Все повече се разширява инициативата и кампанията Свобода, а не страх, която ще обхване цяла Европа, а пък нейна кулминация ще е 11 октомври. Аз лично не разбрах защо точно тази дата е избрана; ако някой ми обясни, ще му бъда благодарен. Не се сещам какво е станало на 11 октомври (на 11 септември зная какво е станало), а не вярвам датата да е избрана случайно или произволно.Въпреки че иначе погледнато изобщо не обичам думата "кампания" - тя беше така опошлена у нас, спомнете си кампанията "Не сте сами: не сме наред..."! - се включвам в нея, понеже тя е в защита на най-важното: СВОБОДАТА. Ето с текста, който е публикуван по-долу, искам да поясня какво е това свобода от една по-друга, принципна гледна точка; понеже имам усещането, че у нас мнозинството изобщо не разбира какво е това свобода.
● Най-голямото предизвикателство пред мен е винаги откритата възможност сам да решавам какъв ще бъда аз самият. Това се нарича и обозначава с думата свобода. Не съм обречен да изпитвам безразличие към своето бъдеще – ето го началото на моята свобода, която, веднъж усетил я, ме опиянява подобно на опиум, на наркотик.
● Моята зависимост единствено от свободата е най-сладкото, което, предполагам, и другите прекрасно разбират – що се отнася както до моята, така и до тяхната свобода. Лично аз ценя свободата на другия наравно със своята собствена – нима може да бъде другояче? От тях обаче искам само едно: да не ми се месят, да ме оставят да живея както аз искам, т.е. да признаят свободата ми по същия начин, по който аз признавам тяхната свобода, по който аз не им се меся – и не ме интересува какво правят с живота си. Ако теглим границата между свободите си, ако никой не пристъпва в чуждата свобода, то едва тогава ще се разбираме. Когато обаче се опитват да ми пречат, когато уловя, че не зачитат свободата ми, връзките между нас се скъсват, скъсвам ги без съжаления и отново се хвърлям в свободата си: казах, че от нея аз няма да се откажа.
● Съобразно със свободата си аз се разпореждам с всеки миг: избирам какво да правя, как да го употребя, какво искам да се случи с мен самия, каква ще бъде посоката, която следвам с действията си. Кризите на моето всекидневие, в които аз като че ли губя ориентирите, независимо от това съвсем не са приятни, но в някакъв смисъл са и благодатни. Те ме притискат да се вгледам в себе си, да се “отлепя” от едно всекидневие, което за мен е станало рутинно, което е започнало да ме гнети с монотонността си; моята свобода, желанието ми да съм свободен, ме задължава да съм гъвкав, а не неизменен. Откривам, че възможностите пред мен никога не са изчерпани, че има толкова много неизвървени пътища, дори че и аз в някакъв смисъл мога да бъда друг. Да стана различен в сравнение със самия себе си – нима това е зло?
● Абсолютната сигурност е недостижима, безпокойството остава. Вероятно това е така, защото аз все пак съм човек, а не ангел или пък бог. Когато обаче се вразумя, че сам мога изцяло да програмирам бъдещето си, то неизбежните разочарования отново ме пренасят на здравата почва, свалят ме от облаците, показват ми истината, че очарованието от битието се заключава в неговата непонятност, в тайнството, което аз не искам да развалям.
● Смесицата от понятно и непонятно в моето бъдеще (а и в сегашното ми!) ме импулсира още повече да съм активен, да прояснявам възможностите си, да не се оставям на спокойното движение на нещата от себе си, при което аз – действащият! – сам себе си съм елиминирал от действието си. Проявявайки понякога дързост, а всеки път най-вече настойчивост, аз успявам, въпреки стелещата се върху ми неизвестност, да придобивам една частична сигурност. Грижата за това какво ще бъде е преди всичко моя неотменна грижа. Затова аз не искам да се оправдавам, предпочитам да поема вината си изцяло – щом станалото касае единствено мен самия. Оправданията съвсем не помагат, нищо че се оневинявам, аз пак губя; ако разчитам на тях, нищо няма да постигна.
● Разбирам добре, че има неща, които само аз мога да направя, при това най-добре, така, че да постигна значим ефект и дори успех. Откривам, че един вид аз за това съм роден, че нищо друго не ме интересува в същата степен, че без моята намеса и без активното ми участие светът ще се провали или поне ще стане по-лош. Казват, че подобно усещане било мисията на един живот, и може би са прави: ако мен ме няма там, няма да стане това, което ще стане само с мен самия, при дейното ми участие, благодарение на грижите ми. Допринасяйки по този начин за развитието на света и за движението му към по-добро, аз се чувствам на мястото си и на нужното ниво. Когато това изключително усещане изчезне или се изпари, когато разбера, че някъде съм излишен, аз губя почва под краката си и не се успокоявам докато не усетя твърдост под нозете си. Общо взето не обичам да потъвам; стремя се да бъда като тапа, която винаги е отгоре…
● Разбира се, не искам никой да ми се меси, да ми пречи и не чакам ничия помощ като подаяние; от другите искам това, което аз самият не допускам спрямо тях – аз на никой не се меся в живота му. Има безброй условности, които ми се налага да спазвам, защото те са полезни, защото без тях нещата се объркват. Откривам например, че светът в общи линии е добре устроен, че не се нуждае от особена промяна, че дава добри възможности, стига да не си заспал или пък да проспиваш (без да усещаш!) живота си. Условностите и заварените съглашения относно подредеността и правилността на съществуването, ме устройват. Но ако открия, че нещо липсва, аз мога да проявя инициатива и със съгласието на другите да допълним правилата на играта.● Няма игри без правила, а жизнената игра остро се нуждае от все по-добри правила и от разумни промени, които не отричат миналото, а само го подобряват. Свободата ми от тези правила не е застрашена, защото аз разбирам, че са необходими, че без тях ще се появят излишни рискове и че ще стане по-лошо.
● Не искам и няма да допусна думата свобода да си остане за мен просто дума, високопарно гръмко звукосъчетание. Ако свободата за даден човек е само и просто дума, ако тя за него не е нещо много повече, то такъв човек се е отказал от нея, от всичките й предимства, т.е. е станал несвободен. Аз това не мога да допусна. Ето защо моето отношение към свободата е извор на моята същност, свободата е най-важното, без което не мога. Чрез отношението си към свободата аз мога да разбера кой съм – и дори защо съм.
● Не искам да правя апология на свободата, тя не се нуждае от това. Искам да вникна в своя усет за свобода, да се убедя доколко той е жив. Свободата най-напред ми се явява като онова, от което зависи животът ми. Предчувствието, че свободата е живот, а животът – свобода, ме владее от момента, в който усетих, че аз съм отговорен за живота си. Оттогава изглежда само това правя: съотнасям своя живот със свободата си, постигам своята жизненост като свободна, изпълвам се със свобода – за да овладея живота си, да постигна неговата неизразима тайна. Дали пък тайната на живота за човека не може да се постигне само на почвата на свободата? Що се отнася до мен, аз вярвам, че това е така…
● Сърцето ми най-добре разбира що е свобода. Когато чуе тази дума, то започва да се радва, да трепти с вдъхновение, да ускорява ритъма си. В този момент гърдите ми се вдигат по-високо – заради гордостта, че като човек съм причастен на това велико тайнство, наречено свобода. Ако е вярно, че в сърцето са изворите на живота, то какво значи тази всеотдайна преданост на моето сърце спрямо свободата? Щом сърцето ми е пристрастено към свободата, то тогава за какво ми е и приобщаването на моя разум към нея? Не искам ли прекалено много? И също: нима сърцето ми не изразява – само по себе си – най-висш разум?
● Ако съумявам да подчинявам ситуациите на моя живот на изискванията на свободата – съвсем непринудено и спонтанно – то това изцяло ми стига. Ако моите реакции носят в себе си свобода, то аз съм свободен – какво мога да искам в добавка? Ако цялото ми същество е впило в себе си свобода, ако усещам, че от свободата си няма да се откажа, ако намирам в нея най-могъщото очарование от живота си, ако изпитвам погнуса от онова, което е противно на свободата, то нима това не ми показва, че свободата е в мен, че аз съм свободен, че уверено смятам, че без свобода животът не си струва усилията, че накрая, от свободата ми никой и нищо не може да ме откъсне? Овладян от свобода – не е ли това моя идеал?
● Без свобода чувството ми, че живея и самото очарование от живота, заради което всъщност живея, ще бъдат загубени. Ето защо установявам в себе си една първична влюбеност в свободата, до която се свежда цялото ми разбиране за нея. Щом я обичам, значи я разбирам – и това ми стига…
● Ето че неизбежно стигам до този резултат на моята свобода: моето бъдеще е в моите ръце. Аз вървя към бъдещето си всеки ден, властта над бъдещето, над собственото бъдеще, е мой идеал. Какво повече човек може да си пожелае. Ето защо за бъдещето си не се страхувам, нито пък и от живота. Това съзнание ми дава моята свобода – най-сладкото нещо на този свят (нали, Санчо?!). Има ли хора, които още не са разбрали това?
(Фрагментите, публикувани по-горе, са взети от моето Есе за човека и свободата, което от своя страна е част от моята книга ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА ФИЛОСОФИЯ (засега условно я наричам така), която предстои да излезе през септември 2008 г.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар