Мръсната афера около българските “медици” в Либия: някои неприятни въпроси и констатации

Да си освежим паметта по повод наближаващата годишнина от завръщането в Родината на българските “медици”.

“Медиците от Либия ще съдят политици”. “Те ще искат възмездие както за нехайството на властта, така и за причинените им мъчения” - от българските медии, с днешна дата.

Преди да тръгнат да съдят когото и да било в българската държава, ”медиците” трябва да настояват да бъде разсекретено и публикувано тяхното т.нар. “дело на медиците”: обвинение на прокуратурата, мотиви на съда за издаване на три пъти смъртните им присъди, пледоариите на адвокатите-защитници, издадени медицински за проведените мъчения и т.н. Докога да чакаме обещаният “финансов отчет за всяка похарчена стотинка” от министрите Калфин и Орешарски, във връзка с това дело и покрай него проведената правителствена акция “Не сте сами”.

Българската прокуратура вече 1 г. не е информирала обществеността за хода на другото дело, свързано с тяхното, т.нар. “Дело на мъчителите”. Има ли такова дело изобщо, или някой се надява на късопаметността на обществото ни? Което ежедневно е заливано с нови лъжи и случки, отклоняващи общественият фокус и хвърлящи го в нова тревога поради престъпления, които се извършват не в Либия, а в България! Като потресаващите убийства на сестрите Белнейски, отвличането на съпрузите Бончеви, за които бързат да ни уведомят, че ще останат неразкрити, защото световният опит бил такъв!?

Аз също бях в Либия цели 15 години, една от които в Бенгази, работих в болница заедно с още 50-тина български лекари, сестри, акушерки и лаборанти, но не попаднахме в затвора, въпреки че и в нашата болница е имало случаи на СПИН. За всеки отделен случай се провеждаше разследване, но никой от нас не е бивал обвиняван в умишлено заразяване на пациентите. Най-сигурна и спокойна за себе си съм се чувствала именно там, в Либия за разлика от тук, в България, моята родина и държава. Пишейки тези редове знам, че ме грози заплаха, защото вече получих такава.

Кристияна Вълчева в Бенгази беше известна между либийците с прозвището “Мудира кибира”, което в буквален превод означава “голямата началничка”, а на жаргон “тази, която шепне в леглото на ухото на големият началник”. Кристияна да не забравя, че когато се появи в либийското посолство, в една многолюдна тълпа от чакащи да влязат в посолството за интервю лекари и сестри я видяхме да слиза от черна кола, с държавен номер, придружена от 2 мъже, на които полицаите осигуриха влизане в посолството веднага, като разбутаха тълпата. Години след това в единият от придружителите й, аз разпознах бившият вече министър на МВР - Румен Петков. И не само аз. Потвърди го и майката на Кристияна, г-жа Аначкова в предаване на живо по ТВ ”СКАТ”, заради което сега дъщерята не желае да се среща с родителката си.

Искам да бъдат публикувани досиетата на Кристияна Вълчева и д-р Здравко Георгиев, чийто косъм също не е чист. С помощта на Министерството на външните работи бе назначен на работа в Българското посолство в Триполи на длъжността градинар, от където ни заливаше ежедневно със задъхани репортажи, естествено за сметка на българският данъкоплатец.

Многократно съм поставяла въпроси към министър Калфин в личният му блог, но за една година не получих нито един конкретен отговор, освен само веднъж формален, усукано дипломатичен и поучително морален. За господин министъра животът на 500 деца не струва нищо срещу този този на 5-те им заразителки.

Докато не бъдат публикувани всички материали на Либйското следствие, прокуратура, съд аз имам правото да вярвам или да не вярвам на българските манипулативни медии, доказано услужливи към управляващите ни.

За тези 20 години изредилите се демократични правителства нямаше такова, което да не се е тресяло от корупция, далавери и некадърност.

Журналистът Григор Лилов няма никакви основания за притеснения, тъй като има достатъчно съвестни български граждани, все още работещи в Либия, на които никога не им беше дадена думата и ровенето в мръсното бельо на сестрите едва ли би повишило разклатената им репутация.

Факт е, че между тях има противоречиви изказвания, натрупана злоба и вероятно някои от тях са прави за себе си и имат основание да търсят правата си. Помним как министър Петканов тържествено обяви, че техните претенции, относно защитниците им и желанието на трите сестри (Червеняшка, Димитрова и Сирапуло да бъдат представяни от адвокат Шейтанов) не беше уважено и видяхме как една министерска дума нищо не струва.

Сестрите бяха ИЗЛЪГАНИ, както бе излъгана и българската общественост и в този смисъл смятам, че претенциите им са основателни.

Претенцията им към държавните ни институции е основателна, заради отвратителното БЕЗХАБЕРНО отношение на служителите в тях към българските граждани. Във връзка с тяхното задържане бях в Посолството ни, за да алармирам за ареста им, но бях изгонена и натирена да си намеря либийски покровител и адвокат, защото там всеки се спасява сам.

Помня лъжите и на генерал Димо Гяуров, който твърдеше, че нашите тайни служби са ги търсили, но не могли да ги открият!? Хайде бе, че нали точно тия, които задържаха сестрите си пиеха ракията в българската шерика (фирма, база) на “Технострой” в Бенгази, където предполагам че също е отсядал нашият генерал. Г-н генералът, ако беше попитал едно либийче, което играе на улицата щеше да му каже точно с колко мъже, с каква кола и в каква посока и по кое време е тръгнала сестрата, а ако беше попитал и татко му щеше да знае точно шортата (полиция), в която се намират сестрите. Май генералчето не помни, че между първият и вторият им арест имаха ЦЯЛ ЕДИН МЕСЕЦ на разположение да направят каквото трябва и да изведат сестрите с пасаван. Фасулска работа, но не е за фасулковци, а за държавно отговорни служители. Сестрите имат право да потърсят отговорност на безотговорни служители за действия и бездействия и ги подкрепям напълно.

Да си припомним ужасната и трагична съдба на двамата обезглавени шофьори в Ирак. На техният фон воаяжите на колежките ми из Европа, радващи се на всенародно и световно внимание (медиен, парламентарен и правителствен конфорт) предизвикват негативно чувство у българина, делил от залъка си, за да им прати Коледни подаръци, да ги ПОДКРЕПЯ морално и материално, вадил из под нокъта си опосканата му душа, за да я подари на тях и после да чете в медиите как смелата Кристияна Вълчева скача с бънджи, вместо да се яви пред разследващата комисия на Френският парламент, която я покани за разпит за да разкаже за преживените мъчения в либийският затвор “Джудейда”, в който прекараха според Миролюба Бенатова (журналистка на БТВ и автор на сълзливо-сополивата книга на Кристияна) точно 1 г. и 4 месеца. Останалото време изживяха в крайградска вила с охрана и обслужващ персонал (познавам лично готвачката им Мабрука), отдадени на хобитата си и на ненавистта си една към друга.

Книгата на Григор Лилов “Либийската връзка” е обобщена информация, събирана от български и чужди медии и по своята същност е анализ на факти и събития (вътрешни и външни). Дори да се открият неточности в нея в дребните детайли те са разбираеми, поради факта, че важните и значими документи се крият от обществеността с един гриф “Секретно”.

Прозрачността, от която всички се нуждаем е забулена от политически секретни и тайни дипломатически ходове, на фона на икономически далавери, извършвани от българските “държавни” мъже и не само в Либия.

Поуката за нас е, че старите вестници трябва да се пазят и препрочитат от време на време, за да се съпоставят и анализират събитията, които търпят развитие, защото както е казал Оскар Уайлд: “Истината рядко е проста и никога чиста”.

Добави в Svejo