Както обещах, започвам тази поредица, и то непосредствено преди отбелязването на 20-тата годишнина от началото на прехода на България от комунизъм към човешко общество. Който не е запознат изобщо с това какво представлява Дискусионният клуб в Пловдив, създаден през 1987 г., ето един източник, откъдето може да попълни празнотата си:Смел радетел на истината и на свободата
Това всъщност е глава от моята книга Страстите и бесовете български (Кратка психологическа история на съвременна България), излязла през 2007 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, в която разказвам за създаването на знаменития тогава, в онова време, Философски дискусионен клуб "Аристотел" в Пловдив.
А сега ще добавя към казаното три документа. Първият е мой доклад до Ректора на ПУ "П.Хилендарски" от началото на ноември 1988 г., от който може да се разберат много факти за ситуацията тогава, както във връзка с Клуба, така и по повод на отношението на институциите (катедра, партийни, комсомолски и пр.) към моето "осъдително поведение" като създател и ръководител на Клуба. Ще разберете малка част от това какви пречки са ми правени в моето професионално и научно развитие тогава - от церберите на "идеологическата девственост и непорочност" на тогавашния комунизъм (някои от които, впрочем, и досега са ръководни фактори в ПУ, нищо че са минали толкова години!). Ето сега и самия документ:
След това искам да ви представя "Отчет за работата на Философския дискусионен клуб "Аристотел" за периода 1987-1988 г.", от който ще разберете за перипетиите около Клуба, за това как партийно-комсомолската номенклатура, уплашена от развитието на една такава неказионна студентска структура, направи нужното да натика Клуба в тресавището на формализма и скуката, характерни за преподаването тогава на философия и другите т.н. "Обществени науки" (студентите от всички специолности в цяла България тогава бяха длъжни да учат и да полагат изпити по "История на БКП", "Политическа икономия на капитализма и социализма", "Марксистко-ленинска философия", "Научен комунизъм").
Причината за тези битки срещу Клуба беше това, че той стана свободна алтернатива на непотребното идеологизирано преподаване на казионните предмети, което застраши тези последните. По тази причина "Партията" беше безкомпромисна и безжалостна: свали ме от ръководството на Клуба, който бях създал, тури на моето място твърде безличен кариерист, асистент по философия, член обаче на БКП за разлика от мен (който, впрочем, още вегетира из същия университет, като устоя на всички "епохални промени", "реформи", исторически катаклизми и пр.), а също и започнаха да подготвят моето "законно уволнение" по изложените в документа причини - и с показаните там похвати и пр.
Но да не прекалявам с описанието на ситуацията, ето самия документ, който говори достатъчно за манталитета на онова време (като към него прилагам още два документа, "Клубен съвет на ФК", който ние, създателите, успяхме да наложим след като осъществихме "контрапреврат" и успяхме да си върнем ръководството година по-късно, през есента на 1988 г., а също и "Предложение за награждаване на активни участници от Клуба", който показва колко нагли всъщност бяхме ние тогава в битката си с ония, които искаха да задушат нашия Клуб):
А ето сега и третата група документи, които показват и илюстрират важни моменти на тогавашната ситуация. За да спрем нападките и обструкциите на Катедрата и на партийното бюро на БКП спрямо Клуба ние, ръководното ядро преподаватели и студенти, прибягнахме до един "обходен маньовър", който всъщност ни спаси, благодарение на който запазихме Клуба. Първо, започнахме да каним за лектори в Клуба най-известни, "тежки фигури" от българската философия, академици, професори и пр. като академик Азаря Поликаров, академик Кирил Василев, проф. Иван Славов, доц. Цочо Бояджиев, проф. Любен Сивилов, проф. Николай Василев, ст.н.с. от ИФИ към БАН Петър Стайков, и много други.
На второ място си осигурихме "методическото ръководство" на Центъра на специализирани философско-методологически изследвания към Философския факултет на СУ "Св. Кл.Охридски", и по-специално на неговия научен секретар Здравко Попов, което направи невъзможно партийните другари-властелини от Катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" към ПУ повече да воюват срещу нас, т.е. това бетонира положението ни, и даде длъжната свобода за развитието на Клуба.
Ето сега и двата документа, писмото от самия Център и моят отговор до него, които документи, разбира се, не пропуснах да дам на шефката на катедрата, за да я накарам да разбере, че вече трябва много да внимава когато си позволява да атакува нашия Клуб:
Толкова засега по историите около Клуба, а пък след малко ще подготвя публикация и по другата поредица, отнасяща се до създаването и първите броеве на вестничето МИСЪЛ, което пак ние от Философския клуб създадохме през декември 1989 г., когато битките с червения бастион се бяха вече разгорели до крайна степен и ние не можехме да стоим безучастни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар