Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

сряда, 26 март 2008 г.

Емоционални инвалиди ли сме вече?!

В последните дни ме е овладяла изследователска треска: изследвам, както е обичайно за мен, човешката природа. Една малка история провокира моя интерес: Дописка за една незначителна човешка и екзистенциална драма. Ето вчера реших да направя изследване с ученици от 12 клас в едно пловдивско училище. Поставих им следния казус и открих ужасяващи неща, за които ще спомена най-накрая:

Представете си, че седите сам в кафене. В един момент идва някаква жена на около 40 годишна възраст, видимо крайно разстроена, която, поради липса на празна маса сяда при вас, след като пита може ли. Забелязвате, че жената е наистина развълнувана силно, плаче, пали нервно една цигара, веднага я гаси. Неудобно ви е, но я питате все пак: "Извинете, госпожо, мога ли да помогна с нещо?". Тя малко по малко се отпуска пред вас, явно й печелите доверието, и през сълзи ви разказва следната своя история:

Непосредствено преди коледните празници, два-три дни преди започването им, започнах работа ей в онзи хотел като камериерка. (Жената сочи към намиращия се съвсем наблизо хотел "Евро" в Пловдив.) Иначе по професия съм учителка, но понеже дълго време съм безработна, се принудих да започна каквото и да е работа. Управителят ми каза, че мога да започна, но понеже е предпразнично време, трудовия си договор съм щяла да получа след празниците. Започнах работа, оказа се, че трябва да дежуря всеки ден тъкмо по времето на всички големи празници - Рождество и Нова година - но аз даже се радвах, защото щях да изкарам повече пари. След Нова година отидох при управителя да го попитам какво става с договора, а той ми каза, че ситуацията се е променила, повече нямат нужда от допълнителен персонал и че ме освобождава от работа. Попитах какво ще стане със заплащането, той ми отвърна да не се безпокояла, към края на месеца когато стане готова заповедта щели да ми позвънят да ида да си взема парите.

Дойде и отмина края на месеца, но никой не ми позвъня. Отидох в хотела, управителят ми се извини, понеже била станала грешка, пропуснали името ми във ведомостта, но през следващия месец непременно щели да ми платят, лично той щял да се погрижи за това. Изчаках още един месец, пак никой не ме повика, отново отидох в хотела. Управителят този път взе да увърта и обещава пак да плати, но беше крайно неубедителен. Това стана онзи ден. Вчера отново, изпълнена с подозрения, идвах в хотела да питам, пак ми обеща, ето днес пак дойдох. И той днес взе че ми се разкрещя че съм била много нахална, че му било омръзнало да ме вижда, каза, че съм явно много глупава, щом не разбирам, че няма да ми плати, каза ми да се махна и повече очите му да не ме виждат. Отнесе се с мен все едно не съм човек, а мръсно куче. И ето непосредствено след тази случка дойдох тук, в кафенето.

Точно тази история, представете си, ви разказва крайно разстроената и обидена жена. И въпросът е: каква ще бъде вашата реакция, какво ще кажете, какво ще направите, какво следва да направи един човек в такава една необичайна ситуация?

Поставих казуса, разделих класа на групи от по пет човека, казах им да обсъдят ситуацията, и всяка група за около пет минути да опита да стигне до най-естественото по тяхно общо мнение предложение за реакция. Обсъжданията по групите в различните класове (направих изследването в шест паралелки 12 клас) бяха не много оживени, но понякога и имаше известни спорове. След това оторизиран представител на всяка група трябваше да съобщи тяхното решение за реакция на думите на жената. До това се свеждаше самия експеримент. И установих следното.

