Първото демократично правителство на България управлява наистина много кратко и беше свалено в най-решаващ момент: когато се пристъпи към приватизационните закони. Комунистите (БСП) и целият ченгесариат във властта (Жельо президента, ДПС, медийните ченгета от ДС и пр.) се захванаха да работят още по-упорито за главната им цел: тотално опоскване на страната и пълно обедняване на нацията. Понеже те добре знаеха, че само беден и унизен народ може да търпи социализъм-комунизъма. А пък и тяхна стратегическа цел си оставаше цялото национално богатство и де юре да стане тяхно, т.е. те от комунисти да се преобразят в капиталисти. И понеже правителството на СДС изглежда е било пречка за решаването на тия задачи, трябваше спешно да бъде свалено. Това не беше трудно: агент Сава (Ахмед Доган) просто трябваше да оттегли подкрепата си за кабинета. Жельо на пресконференцията "Боянски ливади" лично сведе за изпълнение непосредствената задача: да се свали кабинета Филип Димитров. За търсенето на компромати срещу министър-председателя беше привлечено дори разузнаването, ръководено тогава от генерал Бригадир Аспарухов, да, същия този, който сега доволно доживява старините си - заради своите неоценими исторически заслуги - в лоното на славната БКП-БСП. Но тогава той минаваше за жельов човек, сиреч се беше дегизирал като "син генерал", естествено, само за заблуда на публиката.
Аферата, натъкмена от разузнаването за да разклати правителството беше наречена "Македонска оръжейна афера" и тогава така и не се разбра какво точно било станало. Ченгесарската преса се тюхкаше, че Ф.Д. (те така пишеха тогава името на министър-председателя, понеже, явно, са се гнусели от името му даже) бил сгазил в лука, леле-мале, нарушил много закони, он, таварищи, требе да си иде, точно такава пошла тайнственост се подклаждаше тогава, та народът да изтръпне и, не знаейки нищо сигурно, да приеме каквото и да било. При това упорито се пускаха грозни слухове за това, че Ф.Д. бил "морално-пропаднал човек", понеже бил... хомосексуалист, и понеже си бил турил приятелчето на държавна служба, а пък точно туй приятелче било замесено в оръжейната афера. Личи си как тази история е съшита с бели конци, ама хвана дикиш, другарите успяха да оцапат и лицето, и институцията, а пък Жельо като ревна най-гръмогласно против премиера, тогава вече всичко се обърка, и явно нещата пак потръгнаха към това да се цепи самото СДС, тъй като Филип Димитров беше и негов лидер.
Почнаха се дълги прения в парламента, които продължиха с месеци, което парализира цялата законодателна дейност. Другарите добре знаеха, че един вот на недоверие трудно би минал при положение, че начело на Парламента е твърд човек като Стефан Савов, който изглежда и държеше под свой контрол мнозинството и беше въвел известна дисциплина. От друга страна Ст.Савов без жалост налагаше някаква процедура и бдеше за спазването на правилника, и по тази причина можеше дълго да бави падането на кабинета. Та по тази причина на другарския ченгесариат се наложи първом него да свалят, да си турят за шеф на Парламента сговорчиво и послушно лице, а пък после вече да си правят каквото им скимне. Ф.Димитров и Ст.Савов се подкрепяха, помня например когато почнаха дебатите за махане на председателя на НС, Ф.Димитров като министър-председател идваше в Парламента, вземаше думата в най-решаващия момент, и почваше да държи пламенни антикомунистически речи, от които хем на другарите им ставаше лошо, хем пък времето течеше, за да не може да се стигне до гласуване против Ст.Савов. Но това, разбира се, не помогна, и Ст.Савов скоро беше свален, а на негово място сложиха едно лице, които даже от един поглед си личеше, че е готово да се сговаря даже и със Сатана, но само и само да е на някакъв държавен пост - или поне да е посланик ако не може друго. Туй лице се казваше Александър Йорданов, уж радикалдемократ, той излезе доста сговорчива личност, и скоро направи така, че правителството падна. Изглежда го купиха Сашко Йорданов, та се омаскари чак толкова, участвайки в пошлия маскарад на Жельо-Догано-Беровата епоха.
