Раждането на човечността в най-първичния усет за свобода (10.5)

ЛЕКЦИЯ ДЕСЕТА: А битието съществува многолико

10.5.Раждането на човечността в най-първичния усет за свобода

Продължаваме по своя път. Нека да се постараем да вникнем по-пълно в проблема за това как човек в своето индивидуално развитие (онтогенезис) “култивира” своята природна душа. Детето още в най-ранна възраст прави решаващи опити за “очовечаване” на природните инстинкти у себе си. Защото при раждането си малкият човек не е нищо друго освен едно “кълбо” от природни инстинкти и нагони. На тази почва постепенно – в едни най-сложни отношения на малкия човек към света и към самия себе си – трябва постепенно да се пробудят съзнанието, чувствата, волята и пр. Кое от тях се пробужда най-рано е въпрос, на който едва ли може да се отговори убедително. Може би най-напред се пробужда душевната функция, наречена съзнание? Или, напротив, чувствата са най-първичния израз на човечността? Или може би волята е това, от което сме тръгнали, за да търсим “човека в себе си”? Нека засега оставим тези въпроси открити.

Психиката на животното е отправната точка в това развитие, защото човешкото новородено “разполага” с душа, която е изцяло природна, сиреч животинска. Имат ли воля животните, а също и чувства? А имат ли съзнание? На тези въпроси – независимо от тяхната спорност – сме длъжни да отговорим твърдо отрицателно. Те имат психични прояви, които наподобяват съзнанието, волята, чувствата, дори мисленето, но това при тях съвсем не е съзнание, воля, чувства, мислене. Не бива да се подвеждаме и да правим по-категорични аналогии между животинска психика и човешка душа. Наистина и в това отношение между животното и човека има непроходима пропаст. Дали пък детето не е изначално предразположено в душата си към това да върви към една бъдеще на човека? Дали не съществува някакъв първичен “импулс за човечност” вътре в природната душа, която тепърва на неговата основа трябва да стане човешка?

На много от тези въпроси ще отговори психологията. Аз съм написал една книга по психология, която се нарича “Животът на душата: психология”. Тази книга има три издания и всеки ако пожелае може да я намери и да разбере по-цялостно моя отговор на всички тези въпроси. Разбира се, книгата ми, с изключение на последното издание, вече може да се намери само в някои библиотеки. Аз тук нямам възможността, пък и не влиза в целите ми специално и отново да осветявам тези въпроси. Защото там, в своята психология – която при това е написана на една твърда философска основа – съм казал най-важното, което изобщо може да се каже. Тук мога да добавя само това.

Психиката на животните и на новороденото не е нищо друго освен “струпване” на инстинкти, т.е. тя е изцяло безсъзнателна. Трудно е да се опише несъзнаваността (безсъзнателността), но можем отчасти да си я представим, като си представим какво е това тъмнина. Да, животните, пък и новороденото, съществуват сякаш в една непрогледна тъмнина – нищо че имат очи, нищо че в тези очи също се отразява великолепието на света. Но за тях това не е свят в истинския смисъл, те, особено животните, гледат на този свят с един мътен, нищо не разбиращ поглед – “мътен” дотолкова, че това ми дава именно основанието да смятам, че те сякаш съществуват в непрогледна тъмнина. Първият лъч, който прорязва тази тъмнина, е свързан с най-първите прояви на осъзнаване, на доближаване на душата до света такъв, какъвто е той за нас, хората. Тук именно по някакъв начин в един момент проблясва искрата на съзнанието, от която по-късно лумва оня духовен огън, какъвто по същината си е човешкото съзнание. Повратът към осъзнаването е най-значим и съдбовен период в раждането на духа у човека, по-скоро за пробуждането на духа в гърдите на младия, на малкия човек. Светлината на съзнанието озарява съществуващото и само така това съществуващо придобива постепенно все по-ясните очертания и контури на това, което наричаме свят.

Истинската светлина, която, следователно, озарява нашия свят, не идва от Слънцето, както обикновено си мислим, напротив, тя се излъчва от духа у човека, пробудил се към своя живот било като съзнание, било като мислене, било като чувства или пък като воля или въображение. Вътре в нас гори нещо като “духовно огнище”, чиято топлина и светлина ние излъчваме и благодарение на която осветяваме съществуващото, превръщайки го в свят. Ето защо се оказва, че човешкото съзнание е решаващ фактор за появата на света, затова без съзнание и свят не би имало, т.е. не би имало нищо. Ето защо и в някакъв смисъл човекът се оказва най-твърдата опора на този наш свят, от което пък следва, че всеки човек си живее в някакъв свой свят, поради което възниква най-мъчния въпрос за съотносимостта на нашите светове – кардинален въпрос, на който тепърва ще трябва да отговаряме. Но да спра засега дотук, защото по тия въпроси, както казах, по-обстойно съм писал в своята книга “Животът на душата”.

Разбира се, след като сме решили главното, на тази основа възникват твърде любопитни въпроси, които е добре всеки да си поставя сам – и сам да търси и да упорства в търсенето на отговорите. Например ето един такъв въпрос: как детето “очовечава” душевните си прояви? Или: ако едно “човешко дете” не се отглежда от хора, то какво ще стане с неговата психика? Как се култивират природните склонности на детето? Може ли винаги “природното” да се променя, да се насочва в желана насока? Или природният фактор е твърде силен и той решава всичко?

С детството на човека са свързани най-съдбовните душевни трансформации и един най-интензивен растеж на душевния потенциал, който изглежда по-късно вече никога няма да се повтори – нито по капацитет, нито по интензивност, нито именно по значимост или съдбовност. В детството си именно ставаме човешки същества, а пък по-късно на тази твърда основа ние продължаваме да придаваме блясък на своята човечност, продължаваме да я “шлайфим”, та да се открои нейният истински блясък. Детето съществува в един приказен и прекрасен свят, открил се в детската душа, и затова този период от нашето развитие си остава ненадминат във всяко едно отношение: и по чистота, и по свежест, и по дълбина, по нежност, и по чувственост, и по одухотвореност на съществуването. Периодът на детството в индивидуалното развитие на човека съответства по същината си на “детството на цялото човечество”, именно на онази възвишена епоха, която свързваме с господството на митологията, на най-първичните културни времена, в които човечеството е изявило по невероятно наивен, но пък за сметка на това така красив начин своите представи, своите чувства, своята радост, своите кошмари от съществуването, изразило е, с една дума казано, своята душа. Тази голяма аналогия за точното съотвествие и повторение от индивидуалното развитие на човека на ония духовни и културни епохи, които е изминало човечеството в своето филогенетично развитие, дължим на велекия немски философ Георг Хегел. Аз тук не мога повече да се разпростирам по тези въпроси, но ако някои иска да научи повече, може да прочете моето изследване, наречено “Философско учение за човека и формите на духа”, което засега е публикувано само в интернет.

Но периодът на детството, уви, свършва, но оттук нататък следва един бавен растеж на съзнанието и проясняване на душата, който ще достигне до своята кулминация и ферментация в периода на юношеството. Юношеството по своето същество може да се оприличи по своята съдбовност на една нова, втора след детството духовна революция, да се оприличи на един духовен поврат, при който вече не съзнанието, а самосъзнанието (Аз-ът) достига своята зрялост, своята окончателна и развита форма. В този именно период се оформя и укрепва човешката личност с цялата й свита: ценности, идеи, фундаментални мисли, нравствени правила, общозначими чувства (любов и пр.), телесни реминисценции (сексуалност и еротични желания), културни изяви от всякакъв род и невероятно голяма значимост. Ето защо този период съвсем не бива да се подценява. На растежа на съзнанието и самосъзнанието в периода на юношеството аз съм посветил своята книга “Изкуството да се живее: етика на достойнството”, а пък телесно-еротичните компоненти на този най-съдбовен духовен поврат съм изследвал в своята книга “Еротика и свобода”. Всеки, който се интересува повече, в тези книги може да задоволи интереса си – или по-скоро да бъде подтикнат към свои си търсения и заключения. Казвам това, защото моите книги не са написани догматично, те не вещаят някаква вечна и общозадължителна истина, те нищо и никому не натрапват, напротив, те само импулсират търсещите и дават тласък на мисълта и на разбирането, докато останалото ще направи твоята, драги читателю, свобода.

И тук има безброй прелюбопитни въпроси, които всеки може да се поставя сам и да мисли както намира за добре. Например ето някои такива неизбежни въпроси. Какви грижи полага за подсилването на своята човечност юношата? Кое е това, което на тази възраст най-вече го кара да “оформя” характера и личността си? Каква е ролята в този процес на все по-ясно и по-силно проявяващата се сексуалност? И така нататък, въпросите наистина нямат край. Но нека да спрем засега дотук.

Онова, на което искам особено да наблегна, е, че усетът за свобода се заражда в най-ранна възраст, още в детството. Някои хора си мислят, че този процес е характерен най-вече за юношеската възраст, но ми се струва, че грешат: основата на всичко при човека е свобадата, а тя започва с усета за свобода, който се ражда именно през най-ранното детство. Човекът е орисан да бъде свободен, от свободата си наистина не можем да избягаме. “Родовата същност” на човека именно като човек се намира в пряка зависимост от чувството за свобода. Това , чувството, усетът за свобода е крайъгълният камък, на който стъпва всичко, то е началото, от което зависи всичко. А останалото идва впоследствие: съзнание за свобода, воля за свобода, битка за свобода, самосъзнание за свобода и т.н. Но в началото е искрата, от която лумва свободата, и тя се нарича усет на свобода, който при човека сякаш е заложен по природа – или по Божие благоволение. Според мен тук е разковничето на разбирането, това е най-важното, което никога не трябва да се забравя или пък да се подценява.

(Следва)

Добави в Svejo