнем да открие, да осъзнае грешките си. Никой не си мисли, че тя има - изрично подчертавам това! - някакви психични разстройства, заболявания и нещо подобно, не, аз решително възразявам срещу такова едно тълкуване на предложението ми. То е единствено, така да се рече, с учебна и с познавателна цел: да помогнем на г-жа Анастасова да освободи съзнанието си от тъй коварната илюзия, че самата тя е непогрешима, че не допуска никакви грешки, че винаги е права и пр. Имаше навремето един поет (госпожа Анастасова е учителка по литература и ще оцени, вярвам, по достойнство примера ми, щото тя самата има несъмнени поетични способности!), който написа знаменитото стихче, вярно, посветено не на някаква персона, а на... Партията, която, както си спомняме, по твърдението на поета била... "права и когато съгреши дори"; е, та нещо такова имаме явно и в случая, мисля, че наш хуманен дълг е да помогнем за разсейването на тази илюзия, която владее съзнанието на тъй многоуважаваната госпожа директорка на ПГЕЕ-Пловдив.

Това е що се касае до грешното самомнение на г-жа Анастасова по повод на уменията й да поставя "безпогрешни психиатрични диагнози" на персонала на ръководеното от нея училище. Аз съм първият, който пострада от тази нейна, да я наречем така, мания да поставя диагнози, но щом е налице прецедент, той може да се повтори, не се знае кой ще бъде следващият, който ще стане поредна жертва на добрината й да поставя диагнози. (Или да уволнява, ето, оказа се, че възстановеният на работа от Върховния съд учител инж. К.Христов, уволнен по рано от нея, пак е бил... уволнен, веднага щом се е върнал на работа! Явно г-жа Директорката си пада по уволненията, нищо чудно да изпитва някаква нездравословна радост когато уволни или се погаври с някой човек.) Що се касае обаче до способността й да определя доколко този или онзи учител е кадърен или некадърен да бъде учител, за да осъзнае грешката си по отношение на мен аз вече предложих на многоуважавания от мен г-н Министър на образованието и науката проф. Танев да уволни г-жа Анастасова, той сам ще си избере мотива за уволнението й, аз бих си позволил да му препоръчам да я уволни точно по същия параграф, по който тя уволни мен, именно "неспособност", "липса на качества", "негодност" и т.н. - и тогава г-жа Анастасова ще има чудесната възможност в цялата пълнота да преживее и да се наслади на унижението, което тя на мен причини - и едва на тази основа, убеден съм, ще осъзнае непременно и грешката си. И това ще бъде добра основа и двете съдебни дела, които аз водя, да имат възможно най-щастливия край: г-жа Анастасова ще се избави от коварните си заблуди, справедливостта тогава ще бъде изцяло възстановена, истината ще възтържествува, а пък и многострадалното училище, носещо тъй безличното име "ПГЕЕ-Пловдив" (аз преди време предложих да го наречем на името на Стив Джобс, но поради друга грешка на г-жа Анастасова туй чудесно предложение не биде реализирано!), ще може отново уверено да тръгне към светлото бъдеще, което заслужава.

Това исках да ви кажа, уважаема госпожо Съдия, уважаеми дами, щото виждам, че само аз съм господин, и, тъй да се рече, мъж. Моля да ме извините за дългата реч, но сега, след като вече е поизнесена, явно сами съзнавате, че бях длъжен да я произнеса. За тържеството на истината няма жертва, която да не е оправдана - или извинена. Включително и да понесем това непоносимо страдание да изслушаме една не дотам пространна философска реч в български съд, щото, уверявам ви, мога да произнасям и още по-пространни речи. Това беше малка шегичка, моля, не се плашете, спирам! Смятам, че казаното беше полезно за всички! Още веднъж извинявайте ако има нещо, ако някой се е почувствал обиден. Казах всичко това с най-добро чувство в сърцето си, убеден съм, че сте почувствали тая моя добронамереност...

Край. Тук е именно краят на това непроизнесено вчера слово. Аз там, в съдебната зала, не го произнесох, щото, разбира се, добре знам, че никой нямаше да има търпението да ме слуша толкова дълго време. Щеше съдийката да ме прекъсне и нищо чудно да се беше стигнало до конфуз или дори до скандал. Значи е права адвокатката ми, че ми забрани да произнасям каквато и да било реч. Е, тя ми забрани там да я произнеса, но тук никой не може да ми забрани да я напиша. Пък и също никой не може да ми забрани да дам тази своя непроизнесена реч като писмено "доказателство" в канцеларията на съда тия дни, ето и това никой не може да ми го забрани, аз именно съм тъжителят. Разбира се, ще сондирам мнения на други прависти, на адвокатката си, на други сведущи хора, аз съм човек, който не е толкова самоуверен, че никога не греши, напротив, добре зная, че, бидейки човек, постоянно греша, допускам какви ли не грешки. Човешко е да се греши, но е божествено да се учим от грешките си - и да поумняваме според силите си. И да помъдряваме дори - а не да оглупяваме. Нека да завърша с тия думи туй тазсутрешно есе.

Нека да е хубав денят днес за вас! Гледам, че навън е навалял сняг, представяте ли, в Пловдив сняг, и то на 20 март! То природата явно е съвсем полудяла, та ние, хората ли да сме застраховани от... разскърцване на "душевното ни дюшеме"?! Грижете се за психичното си здраве, но за да сте здрави в тази ситуация, приемайте всичко с ирония и с добро, с весело разположение на духа - това е разковничето да се съхраните жизнеспособни и свежи като личности и души! Толкоз. Край! Спирам! Както е тръгнал сладко разговора ни, не мога да спра! :-) До нови срещи! Утре пак ще продължим. Аз тази книжка ще я довърша, мамицата й: няма да оставя работата си зарязана доникъде...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Добави в Svejo