Процедурата беше отиграна така, щото цялата вина за свалянето на правителството да си падне върху самия министър-председател, колкото и абсурдно да звучи това. Защото нещата бяха доведени дотам Ф.Димитров сам да поиска вот на доверие, и този вот той, разбира се, да не го издържи, и при липсата на мнозинство този кабинет скоро да падне. Разбира се, тогава Доган почна да пуска едни провокационни приказки за "депесарски шут", който той щял да бие на кабинета, за "ляв завой", който бил твърде потребен на страната. И на други такива подобни най-нагли ченгесарски изпълнения се отдаде тогава арогантното и самонадеяно ченге от ДС Сава Доганов. Та ето защо, чини ми се, Иван Костов с пълно право нарече по-късно ДПС и лидера й "проклятието на България", и аз съм сигурен, че за да произнесе тия думи, Костов, тогавашен финансов министър, е имал предвид и държането на Доган в периода 1992-1994 година. Но пък се стигна до известен проблем: гласовете на Доган, който тогава за първи път почна да се изживява за "парламентарен балансьор", и гласовете на БСП не стигаха, за да управляват заедно. Но кампанията срещу СДС още не беше набрала пълна сила, а пък, от друга страна, ченгесариатът на ДС не беше сигурен дали нещата при едни нови избори няма да стигнат до една съвсем злокобна евентуалност, до пълна победа и самостоятелно мнозинство на СДС. Та по тази причина се наложи да бъде разцепено наново СДС, и за тази цел почнаха да работят жельовите хора в СДС (Луджев и пр.), също хората на едно друго исторически-заслужило ченге (Тренчев), след това, разбира се, към тази компания от предатели се присламчиха и разни други разни маскари, които просто искаха да са по-близо до така апетитно димящия кокал на властта, примерно хората на проф. Николай Василев, философа. И по този начин се оформи една пъстро-шарена, като кърпен цигански елек коалиция от комунисти, ченгета от всякакви бои, подкрепаджии, алтернативни социалисти и всякаква друга такава сволоч, която към края на 1992 година, след много пазарлъци и пълно блокиране на законодателната власт, стигна до това да се създаде правителството на проф.Любен Беров, съветник на президента Желев.
Да, 1993 година я посрещнахме с едно правителство, което беше начело с човек на Жельо, беше также с мандат на ДПС (също като сегашното ни правителство на Дмитриевич Станишев), беше, разбира се, с решаващата подкрепа на парламентарната група на комунистите, и което, представете си, за заблуда на народа почна да се кълне, че щяло да управлява с... "програмата на СДС". Скоро се разбра, че това правителство е просто правителство на бандитското беззаконие, на разцвета на мафията, на разграбването и опоскването на националната икономика. Това правителство на националната измама се самообяви за "правителство на приватизацията", но понеже никаква приватизация не проведе, явно то и неговите хора са разбирали приватизацията съвсем по нашенски и специфично: да крадем колкото можем докато сме на власт. И хората на Жельо, на Доган, на Тренчев, пък и самите комунисти крадоха колкото можаха, пък и понеже почнаха да се карат кой има по-голямо морално право да краде повече, почнаха и да се гърмят по улиците на София, която заприлича на градче от дивия Запад. Бандидите най-арогантно се движеха с бляскави огромни мерцедеси и с бясна скорост по булевардите, на покривите на мерцедесите им само липсваха базуки и полеви оръдия, но картечници сигурно е имало. Те си чувстваха страната като своя, полицията трепереше от страх и не смееше нищо да им каже, а по едно време някаква бандитска групировка дори обсади самото вътрешното министерство и даде ултиматум, а пък министърът отгоре трепереше и се молеше да му се размине бандитския гняв. По-жалък период на пълна бездържавност и на пълна парализа на властта едва ли е имало някога в нашата история! Кабинетът "Беров" ще се запомни с това, че тогава се разцъфтяха в най-пищни цветове такива бандитски групировки като ВИС, СИК, не знам какви си други, сред тях е, разбира се, и ИПОН на пожарникаря Бойко Борисов, който тогава е още съвсем никому неизвестен млад надежден бандит с голямо бъдеще пред себе си.СДС се разцепи пак, една част от депутатите му се полакомиха за власт, това бяха все жельови хора или т.н. "сини мравки". Другата част от СДС останаха твърда опозиция, като и сред тази част се почнаха дълги спорове предателство ли е направил Филип Димитров като е задвижил процедурата "вот на доверие" или пък е постъпил правилно, постъпил е достойно. Надделяха вторите и скоро твърдите привърженици на СДС тръгнаха да търсят отговорност на предателите, и на първо място, разбира се, такава отговорност беше потърсена на Жельо Желев, "синият президент", който свали синьото правителство.
Туй лице Жельо Желев се оказа един циничен селски лъжльо и въжеиграч, а също и подмазвач на ония, които държаха реалната власт. Тоест оказа се, в качеството си на философ-марксист, човек с една изцяло курвинска философия. Този Жельо в наши дни стигна дотам да хвали едно също така много крадливо правителство като това на Дмитриевич Станишев, та белким го забележат и му дадат някакъв пост или поне орден. А тогава, в качеството си на президент, наш Жельо направи всичко, което е по силите му, тотално да се омаскари: през цялото време, докато беше на власт, той правеше всичко нужно да се харесва на ония, дето бяха гласували срещу него, а и да предаде до едно исканията и интересите на тия, дето бяха гласували за него. Като при това трябва да се отбележи и неоспоримия факт, че и едните, и другите, го презираха, както се и полага за политическите курви. Той направи нужното да свали Ф.Димитров явно заради завистливата си селяндурска същност, понеже Ф.Димитров притежаваше една качество, което на веселиновския хитрец изцяло липсваше, а имено беше интелигентен. И за да не засенчи младият премиер веселиновското величество, отличаващо се - и в мисленето си, и в поведението си - с порядъчни дози простотия, Жельо направи всичко да го махне. Пък, разбира се, другият момент е, че така са наредили господарите му, на които Жельо винаги е служил. Както и да е, Жельо пробута на поста премиер една мрънкащо лапацало като него самия, сиво дори повече и от него, а именно пробута на този най-важен държавен пост старчето Беров, та на неговия фон Жельо дори да изглежда и "по-красив", пардон, и по-внушителен сякаш. Аз искам тук да предупредя нашите изпатили си избиратели никога повече да не си избират за управник същество, което е с нисък ръст, което даже не е и успяло да порасне, защото такива са прекалено много подли и вредни.
Та от действията на "наш Жельо", както едно време го наричахме, най-радостни бяха комунистите, които благодарение на него сбъднаха най-съкровените си желания. Щото - това искам специално да изтъкна - в този период докато управляваше Ф.Димитров, те сякаш малко се бяха уплашили, но като падна пак си станаха също толкова нагли и арогантни, както са си били винаги. По тази причина жельовото поведение вбеси съвсем основателно хора като мен, който бяхме гласували за него, или ако не толкова за него - щото и преди си усещахме нещастността му - които бяхме гласували за Блага Димитрова, която стана жельов вицепрезидент. Блага Димитрова, милата, беше на светлинни години по-високо от Жельо и в духовно, и в интелектуално, и в морално отношение, та се чудя как той я е търпял до себе си, щото сравнен с нея си изглеждаше точно толкова смачкан, колкото си е и в действителност. Та като възнегодувахме, ние, излъганите избиратели на Жельо тръгнахме по улиците да протестираме и да искаме оставката му - един морален жест, който той самият, ако имаше поне малко съвест, трябваше да извърши без подканяне. Но знайно е, че комунист, пък макар и "бивш" като Жельо, не е способен на морал, те изглежда са ампутирани от това чувство, и Жельо се заинати по най-селяндурски и комунистически тъп начин. Едвин Сугарев по това време даже обяви и гладна стачка с искане Жельо да се маха, а пък ние, безименните поддръжници на каузата на СДС всеки ден бяхме на улиците със същото искане и в подкрепа на Едвин. Медиите ни обявиха за "екстремисти", защищаваха всячески Жельо, правителството също застана твърдо зад своя патрон и кръстник, даже комунистите, които уж, от кумува срама, също не трябваше да го искат, си замълчаха, и Жельо след дълго най-селяндурско дърпане си остана на поста, а си замина горката Блага Димитрова, която с погнуса от държането му си подаде оставката. Така се извъртя първата половин година от Беровото управление, пък после настъпи едно ужасно безвремие от година и половина, в което нищо не се случваше, ако не броим това, че бандитите, както вече казах, изживяха своето най-велико време.
Аз пък по това време за да преживявам някак си, си търсех работа. Едва някъде към декември 1992 година, след като неуспешно си търсех работа до този момент, разбрах че шеф на пловдивския инспекторат по образованието е станал един мой познат от ПУ, който също кажи-речи с мен беше изритан от тази червена крепост. Ще разкажа историята, която се оформи в тази връзка, но преди това искам накратко да разкажа за една друга история, в която бях замесен.
