Животът мъчително се възземаше, ала наглеците не мирясваха (30)

В периода 1997-2001 година трябваше да бъдат извършени най-болезнени реформи – болезнени тъкмо защото бяха така дълго отлагани. Правителството на Костов и парламентарното мнозинство на ОДС обаче най-решително се захванаха с позакъснялата модернизация на страната, в резултат на която след 7-8 години България ще стане член на Европейския съюз.

Без реформите, които Костов проведе с нужната твърдост, страната ни щеше да види ЕС през крив макарон, по същия начин и член на НАТО щяхме да станем на кукуво лято – ако не беше твърдата позиция на правителството на СДС по време на войната на НАТО срещу сръбския социалистическия режим на Слободан Милошевич, приятелят на нашия Гоце Първанов, позволил си такива ужасни безчинства и престъпления срещу човечността в Косово. Както е известно, тогава, по време на войната отвъд нашите западни граници – създала, впрочем, доста допълнителни и утежняващи ситуацията икономически трудности за нашето правителство – националните предатели в лицето на БСП, представлявана от лидера си Гоце Първанов, в угода на сръбските и руски интереси провеждаха антинатовски демонстрации в София, начело на които под лозунга “НАТО – убийци!!!” вървеше сегашният “натовец”, президентът Гоце Седефчов Първанов. Той, впрочем, тогава беше приятел не на “моя приятел Джордж” (Буш), както наскоро сам заяви, ами си беше приятел освен на Милошевич също и на самия Саддам Хюсеин, на когото помагаше в условията на ембарго да върти търговия с петрол, която донесе на касите на БСП няколко стотици милиона в твърда валута. Но благодушният наш народ тези неща ги забрави бързо и в 2001 г. тури начело на страната именно агент Гоце, а пък в 2006 година дори му даде втори мандат: скачай и се радвай, щастливи ми Гоце, че си попаднал на такъв, да не казвам точно какъв, народ!

Разбира се, приватизацията, проведена от кабинета Костов, доведе до жестоки проблеми за хората, които загубиха работата си, защото предприятията, в които до този момент са били работили, са произвеждали само загуби. И по тази причина не можеха да издържат – без модернизация и реорганизация – и един час в условията на пазарна икономика. Постепенно обаче пазарните механизми, които въпреки всичко имат благотворен оздравителен ефект върху икономическия живот, започнаха да се задвижват, независимо от това, че на първо време тяхното действие се изрази в серии от фалити на нерентабилните заводи и предприятия. Но друг начин за освобождаване на икономиката от такива “съсиреци” в нейната “кръвоносна система”, които да могат да предизвикат колапс и убийствен инфаркт във всеки момент, друг начин, повтарям, за това просто няма, или още не е изобретен. Правителството на Костов и самият Костов най-вече трябваше да платят тежка цена в загуба на доверие, въпреки че решаваха съвсем държавнически една належаща задача, чиито благотворен ефект обаче щеше да се усети след години. Разбира се, ДС не пропусна отворилата й се възможност да изтика СДС от властта, като за тази цел нямаше друг вариант освен да домъкне в 2001 г. от Мадрид "величеството" Симеон, което, както сега разбираме, винаги е било на служба на комунистическия режим – за позор на институцията, символ на която по един каприз на историята беше то самото!

