Към декември 1989 г. се започна люта битка между БКП и набиращите сила демократични сили, представителите на антикомунистически настроения народ. (Друг е въпроса, че много от тогава натрапените ни лидери на опозицията, както сега разбираме, са били най-примерни ченгета на ДС.) В резултат на тия битки на мен специално като с нож ми беше отрязан всякакъв достъп до медиите (радио, телевизия, вестници), понеже бях оценен от таварищите като "екстремист", т.е. като несговорчив човек, като вятърничав идеалист и пр. А до този момент, за месец и нещо след 10 ноември, ме бяха канили най-редовно за публикация на мои статии, за участие в дискусии и за интервюта във вестниците, в радиото, по телевизията.По тази причина една група от активисти на Дискусионния клуб по философия към ПУ решихме да си създадем свое печатно издание, свой вестник. Почнахме дълги обсъждания и преговори как да направим това, оказа се обаче, че срещнахме непреодолими трудности с отпечатването му: навсякъде печатниците бяха под пълния контрол на БКП, от хора на БКП, следователно, никъде нямаше да ни отпечатат вестничето. Ако бяхме успели да намерим пролука, щахме да станем първия опозиционен и свободен вестник в България; ние сега пак сме първи, само дето вестникът ни не беше печатан, а беше издаван на ксерокс и разпространяван от ръка на ръка. Но тогава още нямаше СДС, нямаше в-к ДЕМОКРАЦИЯ, нямаше другите вестници на опозицията, медийния монопол на БКП беше пълен; по-късно на кръглата маса БКП се договори с признатите от нея лидери да бъдат направени първите опозиционни вестници, мисля, че това стана чак януари или февруари 1990, ако не и още по-късно.
Но това че бяхме необичаен вестник съвсем не е беда, напротив, бяхме извънредно увлечени в делото си. Отпечатвахме страниците на вестничето на страници А4, всяка страничка беше нещо като отделен позив, след това група студенти ги разлепяше на табла по главната улица на Пловдив, в университета и на други видни места. Разбира се, другарите ги късаха, но след няколко часа нашите хора пак минаваха и пак ги лепяха, така беше тогава.
"Редактори" и издатели на вестника бяхме аз, един студент тогава, който пръв се захвана да пише за вестничето МИСЪЛ, който се нарича Георги Календеров (той и сега е журналист, но сме си загубили дирите; чат-пат се засичаме из интернет). Един друг студент, Васил Тянковски, също сътрудничеше, а пък, интересното е, че дори един ученик тогава, 17 годишен, Румен Кривицки, активист на Клуба, също много помагаше; същият този Кривицки сега е собственик на билбордовете на фирмата "Кривички и Сие", т.е. е преуспял бизнесмен. Издавахме вестника със свои средства, като аз, като "по-състоятелен", бях поел кажи-речи цялата издръжка, в резултат на което за няколко месеца изцяло се разорих. Питайте жена ми за ония месеци, ще разберете колко ми е коствало да правя първия антикомунистически вестник след 1989 г.
Това е в основни линии. Ако има нещо, питайте, ще отговоря. Оттук-нататък документите ще ги помествам без съпроводителен текст, щото те самите са си някакви статии, поредици от статии, писани преди 20 години, четени тогава по улиците на Пловдив от революционно настроеното множество по улиците. Мисля, че човек доста може да открие ако се вгледа в тези документи на времето. Ако го интересува какво е било тогава - пък и какви сме били ние, българите, тогава. Тоест, ако не е заспал човек...
Ето някои страници от първия и втория брой на вестник МИСЪЛ, който отначало беше даже ръкописен (1), пък после започнах да го пиша на пишеща машина. (Компютрите тогава бяха в своята динозавърска епоха, те се правеха в Правец, селото на Т.Живков.) Интересно е според мен да се види как се е писало тогава, какви въпроси са ни вълнували преди 20 години, какви са били "страстите и бесовете български" в онова все пак знаменателно време. Също тук помествам нещо като "постери" или "плакати", които правехме тогава; ако се вгледате, ще откриете, сигурен съм, идеята, вложена в тях. Ето и страници от първия и втория брой:
(Забележка: Тази поредица ще бъде продължена в най-скоро време, като тук, под формата на поредица, ще отпечатам много копия на отделни статии от вестник МИСЪЛ.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар