Ето че направиха класация Топ 100 на най-егоцентричните български блогове, като съставителите й явно дори не са се запитали какво е това "егоцентричност". За това нещо съдя от "методологическата част на изследването", която сама по себе си е най-явен куриоз. Ето, вижте какво пишат тия господа: "... нов, ултра-достоверен начин, който да изобличи егоизма на блогърите. А именно: колко пъти се съдържа думата аз във всеки блог". Най-елементарният опит за замисляне обаче би им показал, че "егоизмът" и в още по-малка степен "егоцентризмът", първо, съвсем не се изразяват в честотата на употребата на думичката "аз" (по-скоро неупотребата й е симптом на болно съзнание!), и, на второ място, няма нищо за "изобличаване", защото употребата на думичката "аз" е най-нормалното и естествено нещо на този свят.Аз бих се наел да им обясня по-ясно и достъпно за асимилиране капана, в който тия "изследователи" са се оказали, но за целта е добре най-напред те самите съвсем самостоятелно да се опитат на основа на вече казаното да осъзнаят какво са направили. Защото иначе, ако липсва такъв опит, нищо никому не може да се обясни. Затова искам също още малко да им помогна като им дам поне още няколко опорни точки. С думичката "аз" - психолозите го пишат даже ето така: "АЗ"! - се обозначава нещо, което може да се асимилира от всички, дори и ония, които съвсем не обичат да мислят. Ето обещаните опорни точки:
Психиката, душата ми не е друго, а аз самият, моите мисли, чувства, преживявания. Аз не съвпадам с никой друг, аз съм различен, моята душа е нещо уникално (само веднъж съществуващо и неповторимо!) и индивидуално. Аз мисля по свой начин, аз държа на чувствата си като “реакции”, изразяващи моите дълбини, аз “имам” воля, намерения, желания, страсти и т.н., които са мои, които са израз на моята субективност. Другояче казано, на моята специфична човечност.
От казаното следва нещо съвсем разбираемо, напълно понятно: субективно е онова, което е свободно, субективността е свобода, човекът е субективност доколкото е себе си, а е себе си, доколко е свободен, т.е. разбира и се “ползва” от свободата си. Да държиш на свободата си означава да не се отказваш от себе си, да усещаш своята неповторимост и самобитност. Или, другояче казано, да чувстваш своята субективност. Тази твоя субективност да е горда, а не потисната и унизена. Свободният човек е достойният човек - нима това не е ясно?! Всяка личност, доколкото държи на себе си, е субективност с усет за свобода и достойнство. Но значи ли това, че “всички сме личности” - в истинския смисъл на думата?
Аз-ът пък е действителен център, “ядро”, “средоточие” на душевния живот на човека, “фокусът”, в който всички без никакво изключение душевни сили се “пречупват”, получавайки определена насока. Той е “властващата инстанция” на душата, която или налага себе си и своето единство, или пък не успява да изпълни тази своя интегрираща роля, което довежда до “разпиляност”, хаотичност, небалансираност на душевните прояви, до загубване на целостта и самата жизненост (“здравето”) на душата. Когато обаче Аз-ът се справя с ролята си, това води до хармонизиране на душевния живот. Аз-ът тогава отстранява “грапавините” в него, работи за регулиране на непрекъснатите противоречия и само така внася мир в душите ни.
Ще наричаме “автентичен” или “истински” Аз-ът, който живее пълноценен и хармоничен живот, която се справя със задачата си и при това умее да постига цялостната, “неощетената” с нищо душа и личност. По идея да си човек означава да бъдеш автентичен и дори горд Аз, който е преизпълнен с живот - и с най-важното, с удовлетвореност от живота, значи такъв човек не страда от “тежестта на живота”, а е превърнал живота сив наслаждение, в онова, което древните с основание са наричали блаженство или дори благодат (получена обаче не по “снизхождение” от боговете, а изцяло заслужена!).
Много ли е това, което се иска от нас - да се стремим към “автентичния живот”? Не е ли непосилно тежка една такава задача? Това, че вероятно малцина постигат описаното по-горе състояние може ли (трябва ли?!) да ни изпълни с отчаяние, с чувство за безнадеждност? Или ще ни активира към постигането на нещо много повече от това, което… “и така си имаме”? Въпросите могат да бъдат бе край - щом веднъж сме се “издигнали” до тях, щом сме осъзнали задачата на живота си, а отговорите ще ги дава всеки един от нас с “течение на времето” и то не иначе, а с живота, който сам си е избрал…
Когато човек е наясно със своя Аз той всъщност е наясно със себе си. В отделното (която и да е душевна сила: мислене, чувстване, влечение, воля…) “просветва” Аз-ът. Но това е, така да се каже, отразена светлина: Аз-ът обаче е източникът на тази светлина, подобно на Слънцето, около него се въртят “планетите”, душевните сили и различните “функции” на психиката ни. Излиза, че душата в своята цялост е “планетна система”, чиито център е Аз-ът, самосъзнанието. Изправени сме пред невероятно трудната задача да “проумеем” този Аз - до степента, до която това е по силите ни, не повече…
Да можеш с право да казваш “аз” означава да съзнаваш себе си, да си наясно с онова, което наистина си, т.е. да “имаш” самосъзнание, другояче казано, да си АЗ в своята индивидуалност, уникалност, “безподобност”. “Аз съм Аз” - това е формулата на самосъзнанието, чието определение е ясното съзнание за себе си, за своята душа и своето тяло с всичко онова, което им принадлежи като раз-личност, неповторимост, самобитие. Всичко останало “извън” този суверенен Аз е “не-Аз”, т.е. е друго, не-мое, чуждо, външно. Дори и любимият човек не съвпада изцяло с “мен самия”, ние се допълваме, но не сме едно и също нещо, всеки един от нас в любовта запазва своята личностна неповторимост и дори я дообогатява неимоверно.
Аз-ът е “душевната инстанция”, която се разпорежда и контролира (по идея, но не винаги става точно така!) душевния ни живот, помирява по свой начин несъзнаваното с “горните пластове” на душата, преодолява конфликтите между душевните сили и хармонизира техните искания. Всяка личност има свое особено, лично самосъзнание, което я прави тъждествена на самата себе си, относително устойчива и неповторима, в някакъв смисъл неподвластна на времето. (Нали и старецът дълбоко в себе си не е “друг човек”, а е “някогашният младеж”, сега страдащ по младостта си, чийто дух обаче трябва да е съхранил в себе си!) И така, Аз-ът е съзнание за себе си като уникална личност, която разполага с тази конкретна душа.
Стига толкова. Това е достатъчно за този, който иска да разбере и да се ориентира. Това, впрочем, са няколко малки откъса от моята книга ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ, която претърпя три издания (1997, 1999 и 2001 г.). Препоръчвам го и на съставителите на въпросната класация. Сега да се върна на самата класация.
Моят блог е заел пак едно от водещите места, което го считам за голям комплимент и признание - в светлината на вече казаното за това какво означава да употребяваш думичката "аз". Разбира се, признавам си, малко съм разочарован - мисля, че заслужавам още по-предно място! Справедливостта го изисква, но подозирам, че Еленко, съставителят на класацията, ме е смъкнал собственоръчно по-надолу. Защото той, както е известно, ми има зъб и лично изгони блога ми от агрегатора на в-к КАПИТАЛ. Явно пак е проявил пристрастността си, но нищо де, 10-то място в класацията му ме задоволява донякъде. Препоръчвам му обаче като прочете този "матриял" да коригира класацията си и да тури все пак блога ми на заслуженото място. Не в агрегатора на КАПИТАЛ, а в класацията му на "най-егоистичните и на най-егоцентричните блогове"...
Няма коментари:
Публикуване на коментар