Някъде към март-април 1992 година трябва да е било моите политически приятели от СДС в Долна баня, които знаеха, че съм без работа, ми казаха да се явя в София, на Раковски 134, където областното СДС търсело човек, когото да турят за шеф на образованието в Софийска област. И аз се явих, председателят на КС (това значи "координационен съвет") на СДС в Долна баня ме представи като кандидат, а след това аз трябваше да отговарям на въпроси. Най-интересното беше, че мнозина антикомунисти от обласният КС направиха физиономии, изразяващи пълно отвращение, като разбраха, че моя милост е учила философия не къде да е, ами в гнездото и люпилнята на световния комунизъм, а именно в Ленинград. Тогава на мен ми се наложи да водя една любопитна дискусия, която тук не мога да възстановя, защото животът винаги превъзхожда по многоликостта си както човешката памет, така и човешкото въображение. Но ще опитам. Един искрен седесар стана и рече:
- Абе айде, холан, вие чувате ли се какво приказвате бе?! Как да турим за шеф на образованието такъв човек, та нали ще ни се смеят и гаргите?!
Моят приятел, шефа на долнобанското СДС обясни, че аз отдавна съм се доказал като демократ, като седесар, че съм в СДС от първите му мигове, че съм учредител на клуб "Демокрация" в Пловдив и пр., пр., че съм уволнен от комунистическата мафия в ПУ и т.н. Но тия мои заслуги изобщо не впечатлиха твърдите антикомунисти, които, явно добре усещаха, че ще им изчезне даже сънят ако ме подкрепят, пък нищо чудно и ръката им да изсъхне ако я вдигнат за мен. Наложи се аз да се намеся, макар че тя моята тогава беше такава: казали някъде, че сестра ти е курва, пък иди обяснявай, че нямаш сестра. Но аз съм упорит, и то не защото толкова желаех поста, за който ме обсъждаха, ами заради самата дискусия - винаги обичам дискусиите между умни и не дотам умни събеседници.
- Хей, хора, искам да ви кажа нещо: аз като съм учил в Лениград това не значи, че съм бил там венчан за комунизма, недейте така, моля ви се?! При това отбележете, че аз никога не съм бил комунист, а съм отишъл там не да уча комунизма им, ами да уча философия. Надявам се не си мислите, че философията се свежда до комунизма, защото ако си мислите така, майка ни жална: та и ние, демократите, си имаме една друга, некомунистическа философия, и аз като философ много добре знам коя е тя, и ако държите, мога да ви кажа. Философи ни трябват и на нас, демократите, недейте ги отстъпва така великодушно на комунистите. А и за мен е обидно това обсъждане, то ми прилича на ония едновремешни проверки за благонадеждност, които другарите правеха, та да не стане така някой "чужд елемент" да се примъкне там, където трябваше по начало да са си все от "нашите" хора.
Казах това, и някои от публиката - бяха към 30-тина човека доколкото си спомням, сякаш се позамислиха. Други обаче май само ги разядосах: усетиха упрек и ирония, които може да си ги позволи само "ненаш" човек.
- Слушай бе - скочи един непримирим антикомунист - ти може и да не си бил комунист, ами си работил с комунисти, бил си в тяхната среда, недей го отрича поне това. Ние, антикомунистите, си останахме необразовани, комунистите не ни допускаха даже да вземем някакво, каквото и да е, образование, а ти си ходил да учиш не къде да е, ами в СССР!!! Недей повече приказва, знаем какви ги пращаха да учат в СССР, моля ти се?!
Това вече беше железен аргумент, на който ми се е налагало да отговарям много пъти, понеже чак и досега се намират хора, които ми го навират в очите: знаем добре какви хора пращаха да учат в СССР, моля ти се?! Аз обаче много го обичам този аргумент и затова казах:
- Аз лично бих предпочел в ония години да ида да уча в Оксфорд или в Кембридж, но ме пратиха в Ленинград: в Оксфорд и в Кембридж тогава не пращаха такива като мен, ами пращаха синчетата и дъщерите на другарите от най-висше потекло. А изобщо се сетиха мен да ме пратят в Ленинград, и то по една единствена причина: никой не искаше да иде да учи там. Разни софиянчета, чиито татковци явно са били от голямото доброутро, като им предложиха да идат в СССР, се заопъваха и казаха че не щат. Никой не искаше, това е било 1979 година. Тогава партията прибегна до това: щом наши хора не искат да идат, ще вземем други, за да запълним бройките. И пратиха мен, изглежда затова, че бях пълен отличник. А майка ми и баща ми си бяха най-обикновени хора: шивачка и строител, вече инвалид. Никога комунисти не са били.
Това мое изказване изглежда накара още повече да се позамислят, ама изглежда тая работа не им се удаваше - и това си личеше по очите им, пълни с недоверие. А пък у някои и с отвращение към особи като мен, които при това били, представете си, отличници - знаем кои бяха отличници тогава, тия, дето играеха по свиркта на комунистите и бяха много послушни?! И така свърши това обсъждане на моята кандидатура. Разбира се, никой не ме повика да ми предложи поста. Назначиха някаква жена, която после се оказа, че бъкел не разбирала от образование, та станаха някакви страшни скандали около нея. Но тя явно не е била омърсена с това, че е учила, и то пък, представете си, философия в Петербург.