Ужасих се, защото младите хора с най-незначителни изключения, се оказаха неспособни да се вживеят в ситуацията, сиреч оказаха се съвсем безчувствени спрямо човешката болка и страдание. Масово се разсъждаваше и се предлагаше да се каже на жената нещо такова: "Вижте какво, госпожо, учудвам се, че така наивно сте влезли в капана. Това, което ви се е случило, не е изолиран случай. Но трябва да преглътнете случката, радвайте се, че животът продължава: жива сте, здрава сте, можете отново да почнете работа. Но да ви върне парите този управител забравете, нямате договор, нищо няма на хартия, безсмислено е да се опитвате да получите парите си. Не можете да го съдите, просто пийте една чаша студена вода и се успокойте: животът продължава..." Ей такива банални думи говореха младежите, сиреч говореха думи, които издаваха пълното им безразличие, даже досадата им, че тази жена с нейната история е смутила душевния им покой. Просто личеше си, че само търсят начин как да се отърват от тази натрапница, която им разказва някакви си там сълзливи истории. Мнозина от младите нарекоха обидената жена глупачка. Правилно са я уволнявали от училище щом е толкова глупава. Тръгнала да работи без договор, тая пък на кой свят живее?! С право е наказана за глупостта си. Малко й е даже, но е за нейно добро, та да разбере, че не бива да е толкова наивна. Стигнала на тия години, а не разбира, че живее в един жесток свят, в който оцеляват само най-силните и най-нахалните. И така нататък...

В излиянията на младежите, които слушах шест часа, долавях освен пълно безразличие, освен досада и една ужасила ме пълна безчувственост и неспособност за човешка съпричастност. Те не можеха да откликнат на мъката на човека до тях, на ближния. Мнозина по време на обсъжданията гаднярски се хилеха, други пък предположиха дали тази жена не е измамница, която им разказва блудкави истории та да ги изнуди да й дадат пари. Имах чувството, че тези млади хора са направо емоционални инвалиди. Ужасно е да не можеш да откликнеш с една най-естествена човешка съпричастност на болката на човека до теб. Не им се удаваше да постигнат една чиста и спонтанна човешка емоция. Някак чувствителността им е закоравяла, и то на тази съвсем млада възраст: това е ужасно! Никой например не се възмути на постъпката на изнудвача-управител. Имах чувството, че някои даже му се възхищаваха: баси пича е тоя, как хубаво я е разкарал!

Признавам си, наистина ме овладя страх че живея в такова общество, в което мнозинството от младите са съвсем безчувствени спрямо човешката болка. И че нямат никакъв усет за справедливост, за достойнство на човека, никакво съзнание за това, че човешката личност е свещена и никой не може да си позволява да я тъпче така грозно и брутално. Имах чувството, че тия млади хора наистина са душевни и емоционални инвалиди: има ли какво да се чудим тогава защо агресията, бруталността, безчовечността у нас вилнеят така повсеместно и масово?!

В един момент за да провокирам известна съпричастност у тях, им казах: добре бе, я сега си представете, че тази там жена не ви е неизвестна, ами е собствената ви майка! И на нея може да се случи същото: как тогава ще реагирате? Е, това е друго, господине, що не казахте в началото! Какво ще направя ли? Ами ще ида да му отскубна гръкляна на онзи там управител. Това ще направя. Или ще му взривя хотела, но ще му отмъстя ако се изгаври така с моята собствена майка или сестра.

Това е главното около моя експеримент. Мога още дълго да анализирам случилото се вчера, което ме потресе до дъното на душата ми. Сега не ми се прави, може би като се успокоя, тия дни ще го направя. Тази нощ, признавам си, не можах да спя, не мигнах. Та искам сега да ви запитам, скъпи ми читатели: а вие как бихте реагирали ако на вас се случи същото? Какво вие ще й кажете на непознатата женица, с която се се изгаврили така? Вчера описах случая в блога, няма никаква реакция. И вие ли, скъпи ми читатели, сте с захиряла, със съвсем притъпена чувствителност?! Никакъв отклик, пълно мълчание: тоя пък за кой се мисли та ще ни смущава тук духовния покой като ни разказва тъпите си истории?! Така ли си мислите, признайте си?!

Пратих историята до всички медии: пълно мълчание, никакъв отклик до момента, а предполагам така ще е и по принцип. Само BG WATCH гледам е публикувало дописката ми. Една-две от другите медии обещаха да го направят скоро. И толкоз. Пълна апатия ни владее към всичко. Пълна погнуса. Мързи ни даже пръста си да помръднем та да помогнем на човека до нас, на който му се е случило нещо ужасно. Гледаме само как да го разкараме. Пълна отврат. Не сме хора вече явно. Не само че не сме народ, ами и хора май вече не сме. Кошмар!

15 коментара:

dimitrinka_nikolova каза...

За съжаление това се случва всеки ден.И никой не се трогва,ако не касае лично неговото семейство.Бих се опитала да помогна.Да я успокоя,да отидем до близкото полицейско управление.Да направя нещо,да усети,че на някой му пука.Да бих помогнала с каквото мога,защото след това света е много по-красив и добър поне за мен.

Анонимен каза...

Добро Утро!
от моите разговори с приятели тази духовна картина на българина се дължи на "робското" му самосъзнание. Аз твърде много се съмнявам, че "робското" самосъзнание е наследственна черта. И пак се връщаме до морала и семейството, до училището и религията, до политиката и мръсотията, до фалшивата ни ценностна система и "стойноста" на парите...омагьосания кръг, във който всеки се продава, а в България "всичко се продава, и всичко на безценица"!

Анонимен каза...

Заключението от този следствен експеримент е тъжно но и доста реално.. какво да очакваме от общество обсебено от материалното, от индивиди борещи се ден за ден с зъби и нокти и забравящи да погледнат с отворени очи истинските неща..за изоставени по кафета и клубове деца и нехаещи родители.. няма оправдание за ниския морал,за незачитането на истински ценните неща(онези невидимите за очите) и за сребролюбието.. нека просто онези от нас които са наричани "балъци","будали" или от някой по-интелигентни хора с пречупени крила "мечтатели".. та нека тези от нас не губят вяра и с примера си да показват кое е Добро.. кое е правилно.. дори и да сме "балъци" в нечии очи

Анонимен каза...

Г-н Грънчаров, искам да публикувам тази Ваша статия, която ме потресе, колкото е възможно по-скоро в Журнал-а на www.lifestyle.bg.

Точното място е http://lifestyle.ibox.bg/section/id_12 .

Аудиторията ни е огромна - надхвърляме с лекота повечето ежедневници, имаме статии с по 30-40 000 прочитания и с по 100-200 коментара, освен това плащаме хонорари за всяка авторска публикация. В конкретния случай хонорарът Ви ще е символичен - 10 лв. (това е тарифата ни за вече публикувано някъде нещо). Просто държим на ексклузивността на публикуваните при нас неща и крайно рядко вземаме нещо вече публикувано другаде. Считам обаче, че на този Ваш материал трябва да се даде максимална публичност, тъй като поставя изключително важни въпроси. Апропо, освен символичния хонорар, при публикуване на неексклузивен материал поставяме и линк към блога на автора му. Вие, разбира се, сте достатъчно популярен вече, но гарантирам, че ще усетите по статистиката чувствителен скок на посещаемостта от препубликуването на този материал при нас с линк към блога Ви.

Ако сте съгласен, моля Ви да се свържете възможно най-бързо с мен на ICQ 63942191 - Solaris или на личния ми мейл djsupermax@abv.bg .

Естествено, бих Ви помолил да не публикувате този коментар/отзив под постинга Ви - той беше просто най-лесният начин да се свържа бързо с Вас без досадни регистрации тук и там.

С уважение, Ники Русиновски

Анонимен каза...

За съжаление е така, какво става с хората, защо всички са толкова жестоки - незнам. Най-лошото е че случаите с измами като тази са много , а реакция никаква. После как да кажа България е хубаво място за живеене. Как може жена,която е преподавала на деца и родителите им може би, да бъде принудена да е чистачка. И за капак някакъв си там долен,алчен,измамник, който най-вероятно е и пълен малоумник без нужното образование се гаври с нея. Всичко върви на никъде, всеки гледа само себе си и не се интересува за средата около него. А за 12-окласниците...просто няма да коментирам , жалко е че младите сега са едни пълни изроди без капка ценност в себе си.

Анонимен каза...

"...Това, което ви се е случило, не е изолиран случай. Но трябва да преглътнете случката, радвайте се, че животът продължава: жива сте, здрава сте, можете отново да почнете работа...успокойте се: животът продължава..."

Според мен това си е съвсем нормална и разумна реакция в случая. Аз бих реагирала по същия начин и не разбирам какво точно не одобрявате. На всеки здравомислещ човек е ясно, че не живеем в идеално общество и че навсякъде и по всяко време, ако не си предпазлив, може да те прецакат. За да оцелееш трябва да си внимателен и да не се доверяваш лесно, да си "връзаш гащите" за всеки случай.
Донякъде попадам във възрастовата група, която сте изследали (преди 2-3 години бях 12 клас) и не мисля, че правилно тълкувате резултатите, които сте получили. Младежите не са безчувствени, просто са реалисти.
След като прочетох историята ми стана наистина много мъчно за жената. Но от друга страна, ако не е била толкова наивна случката просто нямаше да се е случила. Неприятно ми е, че съществуват хора като некоректният управител, но понеже няма как да ги променим, трябва просто да променим себе си. Израстнала съм с мисълта, че да си наивен е срамно и глупаво, точно защото и мен са ме лъгали и прецаквали. В такива случаи, ако ще виниш някого, то трябва да е самият себе си! А най-добрe e просто да пиеш една студена вода, да радваш се, че животът продължава и да запомниш за следващия път, че трябва да си по-внимателен!
На мен не ми харесва единствено възжищението към измамника. А промяната на реакциите, когато жертвата е някой близък, пък е единствено младежко перчене. Биха искали да реагират така, но всъщност най-вероятно ще реагират както и с непознатата жена - ще осъдят наивността. Но това, че осъждат наивността не значи, че са безчувствени.

Unknown каза...

Цял ден и аз ей тези неща премислям. Не се сетих за израза емоционални инвалиди, а е точно така. Аз съм преподавател и това казвам на родителите - всичко друго им е нормално на децата, но емоционалната култура никаква я няма, а на емоционална зрялост не можем и да се надяваме. Е, и сега накъде?..

Анонимен каза...

Привет
случилото се наистина е изключително неприятно, наскоро моя позната имаше случай в който отказваха да й платят, но поне имаше договор и след заплаха че ще осъди фирмата и платиха. Аз съм попадала в подобна ситуация, само че 3 месеца работих вечерите и накрая не ми платиха и не намерих решение, просто си останах с безсънните нощи. Вие какво направихте по случая? Ще ми е интересно да прочета :)

Анонимен каза...

Първоначално (въпреки заглавието на статията) си помислих, че като резултат от експеримента ще е пълно емоционално съчуствие. Мислех си, че инвалиди ще е управителя и други мръсници като него, чиято работа е да прецакват хората. Определено щях да се опитам да помогна на жената, щях да я насоча към адвокати, или да потърся начин може би медиино да представя злодеянията на мръсника. И все пак във всеки от нас е истината, че нещата трудно биха се поправили. Аз може би съм един истински оптимист и дори неприемам фактите. Имала съм всякакви съученици, но мисля че болшинството биха постъпили човешки. Дори и перковците мисля, че ще се разчустват друг е въпроса дали по време на експеримента няма да се направят на интересни и важни. В университета имаме много по голяма свобода отколкото в училище, част от колегите не знаят къде се намират, но не трябва да оцветяваме всичко в черно. Има толкова много добри и истински хора, толкова добри приятели, толкова интелигентни кадри.

Анонимен каза...

Аз не мога да разбера автора-да, всички са "безразлични" както се изразява той, но дори и да бяхме съпричастни какво можем до направим, как би могъл един ученик в 12 клас да помогне на жената? Аз лично не мога да се сетя за нито едно разумно действие- а тия глупости с отиването в полицията или пък сълзите на съпричастност ми звучат съвсем невероятно. И сега сигурно всички ще си кажат, че аз съм поредната коравосърдечна ученичка, която би се отзовала само ако ставаше въпрос за семейството й. Не е така-просто съм трезво мислеща и заявявам, че случайно срещнат човек в кафенето не само не може, а и не трябва да се опитва да помага на жената! Сигурна съм, че ще има много хора, които няма да са съгласни с мен и ще ми бъде интересно да прочета техните мнения, но с най-голямо нетърпение ще чакам отговора на автора на публикацията. Искам да ми каже как

Анонимен каза...

той лично би постъпил в тази ситуация-нека ми опише точните действия, които ще предприеме. Ако не получа отговор от автора се упълномощявам да го обявя за най-безсърдечният и несъпричастен човек, срещнал нещастната жена в кафенето!

Unknown каза...

Днес аз бях в един от тези 12-ти класове, в които обсъждахме въпросния казус. Имаше нещо, което забравих да спомена в часа и за което се сетих още на излизане:

В случея се наблюдава незаинтересованост на медиите по въпроса, не е ясно умишлено или не, но има начин да се предизвика интерес към проблема.

Още тази вечер бих изпратил мейл към няколко от медиите, с дословен цитат от тази статия в блога - http://aig-humanus.blogspot.com/2008/03/blog-post_24.html

Нека всеки да изпрати email до повечето интернет портали, защото ако се вдигне шум в интернет, то медиите няма да си позволят да пропуснат събитието.

Проглушете ушите на медиите, така че да обърнат внимание на казуса!

Ако не ви се занимава да пишете мейли, то поне можете да публикувате в собствените си блогове, целта е лавинообразен ефект.

Анонимен каза...

Да, наистина, кажете коя е "правилната" реакция на учениците. Вие какво очаквахте? Да скочат да бият собственика на хотела? Да вдигат въстание?

Руси Ст. Русев каза...

Здравейте! Всичко това се случва, защото:
1. Числото на децата в семейства с един родител или на разведени родители е повече от половината в ученическа възраст. Родителите на тези деца живеят в същата социална атмосфера, а тези, които оцеляват, не пропускат подробности като "договор" и се подсигуряват по начина, по който и децата им приемат за правилен.
2. Когато държавата създаваше "организираната престъпност" ползвайки агентите на ДС и милицията сред спортистите, както и обикновени престъпници, тя имаше предвид Учението на Иван Петрович Павлов за условния рефлекс. В 99 процента от ситуации като тази просто си блъскаш главата в стената и ахкаш и охкаш, но не можеш нищо да направиш, освен, ако не се направиш и ти на престъпник или не потърсиш правата си по същия арогантен и агресивен начин (ако добре си пресметнал шансовете си за успех, разбира се). Докато две поколения придобиват по този метод социални рефлекси, край тях расте ново поколение, което вече е прихванало най-важното от въздуха - така както децата учат родния език от родителите си.
3. Преживяванията на ближния, на човека, покрай когото минаваш, вече не достигат до тебе. В живота около нас няма нищо позитивно, позитивното е телевизия, а там никой не те занимава прекалено със себе си и неприятностите се уреждат по незнаен начин. Загубвайки представата за това, че и другите хора изпитват болка, около нас расте и крепне цяло поколение, което психологията определя като "анестезно".
4. Нашето общество няма идеали, както и личности с морални качества, на които да се подражава. Моделите за подражание са престъпници, които са прибрали каквото са могли и сега се легализират шумно чрез медиите като бизнесмени, почтени граждани или евродепутати...
Бог да ни е на помощ, но за да помага Бог, трябва да вярваме в Него!

Анонимен каза...

Добре, човекът вижда жената за първи път... И през главата му минават мисли:” Ами ако мами! Ако иска да си отмъсти на някого!” Съмнението изключва всякаква спонтанност. Може да се възмути вътрешно, но да не реагира по никакъв начин... Светът е пълен с измами. Да, ако това беше майка му, на която безрезервно вярва, със сигурност щеше да последва героичен финал за нашия герой. Но той е смутен, че дори с изповедта го набъркват в сложна ситуация. Ако иска да избегне насилието трябва да се обърне към някаква институция...Коя? Която и да е, няма да работи, няма да свърши работа , дори да е засипана с доказателства... Жалба в Бюрото по труда? В Социалното министерство? В полицията? В прокуратурата? Ха-ха... Безизходица за всеки мислещ човек... Да не говорим за неопитните 18-годишни, в които от нас, родителите, вече е насадено недоверието в институциите. Не трябва да ги съдим. Те са производно на системата... Аз съм лекар... Скоро една пациентка ме запита защо ние, лекарите, нищо не правим, за да променим пропадащото здравеопазване. Отговорих и: ”Госпожо, ние сме 35 000 и непрекъсната намаляваме, защото или умираме или емигрираме! Вие, пациентите, настоящи и бъдещи, сте 7 000 000, от които поне 5 000 000 – с избирателни права! Тази система зависи от вас!” Но мисля, че не ме разбра! Продължавам мисълта си, в случая е виновен не класът от 20 човека...