За ония години много може да се пише, защото въпреки всичко се усети от все повече хора, че усилията на правителството не са напразни, и че се върви във вярната посока. Разбира се, така е устроена човешката психика, че на доброто, което тогава се правеше, и което щеше да се усети с оглед на една по-далечна перспектива, не се обръщаше толкова внимание, а пък за сметка на това се наблягаше само на отрицателното, на грешките, пък дори и на злоупотребите на някои лица, свързани с властта на СДС и на самия Костов. Икономическата реформа и финансовата стабилизация на страната някак си се възприемаха като “нещо закономерно”, а пък за ония неща, свързани с опаката страна на управлението, продажната олигархична преса пишеше и говореше всеки ден: друга такава масирана пропагандна война, каквато беше проведена срещу кабинета Костов, нашата история не помни! Постоянно се говореше и пишеше за “мистър 10%” (вицепремиерът и икономически министър Ал.Божков), тръбеше се непрестанно и за внезапното забогатяване на сивия кардинал на СДС Хр. Бисеров (който сега е при Доган, ала за който сега никой вече не пише, защо ли?!), пишеха също за златния часовник от 20 000 лева на бившето крупие Данчо Ментата, който по някакво стечение на обстоятелствата беше допълзял до нивото на шеф на окономическата комисия в Парламента (който сега също е при Доган, а пък пресата се преструва, че не знае това, или че дори не знае кой е Данчо Ментата!) и пр., и пр. А пък когато Костов изгони корумпираните от правителството, тогава пресата го нападна защо нищо не бил казал за мотивите, тогава именно и президентът Стоянов патетично се развика “Иване, кажи си, те ще те разберат!”, като целта на тази атака явно е била като Костов заговори, вътрешните противоречия в СДС и в коалицията да се задълбочат дотам, че парламентарното мнозинство да бъде съсипано, а пък правителството на СДС да падне още на втората година.

Костов обаче в тия най-тежки дни прояви изключителна държавническа мъдрост, замълча, пое върху себе си всички негативи, не рискува да загуби властта заради някакъв глупав политически романтизъм, към който го подтикваха зложелателите му, и направи това единствено в името на България. Ето как това, което изтъкват като “непростима грешка” на българския премиер-реформатор в ония години се оказва, че е съвсем съзнавана алтруистична жертва пред олтара на Отечеството, която отличава истински големите държавници от политическите мижитурки и маскари: Иван Костов още тогава показа, че е държавник от най-висок мащаб, който ако не съвременниците, то поне историята ще признае съвсем безусловно. А това, че толкова го мразят, е илюстрация на верността на тази констатация: най-мразени приживе, пък и досега в нашата история са били тъкмо държавниците, които най-много са направили за България (Стамболов, Д.Петков, Цар Фердинанд, Ал.Цанков, Б.Филов, и сега, от най-новата ни история – Иван Костов).

Но нека да превключа и на личния план на тази съвременна история, защото той именно ни дава едни други, чисто човешките нейни измерения. По това време моя милост си беше най-скромен учител по философия, който обаче упорито работеше и по своите книги, не само по ония, които имаха характер на учебни помагала, но и по другите, които са самостоятелни философски и психологически изследвания. Самият факт, че това време беше толкова благоприятно за такива научни занимания показва, че обстановката е била общо взето спокойна, нищо че, по своя си обичай, аз не се отказах и от гражданска активност, пък и било на най-ниско ниво: на нивото на един квартал в Пловдив, и отчасти на ниво град. Ще разкажа тук една лична история, която също така много говори за тогавашните нрави.

По онова време в групата от пловдивски депутати се открои Младен Влашки, преподавател от ПУ и мой бивш, доста бегъл, впрочем, познайник. Изглежда на времето, когато работехме заедно в ПУ, аз, без да искам, доста обидих този Младен Влашки, защото още когато бях съвсем нов и млад преподавател, чувайки как студентите на семинари често говорят за някакъв Влашки, веднъж си позволих да запитам: “Абе кой е тоя Младен Влашки?! Чувам ви, че говорите за него, а аз наистина не зная кой е той, кажете де?!”. Тогава един студент скочи и най-патетично извика:

-Асистент Грънчаров, нима искате да кажете, че не познавате Младен Влашки?
-Да, наистина, не зная кой е. Признавам си, кажете ми, помогнете ми: кой е тоя Младен Влашки? – отвърнах, защото наистина не знаех. Бяха минали няколко месеца откакто бях започнал работа, и си признах чистосърдечно, че не зная.
И в това време един друг студент, който изглежда си падаше майтапчия, скочи и изкрещя:
-Леле, той не знае кой е Младен Влашки!!! Самият Влашки! Не кой да е, ами Влашки не знае кой е, какъв кошмар! Нима е възможно това?! О, богове, този тук човек не знае кой е самият Младен Влашки!!!

Аз, разбира се, доста се засрамих, а пък по моя адрес почнаха да се носят доста приказки, обвиняваха ме във високомерие и пр., понеже, наистина, както разбрах после, Младен Влашки бил звездата не само на факултета, ами и на целия университет. Но до ушите на Младен Влашки още тогава изглежда е достигнало моето неведение за неговата слава, което е довело до това той да ме възприеме като канкурент за славата му, и на тази основа да ме намрази най-всеотдайно. Той самият, Влашки де, имаше ботевски вид, понеже носеше и поддържаше брада, падаше си малко нещо позьор, при това минаха доста години, през които дружеше със странни особи като Огнян Сапарев (агент на ДС, както разбираме сега), с партийни секретари на БКП и пр., а когато пък аз създадох своя Философски дискусионен клуб в ПУ в далечната 1987 г., той, Влашки де, криеше страхливо глава в яката си, когато ме срещаше, мъчейки се да не ме погледне, и нито веднъж не дойде в клуба.

Но ето че в един момент през януари 1997 година го видях в предните редици на демонстрациите срещу Виденов, позачудих че, че и при него са избликнали изведнъж съвсем ненадейни антикомунистически чувства. Скоро обаче след това се разбра, че това се е случило, понеже човекът просто се е възползвал от момента, за да стане депутат. Той стана депутат, и то от най-важните, най-активните, подмазва се дълго и всеотдайно на Костов, а после, естествено, в един момент ще го предаде, нищо че преди това доста му е четкал обущата, и ще го намрази така всеотдайно - за да му забие така жестоко ножа. Но да оставим това, ето и самата по-лична моя история.

В един момент се разбра, че властта искаше да смени старите директори на училища, назначавани без конкурс още от байтодорово време, което си беше една доста добра идея. Обявиха се конкурси, и моя милост, понеже все пак съм философ, реших да се явя на конкурса, защото винаги съм имал някакви свои по-авангардни идеи за образованието, които исках да проверя и на практика. С една дума, чувствах се реформатор, ала понеже моя реформизъм се проявяваше все на едно идейно ниво, реших да се пробвам поне малко по-практически.

Когато в клуба на СДС заявих за желанието си да участвам в конкурса, всички ме подкрепиха, понеже се успокоиха, че явно амбициите ми не са толкова големи. Преди този момент аз бях доста активен в обсъжданията, вземах думата по няколко пъти на събрание, та факторите от клуба се бяха уплашили да не би да имам политически амбиции, които при моето красноречие трябва да са били, по тяхна преценка, доста големички – което и стана основание за дълбоката им и нескривана враждебност към моята персона. Но ето че се видя, че съм глупак, щом искам да стана само директор на училище – а те явно се бяха боели да не би да искам да стана… депутат. Разбира се, комай всички в един клуб на СДС от онова време се бореха за по-престижни държавни постове, а пък предел на мечтите на тия хора, разбира се, беше депутатството.

Както и да е, тогава именно председателката на клуба с дълбоко облекчение и с нескривана радост ми каза, че ще ме подкрепи най-активно и ми каза да си избера училище, на което искам да стана директор. Аз казах, че вече съм го избрал, но тя ме посъветва да помисля, понеже имало и по-престижни и елитни училища, които ме заслужавали – точно така се изрази. Но за тази цел аз трябвало да се явя лично при “дипутата Влашки”, който тогава беше главен фактор в тия конкурси: за да не се получело така двама “наши хора” да кандидатстват за едно и също училище, трябвало Влашки да каже кой къде да кандидатства. И така, аз веднъж отидох до сградата на централното СДС в Пловдив, за да търся Влашки.

Разбира се, за да се добере човек до величие като Влашки беше невъзможно. Аз като видях тази ситуация, веднага реших да не го търся повече, понеже знаех, че той добре ме познава, и като види името ми, ако има нещо, сам ще ме повика. И така, аз не отидох да го търся, понеже, от друга страна, ролята на просител лично на мен хич не ми допадаше. И си избрах едно друго училище, дадох си документите за него и зачаках конкурса: сиреч имах неблагоразумието да си помисля, че конкурсите ще протекат “обективно” – сякаш не знаех, че живея в България!

За зла участ за същото училище решила да кандидатства и една дама, която при това беше съпруга на един от най-великите лидери на СДС от пловдивски мащаб – нека да не казвам кой засега. Влашки като видял, че моето и нейното име се “дублират” като “наши кандидати”, не само че не намерил за нужно да направи разместване, ами оставил всичко така, явно от добри чувства към мен – за да се проваля на конкурса. Аз като разбрах, че мой конкурент ще бъде “самата госпожа Колиманова” (ето, че изплюх камъчето!), не се отчаях, понеже я знаех като доста слаба в личностно отношение кандидатура, която с лекота ще победя - нищо че мъжът й е голям фактор в СДС-Пловдив. Впрочем, този Колиманов се оказа не някой друг, ами същия оня “велик шеф” от пловдивското СДС, който в предишния очерк описах като властелинът, който назначаваше Сульо и Пульо, стига да са му приятели, на всякакви постове; и пред чийто кабинет ние, чакащите за “банката за кадри”, чухме онзи любопитен разговор. Но това казвам между другото...

Подготвих си страхотна програма за управление, с която се искаше да се кандидатства за директор. Самата Колиманова, като разбрала, че аз съм й конкурент, лично изглежда е отишла да плаче на рамото не само на обичния си съпруг, ами и на рамото на “самия Влашки”. Когато обаче шефката на клуба ми заяви, че си създавам врагове и че трябва да се оттегля, аз се амбицирах и реших да направя един гаден ход, решен на всичко, за да победя. Понеже наивно си мислех, че все пак, ако ще да сме демократи, всичко ще трябва да става съвсем демократично. Ала не би…

Отидох веднъж в София и се срещнах с един мой приятел, който беше депутат от района на моя роден край. С него бяхме доста близки, и той обеща да говори с Влашки, да натисне, та да спечеля конкурса аз. Заяви, че ще отиде и при министъра на образованието, та да бъде сигурна работата. Заяви, че тази Колиманова ще стане директор само през трупа му – нищо че мъжът й бил не знам какъв си.

Върнах се в Пловдив и, успокоен донейде, зачаках конкурса. В един момент разбрах, че се въртят някакви интриги по това, че “самият Колиманов” веднъж съвсем ненадейно дойде на събрание в клуба, за да види кой е този натрапник Ангел Грънчаров, дето иска да измести жена му от топличкото директорско място. И не само ме видя, но и понеже започна една дискусия, добре ме и запомни, понеже аз встъпих в спор с него, в резултат на който той вече ме намрази тотално: понеже го направих смешен и жалък пред събранието! Това кухо величие изпъкна именно с безразделната си, но толкова високомерна кухота, и това той не можеше да ми го прости никога.

Дойде и конкурсът. Представих се бляскаво. Явно в комисията е имало и хора, които са били по-обективни, защото тя заседава кажи-речи няколко дни за да определи резултата. Накрая комисията измисли най-йезуитско решение, при което и вълкът да е сит, и агнето да е цяло: и на Колиманова, и на мен дадоха абсолютно една и съща оценка, съвпадаща дори до стотните! При това глупаво положение нито един от кандидатите не можеше да спечели конкурса: не може едно училище да има двама директори! И понеже нов конкурс не можеше да се направи току-така, туриха Колиманова за “временно изпълняващ длъжността”, до нов конкурс. Колиманова ме победи: “временното” й директорстване продължава вече почти 10 години! Когато след време срещнах из университета Младен Влашки, той най-нагло ме изгледа като триумфатор: успял беше да покаже властта и величието си. А пък нищожествата, оказва се, особено силно са привързани към такива перверзни удоволствия – като това да мачкат личности.

Това е. Аз се примирих, понеже, от друга страна, не копнеех кой знае колко да ставам директор. Даже скоро оцених, че за мен лично е станало по-добре: невероятно сладка е свободата, която има един учител по философия! Но Влашки няма да спре дотук: той си тури за директор на училището, където аз работех, едно нищожество, подобно на него самия. Което съвсем скоро, под негова диктовка, ще почне люта битка да ме уволнява от това училище! Тази битка пак я спечели, разбира се, самият Влашки: аз бях уволнен доста подличко от училището през 1999 година. Скоро след това, под дружния натиск на Колиманов и на Влашки, ще бъда изключен и от партията СДС! Но това е друга история, която ще разкажа съвсем скоро.

(Следва продължение, а пък всички други очерци от тази поредица за съвременната ни българска история могат да се намерят ето тук.)

Добави в Svejo