И така, началник на образованието в Софийска област аз не станах, а си останах безработен, нищо че уж ние бяхме на власт. То тогава човек не можеше да се и вреди от кандидати за разни служби, а пък аз не съм много напорист, та затова така. Но ето че месеци след тази случка разбрах, че в Пловдив в инспектората на МОН шеф е мой познайник от ПУ, и ми се наложи да ида да го моля за работа. Понеже жена ми по това време току-що се дипломира за начална учителка, и тя също си беше безработна, та нямах изход, отидох да го моля поне единият от двамата накъде да назначи.
Този шеф на образованието беше подкрепаджия, и сам по себе си беше колоритна личност, за която си заслужава да се пише повече, ама нямам тук възможност. Бивш борец, състезател по борба, медалист, шампион, преподавател по физкултура в ПУ, той не стана мутра и борче, каквито станаха повечето от неговите колеги, ами стана... "дон Кихот", стана, представете си, демократ. Казваше се Петър Станчев, и понеже беше зарязал спорта, беше станал май повече и от 150 кила, ако не и двеста. Беше с една дума грамаден човек, който трудно се побираше и на канапе. Но беше доста жизнен и енергичен, та когато аз отидох при него в кабинета ми, скочи да се ръкува с мен, и веднага почна да ме мъмри защо досега не съм се явил и какво правя изобщо. Той знаеше, че съм демократ, аз му разказах с няколко думи ситуацията около моето семейство, и той изрева като бик на секретарката си:
- Веднага да дойде главната експертка! Абе тия комунисти чиновниците тука мамата са си е...! Правят всичко за да ми пречат, ама аз ще ги изпоуволня съвсем скоро. Гледай сега да видиш какво ще я направя тази дърта хиена, дето сега ще дойде.
Няма да описвам сюблимната сцена, която се разрази в кабинета на шефа на пловдивското образование когато чиновничката влезе, защото ме е страх да не го дадат този П.Станчев след това на съда в Страсбург за защита на човешките права. Факт е, че тя изтърча като торпила да търси работа на жена ми, а пък самият шеф почна да мисли къде да ме тури мен. И скоро радостен се удари по челото:
- Абе аз ще те туря директор на Хуманитарната гимназия, ти си само за там, понеже си философ, но и за друго: там е гнездо на дърти комунисти и комунистки, и ти ще им свиеш сърмите. Защото след закриването на комитетите на БКП те се набутаха из всички най-елитни училища, ето, пращам те там, та да ги туриш на мястото тия наглеци. Отивай и ставай директор на Хуманитарната гимназия, искаш ли?
Аз му рекох че не ламтя много за такива постове, понеже искам спокойствие да си пиша книгите, но той ми рече:
- Ето, по цял ден ще си пишеш книгите там, в директорския кабинет! Не се дърпай ами отивай, това е заповед! Ей сега ще ти дам бележка че си новият директор, отивай и поемай работите, имам ти доверие колкото и на мен самия.
И аз отидох. Пред този огромен човек всички, дори и аз - дето също не съм малък като ръст и килограми! - изглеждат като джуджета. Все съм си мислил какво ли ще остане от един човек, пък било то и комунист, ако П.Станчев замахнеше да го удари: май нищо нямаше да остане, ами комунистът щеше направо да анихилира. И нямаше как, за да не ме сполети такава участ, отидох и станах директор.
Да, директор, но само за... месец и половина. Мен той ме тури директор към 20 декември 1992 година. След седмица падна кабинетът на Ф.Димитров, падна и министърът, дето беше назначил П.Станчев за шеф на пловдивското образование. Този министър се наричаше проф. Н.Василев, философът. П.Станчев не отишъл в последните дни министърът да подпише моята заповед, изобщо не е загрял, че трябва да го направи. Към края на януари новият министър на просветата от беровото правителство вече е почнал да търси цаката как да уволни всички началници, които СДС е турило. П.Станчев беше лесен, бързо му намериха цаката, но го уволниха към март. На мен пък комунистите в Хуманитарната гимназия спретнаха стачка веднага щом властта стана тяхна, т.е. към края на януари. Но за тази епопея в Пловдивската хуманитарна гимназия ще пиша отделно, та да разберете на какъв хал беше тогава българското образование. Не че сега е на по-добър хал де...
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар