Много интересна и важна тема и стимулиращи мисли в блога и дискусията. Ето няколко бележки без претенции за систематичност и изчерпателност.
Koмунистите станаха свещени крави не само в България, а в цяла Източна Европа. Причината е ясна: „мирните” революции от 1989 г. бяха само мирни, но не бяха никакви революции, а „приватизационни преврати на КГБ”, както се изразява един чешки дисидент. Ако наистина започваше нещо ново, защо никъде не беше наказан нито един комунист? За съжаление истинска промяна в историята рядко се случва. Тоталитарни режими не се разбиват току-така, дори с масови демонстрации, стачки и пр. Ако режимът е решен да противостои, ще го направи дори с цената на кървава баня. Та комунистите 45 години само за това се подготвяха. Егон Кренц напр. потвърди, че падането на Берлинската стена, външно изглеждаща като безобиден карнавал и народно веселие, във всеки един момент е имало възможност за противодействие от страна на тоталитарния репресивен апарат.
Комунизмът може, разбира се, да бъде критикуван от демократични и недемократични позиции. Понякога стечението на обстоятелствата в дадена страна към даден момент е такова, че демократичният антикомунизъм няма шанс – Испания, Чили и т.н. Всъщност комунизмът със своята поява катализира една поляризация между леви и десни, каквато до тогава не е имало. Исторически недемократичният, "десен" антикомунизъм (фашизъм, националсоциализъм) е следствие на комунизма, а не обратно.
Не може да има толерантност към нетолерантните. Затова всяка партия или група в демократичното общество, изповядваща радикални идеи, насочени към разрушаване и премахване на демокрацията, не може да бъде търпяна. Това е „готовата да се защитава”, „отбранителна” демокрация. Демокрацията не е просто свободия, където всякакви подривни елементи, стремящи се към нейното унищожение, могат да вилнеят на воля.
Парадоксално, но факт – понякога някакъв вид авторитаризъм или диктатура спомагат за реформи и по-бързата модернизация на обществото. Ако Мустафа Кемал Ататюрк например си беше играл на демокрация и беше позволил свободни избори, Турция вероятно досега щеше да е едно свръхизостанало общество, защото той щеше да загуби вота. Същото се отнася за княз Борис Първи. Може би е трябвало да опита да въведе християнството с референдум, който сигурно е щял да загуби? Дори сред аристократите е имало мощна съпротива – както знаем, 52 рода (от вероятно общо 100) са били против. Предполагам, че Борис е концентрирал върху себе си неистовата омраза от част от обществото, вкл. на сина си Владимир-Расате. Неговите съвременници сигурно хич не са виждали в него велик реформатор и светец.
Проблемът е обаче, че веднъж установена, няма гаранция, че диктатурата ще се самоотстрани, когато стане излишна – напр. след успешното отблъскване на опасността от комунизма и модернизацията на страната.
И една кратка вметка: Хитлер и нациналсоциализмът са (с право) осъдени от демократично мислещите хора по света. Но комунистите обичат да повтарят, че в политиката няма емоции, а само интереси. Ами хубаво, питам тогава: какво лошо е видяла България специално от Хитлер? Не даде ли той на България Македония, Добруджа, Поморавието и Беломорска Тракия, т.е. не се ли осъществи благодарение на него мечтата за обединението на българските земи? Намеси ли се дотам във вътрешните работи на страната, че да установи националсоциалистическа диктатура по германски тертип? Нищо подобно. България можеше, разбира се, да се противопостави на Оста и преминаващите през страната германски части, както след преврата на 26-27 март 1941 направиха сърбите, респ. „югославяните” – с 1,7 милиона жертви.
А какво направи Сталин? Окастри отново България териториално и въведе съветски комунизъм. На всичкото отгоре политиката на Цар Борис за неучастие във войната беше изоставена и българските войски пратени на фронта срещу германците, „за да измие Б-я петното”, според думите на Г. Димитров, с цената на десетки хиляди убити и ранени. (Впрочем не само и не толкова, за да се „измие петното”, а за да се изведе армията и офицерството от територията на страната, та по-лесно да се установява комунизъм) Е, къде е бил интересът на България - с Хитлер или със Сталин? С Германия или със СССР?
Накрая искам да цитирам Михаил Восленски от неговата книга „Номенклатурата”, където хубаво резюмира философията на болшевиките и обяснява техния страх от един наистина решителен противник: Номенклатурата напада слабите и се бои от силните. Тя тъпче покорните и отстъпва пред непокорните. Това е научила от Ленин, който често използваше поговорката: „Дават ли ти - еж, бият ли те - беж.“ Този е принципът, това е цялата политическа мъдрост на номенклатурната класа...
Ето защо комунистите искат всичко да е ”мирно и тихо”, да няма демонстрации, митинги, стачки и открито изразено недоволство. Тогава и сценариите, които те непрекъсанато задкулисно плетат като паяци, най-лесно минават.
(Забележка: Този постинг е всъщност коментар на анонимен посетител на блога, който винаги оставя възхитителни коментари, идеи и твърде богати мисли. Поради което винаги съм готов да публикувам коментарите му в отделна тема, както правя и сега, защото те заслужават това и защото трябва да бъдат изведени на достойно място в архивите на блога. Същото се отнася и за всеки друг коментатор: в този блог са добре дошли всички мислещи, толерантни и възпитани хора, и техните мисли ще бъдат оценявани най-високо. С благодарност към автора на горния текст и с уважение: Ангел Грънчаров)
Koмунистите станаха свещени крави не само в България, а в цяла Източна Европа. Причината е ясна: „мирните” революции от 1989 г. бяха само мирни, но не бяха никакви революции, а „приватизационни преврати на КГБ”, както се изразява един чешки дисидент. Ако наистина започваше нещо ново, защо никъде не беше наказан нито един комунист? За съжаление истинска промяна в историята рядко се случва. Тоталитарни режими не се разбиват току-така, дори с масови демонстрации, стачки и пр. Ако режимът е решен да противостои, ще го направи дори с цената на кървава баня. Та комунистите 45 години само за това се подготвяха. Егон Кренц напр. потвърди, че падането на Берлинската стена, външно изглеждаща като безобиден карнавал и народно веселие, във всеки един момент е имало възможност за противодействие от страна на тоталитарния репресивен апарат.
Комунизмът може, разбира се, да бъде критикуван от демократични и недемократични позиции. Понякога стечението на обстоятелствата в дадена страна към даден момент е такова, че демократичният антикомунизъм няма шанс – Испания, Чили и т.н. Всъщност комунизмът със своята поява катализира една поляризация между леви и десни, каквато до тогава не е имало. Исторически недемократичният, "десен" антикомунизъм (фашизъм, националсоциализъм) е следствие на комунизма, а не обратно.
Не може да има толерантност към нетолерантните. Затова всяка партия или група в демократичното общество, изповядваща радикални идеи, насочени към разрушаване и премахване на демокрацията, не може да бъде търпяна. Това е „готовата да се защитава”, „отбранителна” демокрация. Демокрацията не е просто свободия, където всякакви подривни елементи, стремящи се към нейното унищожение, могат да вилнеят на воля.
Парадоксално, но факт – понякога някакъв вид авторитаризъм или диктатура спомагат за реформи и по-бързата модернизация на обществото. Ако Мустафа Кемал Ататюрк например си беше играл на демокрация и беше позволил свободни избори, Турция вероятно досега щеше да е едно свръхизостанало общество, защото той щеше да загуби вота. Същото се отнася за княз Борис Първи. Може би е трябвало да опита да въведе християнството с референдум, който сигурно е щял да загуби? Дори сред аристократите е имало мощна съпротива – както знаем, 52 рода (от вероятно общо 100) са били против. Предполагам, че Борис е концентрирал върху себе си неистовата омраза от част от обществото, вкл. на сина си Владимир-Расате. Неговите съвременници сигурно хич не са виждали в него велик реформатор и светец.
Проблемът е обаче, че веднъж установена, няма гаранция, че диктатурата ще се самоотстрани, когато стане излишна – напр. след успешното отблъскване на опасността от комунизма и модернизацията на страната.
И една кратка вметка: Хитлер и нациналсоциализмът са (с право) осъдени от демократично мислещите хора по света. Но комунистите обичат да повтарят, че в политиката няма емоции, а само интереси. Ами хубаво, питам тогава: какво лошо е видяла България специално от Хитлер? Не даде ли той на България Македония, Добруджа, Поморавието и Беломорска Тракия, т.е. не се ли осъществи благодарение на него мечтата за обединението на българските земи? Намеси ли се дотам във вътрешните работи на страната, че да установи националсоциалистическа диктатура по германски тертип? Нищо подобно. България можеше, разбира се, да се противопостави на Оста и преминаващите през страната германски части, както след преврата на 26-27 март 1941 направиха сърбите, респ. „югославяните” – с 1,7 милиона жертви.
А какво направи Сталин? Окастри отново България териториално и въведе съветски комунизъм. На всичкото отгоре политиката на Цар Борис за неучастие във войната беше изоставена и българските войски пратени на фронта срещу германците, „за да измие Б-я петното”, според думите на Г. Димитров, с цената на десетки хиляди убити и ранени. (Впрочем не само и не толкова, за да се „измие петното”, а за да се изведе армията и офицерството от територията на страната, та по-лесно да се установява комунизъм) Е, къде е бил интересът на България - с Хитлер или със Сталин? С Германия или със СССР?
Накрая искам да цитирам Михаил Восленски от неговата книга „Номенклатурата”, където хубаво резюмира философията на болшевиките и обяснява техния страх от един наистина решителен противник: Номенклатурата напада слабите и се бои от силните. Тя тъпче покорните и отстъпва пред непокорните. Това е научила от Ленин, който често използваше поговорката: „Дават ли ти - еж, бият ли те - беж.“ Този е принципът, това е цялата политическа мъдрост на номенклатурната класа...
Ето защо комунистите искат всичко да е ”мирно и тихо”, да няма демонстрации, митинги, стачки и открито изразено недоволство. Тогава и сценариите, които те непрекъсанато задкулисно плетат като паяци, най-лесно минават.
(Забележка: Този постинг е всъщност коментар на анонимен посетител на блога, който винаги оставя възхитителни коментари, идеи и твърде богати мисли. Поради което винаги съм готов да публикувам коментарите му в отделна тема, както правя и сега, защото те заслужават това и защото трябва да бъдат изведени на достойно място в архивите на блога. Същото се отнася и за всеки друг коментатор: в този блог са добре дошли всички мислещи, толерантни и възпитани хора, и техните мисли ще бъдат оценявани най-високо. С благодарност към автора на горния текст и с уважение: Ангел Грънчаров)
2 коментара:
Публикувай чужди мисли, Грънчаров, публикувай. Като си нямаш свои...
Е щом цитирате хора, за които е презрително да си "играем на демокрация"...
Публикуване на коментар