В какво вярвам, или кои са моите най-съкровени ценности?

Едва ли днешният човек е склонен да се задълбочава много-много в подобни въпроси. А може би трябва. Ето един “списък” от принципи, зад който стоят някакви - и то най-различни - ценности. Дал съм и кратко обяснение на същината на всеки принцип. И така, имаш възможност да избереш и по-ясно да осъзнаеш своите собствени принципи и цености. Приятни размисли!

• индивидуализъм - индивидът, отделното човешко същество, е коренът на всичко в човешкия свят, достойнството на суверенната личност трябва да е водещото; ние живеем за себе си, а не за другите, това е саморазбиращо се положение; наред с индивида трябва и своята свобода да поставяме на най-високото място - има ли по-проста, но и по-истинна идея от тази?!

• колективизъм - индивидът е слаб, той търси опори в общността, в другите, от които черпи сила; не живеем единствено за себе си, а за другите, без които животът ни е стихиен, непълноценен; индивидът трябва да бъде направляван, защото хората общо взето не знаят какво точно искат, общността ще им даде най-необходимото и ще ги направи щастливи; крайният колективизъм е комунизмът, идеята, че само в “комуната”, в която всички са се отказали от свободата си, човекът може да бъде при себе си, разтапяйки се от общия живот, и отказвайки се от своекористността си.

• егоизъм - моето “Аз” е център и средоточие, всичко тръгва от него, аз живея за себе си, а не за някой друг, особено пък не за безличната общност на “другите”, които правят всичко за да ощетят моя порив към индивидуалност; отделният “Аз” е безкрайна ценност, всичко се корени в него; никой няма право да се меси в моя живот.

• алтруизъм - не някакъв си претенциозен “Аз”, а нещо друго е водещото, и това са другите: истински щастлив е онзи, който не за себе си живее, а се самораздава, дарява с щастие останалите; ако се изолира или поне откъсне от живата връзка с другите, индивидът неимоверно страда.

• прагматизъм - във всяко жизнено дело трябва да се стремим към успеха и ползата; животът на индивида му е даден за успех, а не за провал; затова трябва да се придържаме към търсенето на успех - ако искаме да живеем пълноценно; тази проста истина дава смисъл на живота на ония, които знаят добре за какво живеят.

• идеализъм - индивидът трябва да се стреми да направи живота си възвишен и красив: трябва да живеем с порива към съвършенство, не трябва да бъдем прекалено “земни” и “материални”; у нас живее един безсмъртен дух, на който трябва да служим и само така ще решим според идеала задачата на живота си; трябва да се пазим от пошлото, грозното - за да постигнем възвишеното и красивото; трябва да се живее красиво.

• материализъм - тази т.н “възвишеност”, “идеалите”, “духът” и пр. са празни приказки, единствено, което съществува, е реалното: нещата, светът, “земните благини” и радости, парите, богатството, властта; трябва да живеем според своята природа, трябва да се пазим от “бленуване” по неосъществимото, иначе рискуваме да проиграем всичките си шансове; човек е щастлив, когато е удовлетворил тъкмо материалните си потребности, сред тях сексът е на едно от първите места.

• евдемонизъм - на първо място в живота си трябва да поставяме стремежа към щастие, разбирано според ценностите на индивида; който се чувства щастлив, той е решил успешно задачата на живота си; нещастниците нещо са сбъркали и ако могат, трябва да се поправят; а човек е щастлив когато си доставя най-вече приятни преживявания.

• деонтизъм - живеем заради дълга, не за друго, на първо място е дългът пред живота и пред самите себе си: длъжен си живееш пълноценно, да бъдеш истински човек е първото, от което зависи всичко останало; няма по-голямо щастие от удовлетвореността при добре изпълнения дълг; не можем да правим само онова, което ни се иска (понеже ни е приятно и затова само него желаем!), а трябва да живеем според ясното си съзнание за дълг - дори и това да ни доставя известни неприятности.

• скептицизъм - всичко в този живот е така относително, че всеки изглежда си има своя истина, която съвсем не е задължителна за някой друг; затова съмнението във всичко е оня ориентир, който може да ни предпазва от грешки и така да ни гарантира поне известна удовлетвореност че не сме проиграли шансовете си; човек не бива да си позволи вярата в нещата, в които други вярват, защото всеки от нас е различен, едва през мъката на съмнението във всичко можем да постигнем известна увереност в себе си.

• стоицизъм - в този враждебен на човека свят можем да издържим единствено опирайки се на извънредна сила на духа, към която най-вече трябва да се стремим; няма щастие, а има само мигове, в които си мислим, че сме щастливи, а едва след това осъзнаваме колко всъщност сме нещастни; свободата е другото условие, благодарение на което човек може да се предпазва от нещастията, които ни дебнат, ала и тази свобода е непостижима, защото сме под властта на неизменни природни закони, на съдбата, от която зависи всичко; трябва смирено да понасяме ударите на съдбата, а това може да стане ако възпитаме в себе си силен дух - и силно тяло.

• нихилизъм - не си струва човек да вярва в нищо, по-скоро вярата в нищото е единствено допустима за ония, които са постигнали мъдростта на живота, свеждаща се до това, че няма общозначими ценности; хората са прекомерно слаби и затова са си изработили някакви ценности, които единствено показват неспособността им да живеят истински и да се наслаждават на живота; малцина са ония, които знаят за какво живеят и затова имат право на живот, това са силните индивиди: свръхчовекът е идеалът за човека, постижим, уви, само от малцина, а останалите са осъдени само да страдат.

• екзистенциализъм - нашето съществуване е онова, от което зависи нашата човешка участ и дори същността ни: според това какво съществуване сме си избрали, това и постигаме, никой друг не е отговорен за това, което ни се случва освен ние самите, освен аз самият, отговорно избиращият своето съществуване; според “проекта” за моя живот, който сам си определям, аз или се провалям, или постигам частичен успех в задачата на живота, която общо взето е нерешима, усещането за абсурд непрекъснато съпровожда свободния човек, оставен на самия себе си, опитващ се да прави своя живот, ала нямащ никакви сигурни опори.

• аскетизъм - тялото е извор на бедите ни: нашето вечно жадно за удоволствия тяло ни тласка към това да преследваме без отдих наслаждението, а това именно показва, че по този път едва ли ще бъдем щастливи; затова изходът е кардиналният отказ от удоволствията на плътта, които трябва да бъдат заменени от блаженството на духа; който е победил “животинското” у себе си и е постигнал свобода спрямо своите страсти, този е истински свободният човек, аскезата ни дава автентичната свобода, постижима само в сферата на чистия дух.

• хедонизъм - живеем за да се наслаждаваме от живота, животът ни е даден за наслаждение от него, и затова най-силните удоволствия - тези на тялото, и най-вече сексуалните сред тях! - са онова, заради което си заслужава да се живее; тялото е носител на волята за живот, която иска тъкмо наслаждения, и затова, доколкото съзнаваме призива на живота у себе си, трябва да търсим удоволствия, да се наслаждаваме на живота, а не да страдаме;

• либерализъм - първа ценност на живота ни е свободата, не си заслужава да се живее без свобода, а свободата е в състояние да ни даде всичко; истинското щастие е да разполагаш с живота си според повелите на твоята свобода, която пряко е свързана с истината на живота - такъв, какъвто е той за човека; човекът е човек доколкото е свободен; само свободният човек е достоен за живота си: едва в такъв случай ние чувстваме, че разполагаме със своя живот, а по-велико благо от свободата няма;

• волунтаризъм - човек трябва да прави само това, което той иска, нашата воля е единственият закон, на който трябва да се подчиняваме; не е свобода ощетената, непълна свобода, трябва да се стремим към истинската свобода, която не знае никакви ограничения; това, което силно искаме и желаем, то трябва да е наша пътеводна звезда.

• етатизъм - индивидът трябва да бъде насочван в живота си от силната ръка на държавата, от волята на държавния водач, вожда, който по-добре разбира какво ни е потребно, защото изхожда от интересите на всички; ако предоставим свобода на индивидите да правят всеки каквото иска, то ще настъпи невъобразим хаос, в който никой няма да е щастлив; разумно е само нова, което е изгодно на всички - и на нито един в частност, защото частта трябва да се подчинява на цялото, на държавния организъм.

• анархизъм - свобода има само тогава, когато няма власт, затова безвластието е гаранция за човешката свобода; най-зъл враг на свободата е държавата, а също и моралът; живее истински оня, който не се подчинява на нищо друго, освен на самия себе си;

• цинизъм - моралът е толкова относителен и лицемерен, че трябва да бъде отхвърлен, безсрамието е показател за освободеност на духа и тялото, който се съобразява с фалшивите предписания на морала, той е загубил свободата си; от нищо не трябва да срамуваме, защото срамът е патология, доказваща нашата жизнена непълноценност; онова, което ни се иска силно, то трябва да бъде наш закон, нищо не трябва да застава пред желанието ни за напълно свободна изява на нашата същност, на нашето тяло, на нашата чувственост.

• мазохизъм - и болката може да ни носи удоволствие, едва в болката разбираме, че сме родени за най-силното удоволствие, което съвпада и с едва понасяната болка; да намериш удоволствие в страданието е потребност на нашата същност, която малцина разбират, понеже изглежда са извратени дотам, че бягат от страданието, не разбирайки, че и то може да е извор на силни наслади;

• садизъм - да причиняваш болка е начин да си доставяш удоволствие.

• оптимизъм - всичко в този свят върви към по-добро, това касае и нашия живот; не бива да се отчайваме, а трябва да се надяваме, че доброто ще вземе връх.

• песимизъм - трябва да бъдем реалисти и да не живеем с напразни надежди: нещата не се подобряват, напротив, общо взето се влошават; да си въобразяваме, че животът ни ще става все по-добър е плоско виждане, той може да е “по-добър” за нас, които вече сме се примирили със злото, но в действителност ако можеше нещата да са по-добри, те отдавна щяха да станали такива, но, уви, явно не могат.

• атеизъм - няма Бог, вярата в Бога е израз на човешката слабост, човек трябва да вярва единствено на себе си, себе си трябва да считаме за единствен бог

• натурализъм - в човека и в неговия живот съществува вечна и неизменна човешка природа, от която зависи всичко; ние всъщност сме си животни, които си въобразяват, че съществува свобода; не трябва да се опитваме да изменяме своята природа, защото тогава се откъсваме от същността си и по тази причина страдаме; човек е щастлив единствено когато е верен на своята природа.

• спиритуализъм - този свят и този наш живот се ръководи от един всемогъщ вечен дух, от който зависи всичко; във всяко нещо се крие негов духовен “двойник”, който не е друго, а същността му, от която зависи всичко; материалното всъщност е нищо, което само претендира да е всичко, и то поради причината, че духът е нематериален и не се натрапва грубо.

• антропоцентризъм - човекът е център на съществуващото, всичко съществува заради човека и за него е създадено; човекът е висшето, което изобщо може да съществува; винаги трябва да започваме и да свършваме с човека, в него се крие решението на всички загадки.

(Откъс от моята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ, или етика на достойнството)

Добави в Svejo