Невероятните абсурди на "дирижираната свобода" (10)

“Първите демократични избори”, проведени на 10 юни 1990 г., почнаха като невиждан апотеоз на свободния човешки дух и на надеждата, а завършиха като същинска трагедия. Сега се знае вече със сигурност, че на тези избори комунистите и тайните служби направиха най-грандиозната и решаваща измама за всичките години на прехода: изборите бяха изцяло фалшифицирани! На тях "победи" нереформираната комунистическа партия, и ако това беше истински резултат, той би означавал следното: или сме нация, в която неправимите идиоти и малоумници са мнозинство, или пък сме изцяло увредена и объркана нация, която изобщо не съзнава интересите си.

Навсякъде, та дори в Русия, комунистическите партии бяха сразени тотално на първите демократични избори, само у нас това не стана. Което показва само, че у нас комунистите са най-нагли и безскрупулни, а също и най-жадни за власт и кражби в сравнение с комунистите от целия свят. Та на тия избори "Партията" - чрез "гласуването" на 500 000 фантома ("мъртви души"), сиреч чрез фалшифициране на изборите - спечели пълно мнозинство във Великото народно събрание, чрез което самият старт на "промяната" се оказа наистина една най-грозна "подмяна". Това вещаеше зловещи бъднини на младата, на току-що родената българска демокрация.

Никой не вярваше, че комунистите ще победят. Настроенията срещу комунистите бяха така силни и повсеместни, че народът онемя когато съобщиха резултатите. Това не можеше да бъде: нима сме толкова глупави или увредени като нация та да изберем и то на свободни избори същите онези свои мъчители, срещу които роптаехме 45 години?! И срещу които наистина имаше всеобща омраза дори. Първата реакция на хората беше да скочат и да искат възмездие от наглеците. Разтревожени хора с посърнали лица се събраха по центровете на големите градове, а пък в София пред НДК лидерът тогава на СДС Жельо Желев заяви, че тези резултати не може да са истински, че има измама. Йосиф Сърчаджиев се разплака от възмущение пред камерите в телевизионно студио и скочи да бяга, а лъжецът Пирински - да, същият, дето сега е шеф на Парламента! - гледаше ставащото с отворена уста. Всичко това ставаше в студиото на агента от ДС Димитър, наричан иначе Кеворк Кеворкян, който водеше прочутото предаване "Всяка неделя". Първата мисъл на всички беше вярна: това не може да бъде, комунистите не могат да са победили така разгромяващо, ние не можем да се загубили, има нещо гнило и нечисто тук! След няколко часа обаче Жельо призна резултата от изборите: какво ли стана в тези няколко часа между двете му коренно различни изявления?

Сега всички вече следва да знаят какво е станало: веселиновският селски хитрец спазари признаването на изборите срещу обещанието комунистите да го направят президент. Вярно е, че още си имаше президент (Петър Младенов), но явно тогава се спазариха "да поделят" властта - на Жельо най-големия, но само позьорски пост "председател на републиката", а пък на "другарите" цялата и истинската власт. Това беше цената за осигуряване на т.н. "мирен" или "нежен" преход на страната от комунизъм към... безразделно господство на олигархията. Което и постигнахме като резулнтат в последните години: явно планът тогава, в 1990 е предвиждал именно тази генерална цел. "Партията" доказано умееше да чертае "генерални цели" и "правилни линии": "всяка крива линия, успоредна на... партийната, е права линия". Казват, че за туй откритие Т.Живков бил предложен за Нобелова награда по математика! А Жельо ли каква награда е получил тогава за предателството?!

Доган, сиреч агент Сава също се напъха със своето ДПС във Великото народно събрание. ДПС пък беше създадено, та партията и ДС да неутрализират антикомунистическите настроения на българските турци, така жестоко потискани и унизявани от комунистите по време на "възродителния процес", че явно никога нямаше да им простят. С оглед на това турците да не подкрепят СДС държавна сигурност създаде ДПС. Значи ако ДС не беше създала ДПС, то турците щяха без съмнение масово да подкрепят опозицията, именно СДС, което пък би довело дотам комунистите да загубят изборите и цялата власт. Ето че маньовърът със създаването на ДПС се оказа съвсем стратегически и успешен: опозицията беше победена още на първите избори! Ето защо е съвсем прав Иван Костов, който отдавна нарече ДПС и Доган "проклятието на България". И го нарече така много години преди палячото Сидеров да получи задачката да се заяде уж с Доган.

И ето че сините бяхме разгромени! Настина голяма, невиждана трагедия. Изведнъж, спомням си, надеждите ни за свободен живот бяха попарени и покрусени! Няколко дни бях като болен, моите приятели също ходеха като замаяни. Това не може да бъде: комунистите да победят и то на свободни избори, мила майчице?! Та нали до вчера тях никой не ги искаше?! Не, това не може да бъде! Това не е истина! Някой ни лъже, и то жестоко!

Ала и чуждите наблюдатели признаха законността и "свободността" на първите избори. Формално и външно погледнато нямаше фрапантни нарушения на изборния процес с изключение на това, че "Партията" - която единствена имаше структури и в последната паланка - отведе под строй своите хора, а пък те явно са замъкнали всичко де що сварят за да гласува за комунизъм. Имаше вече и "неправителствени сдружения", примерно "Сдружението за честни избори и не знам какво си още". Познайте кой го създаде това сдружение? Не можете ли? Ще ви помогна: агент Димитър, сиреч К.Кеворкян го създаде! И комунистически ГАЛЪП другарите си създадоха, и своето ГИЗДИ си създадоха. Партията им до 1989 г. е била милион членове, които са имали кариера и безброй облаги благодарение на кърмилницата. Да загубят положението си тези другари едва ли са били навити. Ето, да речем, те са гласували за БКП, и като са завели членовете и на своите семейства да гласуват също, ето че комунистите побеждават. Ала за да се е наложило фалшифициране на изборите с 500 000 фантомни гласа явно и другарите не са били сигурни в победата си: изглежда в някои комунисти тогава току-виж е проговорила съвестта, знам ли?! Факт е, че "партията" победи разгромяващо опозицията на първите "свободни избори".

Скоро се почна и театрото, наречено Велико народно събрание. Велики оратори се бяха набутали в туй народно събрание: като се почне от дядо Йосиф Петров, та се мине през кресльовци и мошеници като Петко Симеонов, адвоката и ченгето от ДС Георги Марков, Стоян Ганев, Димитър Луджев и пр., и пр. "Другарите" също се представяха достойно, с най-доброто, което са могли изобщо да изкопаят: с покойния вече Стефан Продев, приличащ с брадата и с лулата си на "дедо Благоев" или дори, представете си, на самия Ботйов, през "Лильов", Александър Лилов, Луканов, абе целото политбюро кажи-речи си беше пак тук, генерал Джуров и пр., и пр. Същите ония, които без срам влязоха в... Храма веднага след 10 ноември 1989 г. да запалят свещ, нищо че ръцете им бяха оцапани с човешка кръв до лактите. Та се почнаха едни речи за чудо и за приказ, с които велики оратори искаха да ни омаят, та да онемеем, и да стоим със запнали уста да ги слушаме, та да забравим всичко друго от тоз умилителен захлас.

В ВНС имаше речи за всеки вкус: имаше екстремистки антикомунистически изказвания, които да гъделичкат страстите на хора, които силно и всеотдайно мразеха комунизма и щяха да го мразят до гроб, сиреч такива като мен, имаше и по-умерени изказвания от типа "со кроце и со благо, без кютек обаче", които мажеха с балзами раните в душите, имаше и най-крайни комунистически речи, които да предизвикват радостно тупкане на сърцата и на най-дебелоглавите комунисти, имаше и "социалдемократи", които се опитваха да печелят някакви дивиденти от лявата деформация на съзнанията, които комунизмът беше успял да постигне. Сичко требвало да бъде "социално справедливо", сичко требвало да се "дели поравно", "земята на тия, дето я обработват", сакън, частната собственост води до... мизерия за народа и неравенство, "искаме равен старт", абе какви ли не глупости се изприказваха в така прочувствените речи, които кънтяха всеки ден в народното събрание, а пък народът със зяпнали уста гледаше шоуто по телевизията. Блажени дни настъпиха, дни на зрелища... ала скоро щеше да изчезе хлябът даже.

Луканов състави своето второ правителство, което трябваше явно да задържа нещата и да не прави никакви промени, та да можеше "другарите" да грабят колкото се може от държавната собственост, която те, разбира се, си я чувстваха като тяхна, нещо като "бащиния". Другарите вече бяха направили своите фирми и почнаха да точат ресурсите на държавните предприятия в тях, да крадат така държавата, както и... самите комунисти не са я крали, сиреч те надминаха този път самите себе си! Ех, славно време беше тогава, първите мутри и борчета с яки вратлета се появиха, партията даваше куфари с пари от "нашите банки" - всичко тогава в държавата си беше тяхно, на другарите, те всичко държаха в ръцете си! А пък народът блаженстваше с ниски цени на сиренето, на олиото, на солта, на хляба. То, знайно е, нашият народец е глупав, нему това му стига, да маа евтин и мек ухаещ на хубаво лебец със солчица, а още по-убаво със сиренце или със сланинка с лучец... мммм... И партията даваше точно това на народеца, признателен дотам, че гласуваше за нея, признателен дотам, че готов беше да целува ръката й, и я целуваше, каква отврат...

Да, ама не: комунистите бяха съсипали цялата икономика и финанси с дългогодишните си произволи над тях. Нищо не вървеше както трябва освен кражбите на "другарите", а бедността, която винаги си е съпровождала комунизма, недоимъкът и мизерията сега заплашваха да доведат до пълен колапс и до гладна смърт народецът. От рафтовете в магазините, които никога не са били пълни по времето на комунизма, сега сякаш някакви вихрушка издуха всички стоки, те станаха смущаващо празни. Обичайната гледка беше да гледаш на рафтовете в магазина само бутилки оцет и каменна морска сол - и нищо друго! Сви се наивното българско сърце от лоши предчувствия. Хората се юрнаха по селата да правят буркани. Бурканът, запомнете добре, приятели, е изобретението, което спаси хората от гладна смърт по време на комунизма и при разпадането му: требе да се направи паметник на буркана и да се тури най-високо, примерно на мястото на пловдивския Альоша!!! Гоце, задействай въпроса, прояви инициатива и да почнем да строим паметник на спасителния буркан! Бурканът спаси народецът ни от измиране от гладна смърт във всичките ония години, в които партията го ощастливяваше с мъдрото си управление...

Ниски цени, празни магазини, опашки за всичко, дори и за уханния мек хлебец. За сиренце можехме тогава само да мечтаем. Към есента на 1990 г., само след няколко месеца управление след изборите, партията в лицето на правителството на Луканов доведе страната до пълен продоволствен и икономически колапс. Луканов обяви мораториум на плащанията по външния дълг, което значеше пълен фалит на държавата. Хората денонощно стоеха на опашка пред магазините, където се продаваше поне някаква техника (перални, телевизори, хладилници), но да не мислите че магазините поне с техника са били пълни? Не, няма такова нещо, празни бяха, ала хората измислиха ето този начин: постоянна опашка пред празния магазин, та евентуално когато някога дойде стока, тя да не бъде купена от някакви случайни щастливци, ами от хора от перманентната опашка. Умно изобретение: има една тетрадка, в която се записват хората, желаещи да си купят нещо. И има график та се дежури и то денонощно пред магазина с тетрадката. Примерно по двама от опашката дежурят два часа в студената среднощ, след два часа идва смяната им, караулът се сменява. И така, примерно, модернизираната и мобилна опашка чака, да речем, месец. Идва стоката, първите записали се си купуват... мечтите, ала щастливците са, да речем, 10 човека, докарали са десет телевизора, а опашката е, примерно, 500 мераклии за телевизори! 50 месеца требе да се чака, абе, българи, помните ли вие тия унижения?! Как тогава младо семейство като моето, да речем, можеше да си купи пералня?! Абе защо така лесно забравихте "най-хубавите страни" на социализма и комунизма бе, българи?!

Да, моят син тогава беше на годинка. Една година докато беше бебе сме му прали пелените на ръка. Решихме да купим пералня. На опашката в местния РУМ ме зарадваха с новината, че трябва да чакам някъде докъм... 2000-та година та да си купя пералня! Посърнал се оттеглих настрани, а пък щастливците от опашката, дето бяха по-напред оживено чакаха стоката, имало слух, че днес щели да докарат и перални, и телевизори. Първите в опашката бяха истински щастливи: най-после щяха да си купят своите мечти! Да, хората тогава мечтаеха за една пералня и за един телевизор! Някакъв "другар" обаче като видя посърналото ми лице ме извика и рече: "Искаш ли пералня още сега?". "Искам, да, нова ли?". "Нова, разбира се!". "Как така?". "Ами лесно: плащаш четворна цена и я имаш!". "ОК, откъде и кога?". "Ами сега веднага!". Да, така ставаха нещата, наричаше се "черна борса". Умните магазинери - при социализмът да си магазинер беше връх на мечтите за уреждане в живота! - вместо да продават в магазина дефицитните стоки ги продаваха "под рафта" или направо стоките не стигаха до магазините. И ето, аз отидох с този човек до едно складче наблизо, в което имаше кажи-речи всичко, но на четворна, петорна или десеторна цена". Отклонени от магазините стоки. Държавата поддържаше централизирано ниски цени, партията туряше свои "заслужили другари" за магазинери, те ставаха "бизнесмени", и не пускаха стоката до магазина, ами я продаваха на петорно по-висока цена, а пък до магазина стигаха трохи. Разбрахте ли онази система?

Ала скоро ний, тогавашните щастливци, живеещи в такова абсурдно време, започнахме да си мечтаем и за... хлебец: огромни денонощни опашки се появиха и пред фурните и пред магазините за хляб из цялото отечество. Тогава "социално-отговорното правителство" на Луканов - и в него министър на социалните грижи що ми се чини че беше Масларова, да същата тази, която сега, при Станишев, също се грижи за нас?! - въведе крути мерки да нахрани народа: въведе купонна система. Ето че ми се налага да обяснявам и купонната система за младите, които нищичко не знаят за социалистическия кошмар.

В кметството си получаваш едни талончета с печат. Примерно талони-купони за захар, за олио, за масло, за не знам какво си още, все някакви мечти, които гладният гражданин не може да види с очите си в магазина. Дават ти талони според членовете на семейството ти. И се е смятало от умниците в правителството, че ще се спре "спекулата", ще се премахне "черната борса", магазините ще се напълнят, и щастливите от грижите на партията граждани ще си купуват с купончетата каквото пожелаят. Да, ама не - трябва често да използвам знаменития израз на бай Петко Бочаров! - магазините, разбира се, не се напълниха. За да си "осребриш" купончето с някакви стоки пак трябваше да чакаш на огромни опашки, на които обезумелите и гладни хора в един момент почнаха и да се бият за шибаното олио и за тъпата захар. Пенсионерите тогава обача намазаха от цялата тази работа и позагладиха дори косъма: понеже са свободни по цял ден, понеже си нямат друга работа, обикаляха те по магазините, купуваха си стоките с купончетата, а пък работещите като мен хора с малки деца можеха да си осребрят купоните чак на... кукуво лято! Не можех да си храня дори детето, обезумях, обикалях с празна чанта магазините, а около мен щъкаха други... гласоподаватели с угрижени и замислени лица: забелязал съм, че нашенецът се замисля само когато му посегнат на хлебеца, на сиренето и на сланинката! Хората си мислеха какво да правят, дали да не щурмуват магазините?! Или да тръгнат най-после срещу комунистическия бастион?!

Ще завърша с един спомен, който никога няма да забравя. Станало е през първия месец на зимата на 1990-1991 година, на прочутата "луканова зима". После ще имаме и "виденова зима", ама сега сме още на лукановата. (А "станишева зима" дали няма да имаме тази година?!). Та рано сутринта, някъде към 4 часа, доста голяма група от премръзнали граждани треперят на опашка пред кварталния "супермаркет". Някъде към 8.00 ще дойдат да отворят важни-важни охранените магазинери. И тогава първите с бой ще се доберат до заветните кофички с мляко и до хлебеца! Който закъснее няма да яде. И децата му няма да ядат. И ето, ние стоим и треперим в ужасния студ, в режещия лицата вятър. Аз чакам да купя мляко за детето си, което е на една година.

В един момент оглеждам страшно мълчащите граждани около мен. Забелязвам познато лице: на един благ дядо, с който сме си говорили много пъти, и то все по опашките. Зная, че е "лют седесар". Поздравяваме се. Почваме да си говорим разни неща. Минаваме на политика, разбира се. Казваме си неща, които карат част от публиката почва да мълчи още по-злобно и зловещо. Казваме някои истини, от които боли. По едно време една "другарка", една пенсионерка, дето явно е гласувала за "другарите-комунисти" изръмжа: "Няма ли да млъкнете бе?! Що се гаврите с хората тук?! Не искаме да слушаме пропагандни изказвания!". Тя, както всеки комунист, говореше от името на "всички". Някои от опашката я подкрепиха, аме не бяха много, единични гласове бяха. Мнозинството обаче я изгледа злобно. Но никой нищо не каза, всички упорито мълчаха. Беше вече 5 часа, когато е най-студено в зимната утрин. И тогава моят приятел, старецът, с лице на библейски пророк, но без брада излезе встрани от опашката и извика: "Студено ли ви е бе, граждани?! А?! Гадно ли ви е?! Пак гласувайте тогава за комунистите, та да ви уври акъла! А така де: да видите какво става когато гласувате с червената бюлетинка! Треперете тук, та да ви дойде акъла най-после! Пак гласувайте с червената бюлетина, мизерници! А така, треперете сега..."

Старецът крещеше така, че думите му проехтяха из притаените наоколо блокове, в които беше студено, в които нямаше ток. Разлаяха се кучета, тук-там уплашени хора палеха свещи да видят какво става на улицата. А старецът продължи да вика. Хората на опашката почнаха да подскачат за да се стоплят. Комунистката мъчеше и скърцаше със зъби от безсилие. Не смееше да се обади повече, понеже хората от опашката ако гъкнеше щяха може би да я разкъсат. Няма никога да забравя гласа на този старец. Имах чувството, че чрез думите му стенеше така грубо излъганата от комунистите народна душа. Повече не видях този мъдър и смел старец. След време видях некролога му.

И скоро народът пак скочи и отново тръгна срещу комунистите! Почнаха се демонстрации, стачки, митинги, шествия, живи вериги, ей-така, в студа, в кишата, в леда, в снега. Премръзналите хора тръгнаха да протестират и да искат не просто хляб, ами и човешко достойнство. Партията онемя от почуда: хората почнаха да стават граждани, а стадото почна да става народ. Но за тия неща ще разкажа в следващия разказ...

(Следва)

Добави в Svejo