Представена публикация

Човеци ли сме?

  Да помогнем на Любо ОЩЕ:   Ще помогнем ли за лечението на г-н Любен Воденичаров? Освен това смятам, че нашият "Картаген" - мас...

събота, 17 октомври 2009 г.

Почина леля Лена - и с нея си отиде цяла една епоха

Току-що майка ми звънна по телефона и ми съобщи, че е починала леля Лена, сестра на нейния баща, на моя дядо Васил (той почина пък през 1988 година). Бог да я прости, милата! Прекрасен човек беше - каквито са българите от една епоха, която постепенно си отива с тях! Ето, със смъртта на леля Лена за мен, в моето съзнание, угасна епохата, която тя символизираше: епохата на стара България, епохата на докомунистическа България. На България на българите от старо време, които са живели и които помнеха България такава, каквато тя е била преди чудовищната експанзия на комунизма, опитал се да съкруши субстанцията на живота им, опитал се да ги изтръгне от корените им, ала не успял, но все пак навредил колкото е можал.

Леля Лена носеше, милата, един свят, който беше останал да мъждука само в спомените й - и за който тя с такова чувство, така образно ни разказваше. С угасването на нейното съзнание угасна и светът, който то носеше в себе си. Голяма загуба, трагедия: с всеки човек си отива неговият свят, всеки човек носи в себе си един цял свят, особено пък личностите като леля Лена - с богата и прекрасна душа и чувствителност, със здрав усет към живота, с непоклатим, като канара, морал, но и излъчващи непобедимо, покоряващо жизнелюбие и човеколюбие.

Пиша тия неща и очите ми почнаха да се пълнят със сълзи: говоря за нещо съкровено, което съм усетил и разбрал благодарение на такива хора от старо време, мои роднини, които са ми въздействали още от дете. Бях решил да се държа, понеже тя, милата, от доста месеци беше на легло, един вид, както казват хората, отърва се от мъките, от мъките на престарялото тяло. Отишла си е снощи, днес ще й е погребението. След два часа, няма как, ще тръгна с колата за моя роден край, да ида да й отдам последна почит. Тя си отиде на 83 години, живя най-дълго от целия род. Дядо ми Васил почина на 77 години през 1988 година. Тяхната сестра, леля Верка, е починала отдавна, когато аз съм бил студент в Русия, трябва да е било през 1980-81 година. Бяха знаменити хора, невероятни личности, излъчващи години наред мощно духовно въздействие върху личността ми. Това, което те са ми дали - наред с това, което ми е дала и моя майка - ме направи това, което съм. Безкрайно съм им благодарен, а пък това, което съм наследил от тях, ще го завещая на моя син. Така върви животът.

През това лято на няколко пъти карах майка ми и заедно посещавахме болната леля Лена. Тя, милата, като ни виждаше, засияваше, плачейки, ни прегръщаше, пък после почваше да разказва разни истории за едно време, спомняйки си за хора, отдавна отишли в гроба: умееше да възкреси с думи духа на онова време, неговото самосъзнание, неговата душа. Много обичах тия разкази, защото чрез тях в душата ми оживяваше едно време, което, не знам защо, но е станало мой идеал. Може би защото и аз съм почнал да ставам стар човек, не знам. Но онова време ми се вижда някак си по-чисто, хората са били по-истински, живели са някак си по-автентично, вярно, много са работили, но пък и много са пеели, задушевно някак си са пеели, а ние, днешните хора, сме вече твърде студени, не знам, но има нещо такова. Та леля Лена като ни видеше, почваше да сияе, толкова обичливо и голямо сърце имаше, милата, а ето, то е престанало да бие снощи. Пък после започваше да пее, а майка ми подхващаше песента: не мога да обясня каква духовна сила имаше в техните песни, но сърцето винаги ми се е свивало като ги слушах. Песните им носеха в себе си духа на оня живот, който са живели някога. Песните ще останат от тях, когато и споменът се изтрие от душите. Но докато сме живи ние, техните деца, и те благодарение на нас ще са живи - в спомена, в душите ни.

Майка ми и нейната сестра, леля Стоименка, Бог да я прости (почина през 2003 година), бяха заедно големи песнопойки, пееха страхотно, слагаха в малкия си джоб - по всеобщото признание! - певиците сестри Кушлеви или сестрите Аджови. Леля Лена също пееше от душа, дядо ми Васил, бащата на майка и леля Стоименка, не само умееше да пее, ами и свиреше на разни инструменти (мандолина, окарина; до последния миг окарината си стоеше в джоба му, погребаха я с него). И вуйчовците ми пееха, всички пеят в нашия род. И са работливи, открити, свободолюбиви, истински хора. И като отидехме у тях на гости, леля Лена или дедо Васил, на масата, поглеждаха към леля и майка, и поръчваха: хайде, почвайте, какво чакате! А пък те се споглеждаха, и с очи се разбираха коя песен да почнат, и запяваха. Отмина това време, как жестоко е времето, нищо не може да се върне, но пък и нещо остава – в душите, в сърцата на живите, в т.н “дух на времето”, истинското винаги остава във вечността, например, песните, които те са пели, остават – и ще бъдат запети от други хора…

Неслучайно целият ми род след 1989 година бяхме все седесари. Няма да забравя това как преди няколко години, когато мой първи братовчед, Николай се казва, беше издигнат за кмет на селото, на село Марица, намиращо се в подножието на Рила, на пътя за Боровец и Самоков - невероятно красив е моят роден край, където са ми корените, райски кът, но излишно е да го казвам, къде ли из нашата България не е красиво, но тук е особено красиво! - та значи като го издигнали за кмет, леля Лена събрала бабичките от махалата, отишли пред читалището, където се провеждал митинг, и викали с вдигнати пръсти: "СДС, СДС, СДС!". Бабичките от селото, строени от влиятелната и уважавана леля Лена, с вдигнати пръсти, изобразяващи знака "Виктъри", и викащи "СДС", СДС, СДС!", са сюблимна картинка, а пък малцината бабички-комунистки скърцали от злоба със ченета встрани...

Смеехме се после всички с нея, щото е доста смешно как тия бабички са викали така, че са се оказали такива горещи седесарки, сини бабички де; но леля Лена си беше демократка, пък и всички от рода ни. Такива ми ти работи, преживелици колкото искаш, но не ми се разказва сега, щото ако започна, край нямат. Но един ден, живот и здраве, ще седна и ще пиша, искам да опиша всичко, което е останало в съзнанието ми за тия толкова близки на сарцето ми хора, споменът за които нищо не може да извади оттам.

Преди години, когато бях ученик, после студент, често ходехме с майка ми и леля Стоименка на гости на нашите хора в село Марица (майка и леля са се оженили в съседното село, сега гредче, Долна баня). С автобус ходехме, във всякакво време, в дъжд, пек, в сняг, всякак, години наред. Леля Лена живееше не по посоката, където са къщите на майкините братя, където живееше и баща им, и майка им, ами в противоположна посока, но наблизо до спирката. Слизайки, ние почвахме да се двоумим: къде по-напред да отидем, у леля, или у дядо Васил, у баба Катерина (тя, милата, почина отдавна, в 1982 година, аз бях в Петурбург, не можах да дойда за погребението й). И понякога сме ходили първо у леля Лена, друг път, по-често, у брат й, у дядо Васил, а пък най-често като отидем у единия, се обаждахме по телефона на другия (или пращахме хабер по някой човек на улицата да му каже), та и той да дойде при нас, и да се видиме. Леля Лена ни посрещаше винаги усмихната, у нея беше приятно, топло, мирише на прясно сготвена манджа, тя ни караше да ядем, черпеше ни с вино и ракия: винаги имаше хубава, натурална, бистра и люта ракия и превъзходно вино, лозите, от които то се прави, опасват къщата й отвякъде, а къщата й е ниска, но много удобна, току-до шосето за Боровец. И като седнат на маса, разказваха всички всякакви истории, спомняха си за отминалото време, а пък аз, ученик или дори студент, пък и по-късно, като бях вече асистент по философия в Пловдив, ги гледах с отворена душа и попивах всяка дума. И пееха, разбира се, и се смееха, а навън виелицата си виеше, а пък вътре беше топло, много уютно, светло някак си, понеже всички около масата излъчваха светлина, доброта, чистота.

А ето, тия хора, почти всичките, от онова време, ги няма вече. Сега, оказва се, моята майка и нейният брат Димитър са най-старите. Другият им брат Ангел, човек с голяма душа, почина преди доста време, трябва да е било в началото на управлението на Костов, 1997 г. Беше голям седесар, организатор на СДС в Марица, антикомунист и в червата, милият. Помня го, че когато Виденов взе властта, от яд отказа цигарите, ей-така, за самонаказание, и пропуши чак когато комунистите паднаха, пропуши, ама по малко пушеше. Но се отклоних, та като стояхме около масата, и хапвахме, и пийвахме, унесени в сладки разговори, в песни, не ни се тръгваше; понякога сме изпускали и автобуса, и сме спали там, или пък, ако времето е добро, сме се връщали пеша, някакви си 8 километра път са. Или на автостоп. Такива ми ти работи, такъв беше светът, в който живееха и дядо Васил, и баба Катя, и леля Лена, и леля Верка, и леля Стоименка, и вуйчо Ангел, и баща ми Иван, Бог да го прости, почина отдавна, в 1992 година; Бог да ги прости всичките, но те са всичките в сърцето ми. Бог да го прости и лелин Ангел, мъжът на леля Лена, прекрасен, тих човек, усмихнат, работлив, гостоприемен, свят човек, такава беше и баба ми Катя, ама може ли човек за всички всичко да напише?!

Това е животът, пиша тия неща, за да ми олекне на душата, понеже ми е много мъчно за леля Лена. Днес ще хода на погребението й. Да се видя с роднините, които останахме живи, и с по-младите, нашите наследници, ако дойдат, понеже са пръснати по цял свят; някои явно няма как да дойдат. Внук на леля Лена живее в Южна Африка от много години, а пък нейна внучка живее в Италия. На още по-малките аз пък им не знам и дирите и дори не ги познавам по лице. Пръсна се големия наш род, и още ще се пръсне след като тия наши предци, за които писах, един по един си отидоха. Отидоха в един по-добър свят, върнаха се в родината на душите им.

Не бяха лоши хора, бяха изстрадали хора, много работили, "прости" хора, както ми каза тия дни един "ляв зелен социалдемократ" тук в блога, щото според левите тия, дето работели и са били работливи, били "много прости хора", а пък мързеливите били и по-сложни, и по-умни, и по-хитри, и като капак на всичко, левичари, с "ляво-социалистически ценности"; докато простите били десни хора. Да, ний, работливите, почитащите традициите, религиозните, вярващите, обичащите свободата, нелъжливите, искрените, почитащите истината, мразещите и презиращите измамниците, хитреците и "оправните" хора и така нататък сме все "прости", но сме и хора, привързани към също такива прости, но исконни ценности, на които се крепи човешкият живот, именно, десните ценности. По-широко скроените хора сме все десни. Ние сме естествени, неизвратени, истински хора.

Стига толкова. Малко като че ли ми мина. Всяка смърт трябва да бъде приета с ума, с разсъдъка, макар че сърцето не може да я приеме. Тя за сърцето, обичащо всеотдайно живота, е непоносим абсурд: как така да го няма този човек, не е възможно това, не може да го няма, и то изцяло да го няма, този човек, когото обичам, който ме е обичал, не може да изчезне, да се изпари в нищото, не може, как така изобщо да го няма, глупости, не, това не е възможно?! Не може да изчезнат тия неща, обич, миловидност, топлината в душата, святост, човечност, те остават, понеже духът, дето оживотворява и кара да тупти в захлас сърцето, ще ги пренесе в един друг, чист, най-истински и сърдечен свят, в духовния свят, в света на безсмъртните неща. Не може да умре и да се изпари в нищото любовта. Не може да изчезне без следа емоцията, дето сгрява сърцата ни; даже и сърцето да е спряло, емоцията е обхванала други сърца и така се пренася във вечността. Понеже емоцията, обичта, човечността, ценностите, заради които сме живели и които са давали смисъл на живота ни, няма как да умрат, те принадлежат на един друг, съвършен свят, света на духа, а тук, в тази земя, са просто гостенин, за кратко време, а после се връщат в родината си. В страната на духа. На вечните неща. Лельо Лено, миличка, в някакъв смисъл се радвам, че душата ти е вече там, че вече си в компанията на толкова мили за теб хора, които не са изчезнали изцяло, понеже душите им са там, където ти си новопридошла.

Там, в истинската родина на душите и на вечните неща вече, лельо Лено, ще те посрещнат толкова скъпите ти, но отдавна починали хора, така че наистина смъртта за вярващите хора като теб изобщо не е страшна. Но какво ти обяснявам тия неща, ти прекрасно ги знаеш. Други не го знаят, затуй ще си позволя да кажа: да му мислят ония, "скептиците", безбожниците, хитреците, подлеците, използвачите, "левите" шмекери, материалистите, за тях смъртта е същи ад...

Няма коментари: