Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив (12.5)

ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.5.Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив

Да искам да постигна “истината за истината” – това е една прекалено претенциозна задача. А също и е изключително трудна за постигане. Коректно ли е обаче да търся истината, валидна за всяка истина? Дали изобщо такава истина съществува? Да, аз в случая искам да постигна понятието за истина, да съумея да дам задоволителна дефиниция-отговор на въпроса що е истина. Трябва да съществува вярна представа за това що е истина, и точно това ще е истината за самата истина.

Да започна оттук, питайки се: а не е ли по-добре да се опитам да разбера защо нещо е истина? Нещо, “това тук”, конкретно, а не изобщо и по принцип, дали е истина – не е ли това по-вярно поставената задача? Не ми ли се налага да потърся основанията за истинността на някои твърдения, за които “се предполага” или “се знае”, че са истина? Дали по този начин по-добре ще се “ориентирам” в общата си представа за “истината като такава”?

Мога да започна търсенията си с анализ на някакъв пример за някаква “безспорна истина”. Но на кое ли “общопризнато” за истина твърдение да се спра? Не са ли твърде подозрителни относно истинността си тъкмо “общоприетите твърдения”? Как е станало така, че всички твърдо и положително знаят, че нещо е истина? Няма ли опасност само да си мислят, че е истина, а то да не е такова?

Да, всички твърдо са знаели, че Слънцето изгрява, достига зенит, залязва, следователно обикаля около Земята – но се оказало, че не е така, оказало се е, че това е заблуждение. Истината се оказала точно обратното на “общоразбираемото” и “безспорното” – и който пръв я е изказал, именно Коперник, е бил приет твърде скептично. Това е един най-известен пример, но има и други.

Ето, например, истина ли е изказването, което непрекъснато всички повтарят: “човекът е мислещо същество”? “Вярно” ли е това твърдение? Няма ли да се окаже, че то е истина само тогава, когато всички хора наистина и в действителност мислят? Но какво всъщност казах?

Казах нещо любопитно: че нещо е истина само ако то е истина. Как мога да говоря такива “празни приказки”? И ще ми помогне ли това, ако едната дума заменя с друга – за да прикрия тавтологията? Ако кажа, че едно твърдение е истина само ако то е вярно, то дали това ще ми помогне?

Често пък казваме, че нещо е истина само ако то правилно твърди това, което твърди? Или просто в пълно безсилие мълвим: “нещо е истина когато е така. Какво стои зад тези “маскиращи” безсилието ми думи? Е, истина ли е все пак това, че всички хора мислят? Ами ако някои не само че не мислят, ами и не искат да мислят?


Стига нещо да е вярно, то е истинно – какво означава това странно твърдение? Според него се оказва, че за да е нещо вярно, то аз трябва да вярвам, че то е именно “така”. Да съм уверен, че “нещо е така” – какво пък е това? Няма ли да съм уверен истински само ако зная че е така, а не просто “да вярвам”?

Изглежда е по-добре да кажа, че нещо е истина само ако се знае че то вярно твърди това, което твърди. Но каква е тази бъркотия? Не се ли заплетох повече в резултат на своите усилия да “изясня”? Как да зная, че нещо е точно така, както аз зная, мисля и твърдя? Как да зная със сигурност, че зная?

Да узная, че зная нещо – изглежда и тук съм в ситуацията да изказвам твърдение от рода на прочутото “дървено дърво”, “желязно желязо”, “стъклото е стъклено” и пр. Попадам непрекъснато в клопката, която сам поставям – за да “засека” и “уловя” истината за истината. Мъчен въпрос се оказа този.

Навярно нещо е истина само ако аз мога да проверя дали това, което казвам, отговаря на това, за което говоря. Т.е. дали отговаря на действителното положение. Зная нещо, и то ще е истинно знание само ако аз съм в състояние да извърша проверка на убеждението си. Но как да проверя, че знанието ми точно съответства на онова, за което си мисля, че зная?

Да проверя съответствието на знание (мисъл) с “нещото” (предмет, вещ, явление) – на което моето знание съответства, за което се отнася, наистина е доста трудна работа. Защото аз не мога ли да “наложа едно върху друго” мисъл и “немисъл”, т.е. вещ. Но вероятно вътре във вещта има нещо, което наподобява тъкмо мисълта, което аз трябва да разпозная. Възможно е да е точно така.

Ако такова нещо наистина съществува, то тогава аз ще мога да осъществя желаната процедура, а именно да “сложа едно върху друго” знанието и същността на предмета – и те да съвпаднат изцяло. Това именно, същността, е търсеното нещо, което “наподобява” мисъл. Същността е “мисъл в потенция”, която само очаква да бъде “уловена” и превърната в знание. Кое ли е това съзнание, което е мислило нещата преди да бъдат създадени – и така е заложило в тях една “мислима същност”, която аз пък улавям в познанието и съзнанието си?

Вече открихме, че битие и мислене си съответстват, че мисленето е “гръбнак” на битието. Дали тогава истината не е тъкмо съответствието на битие и мислене? Може да се окаже, че нещо е истинно само ако неговото битие (същност, идея) строго съответства на самото себе си, т.е. на мисълта, “закотвена” в неговите недра. Но ако по принцип, т.е. по битие всяко нещо е истинно и друго не може да бъде, то как тогава стоят нещата в сферата на съществуването? Там истина и неистина, а и битие и небитие, както е известно, са примесени, поради което са трудно разграничими, а истината затова е скрита и “потулена”.

Затова ситуацията в пределите на битието е образец за съотношението между мисъл, истина и битие в сферата на съществуването – където нещата не просто “битийствуват”, пребивават в своята неизменна истина, но и са се отказали от нея, отдавайки се изменения. Ако истината не е само “човешка представа” и “изобретение”, а нещо повече от това, то се оказва, че тя е неотнимаемо битийно свойство. Истината е най-значим онтичен и онтологичен признак. В такъв случай истината не зависи от мисленето, а, напротив, мисленето следва истината. Именно оттук следва, че към всяка истина трябва да се отнасяме със смирението, което дължим на самото битие.

В някакъв смисъл истината отговаря на битието – нека да осмислим и тази хипотеза. Дали е вярно, че битието държи “заключени” своите тайни? Човекът – а ние също сме причастни на битието! – се опитва да се добере до тях. Как да “предразположим” битието да се разкрие пред нас? Можем ли да накараме битието да проговори само своята тайна?

Но ако истината наистина отговаря (“отговаря”?!) на битието, то как да разбирам това? За какво “говоря” и“говорене” става дума тук? Как така битието и истината да “говорят” и “отговарят”? И защо истината трябва сама да ни се разкрие, т.е. едно битие да преодолее скритостта си пред друго битие, човекът?

Наистина, може пък някога битието на истината – или истината на битието! – да “проговори” и да разбули скритостта си пред човека. Велик момент е това! И тогава човекът ще се изпълни със същността на истината. Съзнанието му ще се овладее от нея. Ще се почувства свободно: да, истината само освобождава. Без истината затова сме наникъде. Без истината пребиваваме в свят на илюзии и сънища. Истината безпощадно унищожава такъв един ефимерен свят и здраво ни привързва към реалността. Наистина на истината дължим всичко.

По тази причина трябва да приема, че истината не е нищо друго освен от “нескритост”, т.е. откритост, която сама себе си разкрива в отговарянето. Мой учител и наставник в тази насока е Мартин Хайдегер, великият немец, мислил най-настойчиво по тези въпроси. И по тази причина постигнал най-много, задълбочавайки се в същността на истината. Но за да стане така, че едно битие отговаря на друго битие, трябва преди това то да е било смело запитано от него. Мога ли да приема, че с това се приближих до проясняването на загадката на самата истина?

Дали ми се разкри тук същината на истината: тя сякаш отговори за себе си, чувайки моите питания относно нейната същност! И щом (ако) е станало така, то следва, че аз (като битие) вече съм овладян и от истина, касаеща и моето собствено битие.

Истината сама ни се разкрива, тя ни призовава и говори, а от нас се иска само да я чуем, “да си отворим ушите” – да, точно така е! Оттук следва, че ние пребиваваме в неистина тогава, когато един вид сме си “запушили ушите”, не чуваме нейния могъщ призив. Останали сме глухи за “саморазкриващата се нескритост” на битието на съществуващото, което ни зове да се овладеем от неговата истина. Който иска да се доближи още по-плътно до същността на истината, изразена по един дълбок и най-вълнуващ начин, нека да се зачете в книгите на великия Хайдегер – те вече са преведени и на български език.

И значи съществуването в неистина се ли поражда от тази “онтологична глухота”, която често овладява човека. Коварно нещо е тя. Въпросът за истината, оказва се, се свежда до това да “изострим” слуха си – за да чуем зова на битието, което чрез истината иска да ни направи верни на неговата мощ. Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив – това постигнахме тук като разбиране по вечно актуалния въпрос за истината. Загатнахме само, лекичко открихме покривалото. Истината е добре забулена, иска се голяма дързост да откриеш покривалото. Само боговете изглежда го могат.

Но на нас често ни стига и само предчувствие за истина. Достатъчна ни е верността спрямо нея. Истината е “проклет въпрос”, по който не само Пилат се е изказвал съвсем некомпетентно. В днешно време всички единодушно крещят: “Няма истина, има много истини, всеки си има своя собствена истина, а пък някой по-хитри даже си имат по две и три свои си истини!”. Всички работят упорито за сеенето на пълен скептицизъм и на нихилизъм спрямо истината. Всичко било относително и се определяло дори от “интереси”. Нека да си говорят каквото искат. Това е заболяване на духа, подобно на бесовщината. Ала ако направим нещо за да останем настрани от тази маниакална лудост на нашето време, то това значи, че сме близо до истината, че сме й останали верни. И това съвсем не е малко. Напротив, то може да ни даде всичко останало.

(Следва)

Добави в Svejo