Покана за разговор относно нравствената същност на нашия съвременник - върху един пример, взет направо от живота

Тия дни все повече се безпокоя относно разпространението и съдбата на новата ми книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия. Много хора, някои сведущи в тия дела, ми казаха, че да се продава една книга, особено пък философска, е необходима реклама. Или поне да се предприеме нещо, с което "да се разшуми" около нея, та да чуят повече хора, че такава книга изобщо съществува. Да, но как да направя това, след като възможностите ми са така нищожни?!

До този момент в страната (по данни на разпространителя на книгата на борсата) са продадени между 10-20 книги - не повече. Аз чрез моя "блогов маркетинг" съм продал не повече от 5 екземпляра. Тиражът е обаче 500 книги. Явно трябва нещо да се направи, за да бъде помръднато разпространението на тази книга от мъртвата точка, но какво ли може да бъде изобщо направено?

Проблемът за мен се утежни особено много след като един от спонсорите, недоволен от моя позиция, изразена тук, в блога, и то по гражданско-политически въпрос, до такава степен се разочарова от мен, че поиска да му върна парите (600 евро), които даде за издаването на книгата. Оказа се, че по тази логика не може книга на човек, който мисли така "неправилно" по даден политически въпрос, да бъде подпомагана, напротив, заради позицията си моя милост трябва да бъде наказана, като й се поискат обратно вече дадени за издаването на книгата пари. Не се учудвайте, това е то нашата българска психология; за мен това е вече втори подобен случай, след като друг спонсор на книгата ми СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, пак, естествено, българин, спря финансирането й, понеже като автор съм бил имал "неправилно" виждане "по отношение на оценката на ролята на Иван Костов в съвременната българска история". Но да остава това, факт е, че съм длъжен тия дни да изобретя нещо, та от евентуални продажби на книгата си да мога да си върна своя дълг към този разочарован от мен като автор "пишман-спонсор".

Преди няколко седмици изобретих следното: с един куфар книги се отправих на пътешествие до София, и там, подобно на дядо Коледа, раздавах свои книги с автограф на разни професори по философия, интелектуалци, също така дарих доста книги на библиотеки (университетската и пр.). Сторих тази необичайна и екстравагантна авантюра, понеже ми е интересна реакцията на тия хора: сам си философ, и ето че получаваш като подарък книга от друг философ; би следвало поне да разлистиш книгата, а ако пък се зачетеш в нея, то неизбежно ще се появи твоя реакция: или ще се разочароваш, или пък, случайно, може и да ти хареса; и понеже си "професионален философ", нищо не ти пречи публично да изразиш оценката си за труда на твой колега; и то поне с оглед това да предпазиш публиката от погрешна инвестиция в тази книга - ако оценката ти е отрицателна; ако пък ти е положителна оценката, какво пречи да направиш така със своя статия за книгата, че и други интересуващи се от философия хора да я потърсят; и пр. Тук не мога да кажа на кои точно известни български философи, някои от тях мои отдавнашни познайници, подарих книгата си; не е коректно да кажа. И ще чакам реакция от тях, пък дори и само с имейл.

Да, обаче един мой приятел-реалист ме поля с кофа студена вода - не че няма да ми е лошо от тази услуга в тия горещи, непоносимо задушни летни пловдивски дни и вечери! - като ми рече: "По-голям идиот от теб едва ли има на тази земя! Е, подарил си книгата си на толкова много хора; някои от тях са достойни хора, но сигурно има и мерзавци, които преподават философия, и на тях съвсем няма да им попречи оттук-нататък да си четат лекциите по твоята книга; поради което, разбира се, съвсем няма да имат някаква публична реакция, напротив, ще се постараят да закопаят книгата ти по най-подлия начин, който изобщо е възможно да се изобрети! По-голям идиот от теб едва ли има: нека сега такива да си изкарват заплатите като те крадат, като четат на студентите от твоята книга, пък ти си стой в мизерията!". Каза ми тия горчиви думи, не че съм му повярвал, но нещо продължава да ме гризе: дали не направих прекалено голяма глупост като подарих отново книгата си на толкова много хора?!

И то още повече е непростима постъпката ми, след като през миналата година сторих същото с книгата СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ. Подарих я на близо 100 (!) блогъри, журналисти, политици, интелектуалци, изобщо на който се сетих, като се надявах на някаква реакция и оценка. Мина година и нищо: мълчи масово наший интелектуалец! Мълчи, щото добре знае, че каквото и да рече, все лошо: току-виж някой вземе да си купи книгата ми, та този неволен мой благодетел оттук-нататък съвсем да си загуби съня! Затова с малки изключения (двама-трима само реагираха) останалите упорито мълчат цяла година. Това не се нуждае от коментар: жалката нравствена същност на "елита на нацията" ни лъсва тук като... тиган на месечина!

Тия дни замислям да тръгна из страната, подобно на Паисий, и сам да си разпространявам книгата. Само да си ремонтирам колата и тръгвам от град на град, от село на село: може пък и да продам нещичко, знае ли се?! Ще ги давам с отстъпки от цената, с автографи, с какво ли не, само и само да продам някоя и друга книга. Та да започна да си погасявам дълга към спонсора, който успях толкова силно да разочаровам. Бях решил през това лято да свърша доста неща (имам предвид писане), но всичките ми намерения явно ще отидат по дяволите: как човек да пише като е така неспокоен, след като има толкова грижи, след като е притиснат от най-враждебни обстоятелства, опитващи се да го смажат под тежестта си?!

Не зная защо написах този текст. Може би за да "рева" и да се "жалвам", не знам, просто ми е тежко в този момент и се чувствам в безпътица. Всичко отива към това да зарежа всичко - блог, писане, книги - и да почна да си гледам здравето, щото вече не издържам. Да се предам, да постъпя като мнозинството. Щото у нас явно оня, който нещо прави, неизбежно става трън в очите на заспалото мнозинство, което намира начини да му отмъсти. Изобретателни са в туй отношение нашенци, спор няма. Способни са да те прецакат по всякакви начини.

И се питам само това: какво, толкова ли са щастливи такива след като даже и несъзнавано правят всичко за да тровят живота на други хора?! Които даже и не са виждали, които не познават лично. Докъде сме стигнали само, а? Как ли спят такива хора, ето това не мога да си го представя? Имат ли съвест, не знам, но ми се чини, че има нещо противоестествено в това.

Може би бъркам, както обикновено? Кажете вие как мислите, да споделим мнения, а? Какво ще речете?

Добави в Svejo