М.Баджаков: За политическата коректност (част 1)

Един мой познат, философ, доц. М.Баджаков от НБУ ми изпрати за мнение своя статия, наречена ЗА ПОЛИТИЧЕСКАТА КОРЕКТНОСТ. Прочетох я и му писах, че изцяло споделям тезите, изразени в статията, че я оценявам за чудесна - и, по моя си обичай, го помолих да даде съгласието си да я публикувам в блога. Той даде това съгласие и ето, започвам публикуването на самия текст, който е 10 страници. Затова няма да я публикувам наведнъж, а на няколко части; ето сега първата част:

ЗА ПОЛИТИЧЕСКАТА КОРЕКТНОСТ

Момчил Баджаков

Един ден началникът казал на своите служители:
- Имаме затруднения и ми се налага да уволня един от вас.
Всеки се защитил:
- Не можеш да ме уволниш, аз съм жена – ще те съдя за сексуална дискриминация!
- Не можеш да ме уволниш, аз съм възрастен – ще те съдя за възрастова дискриминация!
- Не можеш да ме уволниш, аз съм негър, ще те съдя за расова дискриминация!
Погледите се насочили към самотния, беззащитен бял мъж.
Той се замълчал за момент и казал неуверено:
- Знаете ли… сега като се замисля… аз май съм… гей…

Повод за написването на този текст е дискусията за политическата коректност в Wikipedia. Която показва, че е невъзможно да се пише политически коректно за политическата коректност, защото по принцип самата дискусия за това е... политически некоректна...

Политическа коректност означава:

1.Употреба на специфичен език в публичната и всекидневната реч.
2.Политическо поведение – съобразно правилата на политическата коректност
3.Особена идеология на политическата коректност, която вменява употребата само на този политически коректен език.
4.Политика на политическа коректност, която следи за спазването на тази идеология и нейните правила.

Употребата на специфичен („политически коректен”) език означава спазване на определени правила – за неутралност, безпристрастност, търпимост и почтеност в публичната и всекидневната реч. Това конотира по-важната същностна нейна характеристика – неприемащо, непризнаващо и отхвърлящо отношение към „езика на нетолерантността” (нетърпимостта), изразявано чрез употребата на пейоративни термини (думи) и изрази.

Политическата коректност е насочена пряко срещу т.нар. „език на омразата”, използван от различни радикални, антилиберални, шовинистични, расистки и ксенофобски политици, а и обикновени граждани за дискредитиране и дискриминиране на различни малцинствени групи в обществото – евреи, чернокожи, мюсюлмани, жени, етнически, сексуални и други малцинства.

Политически коректният език се предполага да е език на толерантността, зачитането на правата, свободите и достойнството на неглижирани и дискредитирани малцинствени групи, които съществуват във всяко едно общество.

Цел на езика на политическата коректност следователно е да се избягва употребата на думи и изказвания по адрес на обособени социално-неравностойни (най-често) малцинствени групи, които членовете на тези групи считат или евентуално биха могли да счетат за оскърбителни.

Цел е и мнозинството от „обикновените”, „нормалните” хора да се откажат от предубежденията си по отношение на различните, неординарните хора, да правят по-внимателен избор на думите, които ще ползват и по-ясно да преценяват нещата, които те могат да сметнат за обидни.

Защитниците на политически правилния език твърдят, че основанията за промяна на езика и терминологията са следните:

• Правата, възможностите и свободите на определени хора са ограничени заради категоризацията им като членове на група, ползваща се с лошо име.
• Това определение за групата е подразбиращо се и подсъзнателно, както и подпомогнато от лесната възможност да залепиш етикет някому.
• Ако се ограничи възможността им да използват думи-етикети, хората ще са принудени да се замислят с какви думи да нарекат някого.
• Ако се наложи да се замислим с какви точно думи да определим някого, започваме да се интересуваме от него повече като индивидуалност, отколкото като член на някаква група.” (Виж ТОВА)

И наистина има достатъчно примери, които потвърждават необходимостта от използването на така разбирания политически коректен или правилен език. Особено у нас, където публичната реч е изпълнена с прояви на вербална агресия...

Но дали липсата на такъв език е резултат от идеологическа (политическа) предубеденост (породена от невежество), или на липсата на елементарно възпитание, култура и добросъвестност?

Политическата коректност е и тип социално поведение, което се съобразява с тези малцинствени групи, използвайки език, който не би бил обиден или накърняващ техните чувства. Политически коректното поведение предполага зачитане на правата, свободата и достойнството на индивиди, принадлежащи към различни и смятани за ощетени, дискриминирани или по принцип различни от „обикновените”, „нормалните” групи. Самият политически коректен език е начинът по който политическата коректност се изразява.

От друга страна „политическа коректност” е идеологически термин, отразяващ установяването на система от рамки и правила, въз основа на които се преодолява „езика на омразата” и формира т.нар. "политически коректен език", който има ограничаваща функция във връзка със съображения, които преминават от сферата на морала в сферата на правната регламентация. Тези правила имат задържаща и ограничаваща функция по отношение на всяка обществена и социална изява, която би могла да засяга „чувства” или „възгледи” на „расови”, „етнически”, „сексуални” , „здравословни” и пр. характеристики на отделни смятани за ощетени от природата или по принцип за дискриминирани лица и малцинствени групи. Така с термини от рода на „незрящ”, „инвалид”, “психично болен”, „ром”, „афро-американец”, „гей” се смята, че се преодоляват обидните според привържениците на политическата коректност думи - „сляп”, “сакат”, “луд”, „циганин”, „негър”, „педал”.

Но ако самите термини „сляп”, “сакат”, “луд”, „циганин”, „негър”, „педал” се употребяват от някои хора (които поради това се определят (често основателно) от „политически коректните” като „расисти”, „шовинисти”, „фашисти”, „ксенофоби”(макар според нас те да са просто невъзпитани и прости) и това носи само по себе си пейоративен смисъл (поне според мнозинството) дали ако ги заменим с политически коректни термини от това на потърпевшите ще им стане по-добре?

Ситуацията се усложнява от възможността членовете на дадена група да не приемат термини, които други „коректно” се опитват да променят.

„Например глухите хора в САЩ винаги са смятали етикета “глух” за отразяващ положението на членовете в групата, а не за обиден или презрителен. В днешни дни вместо етикета “глух” в САЩ се използва терминът “човек с нарушен слух”, включващ и хората с частична загуба на слуха поради старост, злополуки и други причини. Макар че е политически коректен, повечето глухи хора смятат новия термин за омаловажаващ техния недъг.” (Цитат от ТУК)

Но ако употребяваме дори не за квалификация, а само за означаване на определени лица или групи, които смятаме, че са носители на „език на омразата”, на тези пейоративни термини – „шовинист”, „фашист”, „расист” – не се ли превръщаме с това самите ние в носители на „език на омразата”, на който уж искаме да се противопоставим?

Дали чрез самото „заклеймяване” (или само призив за въздържане от употреба) на пейоративните думи и изрази, характерни за езика на омразата, не се разкрива наивен стремеж да се преодолеят самите факти на съществуващи в публичното и общественото пространство омрази, предразсъдъци, заблуди, митове, легенди – с други думи всякакви „алитерални мнения” и други заблуждения?

Според хипотезата на Сапир-Уорф езиковите конструкции (language's grammatical categories) контролират възможните мисли на говорещия! Малцина поддържат тази хипотеза в крайната и форма, но много лингвисти приемат по-умерена версия, а именно че начинът, по който виждаме света, се влияе от езиковия стил, който ползваме. Според хипотезата “сексистки език” поощрява сексистки мисли и от там сексистки действия! (Уорф, 1989, р. 198)

Трябва ли да се забрави, че самите пейоративни термини и изрази са породени или от определена доминираща пропаганда, или в крайна сметка от простия факт, че самото образование на хората - искаме това или не – не е и не може да бъде нито „пълно”, нито абсолютно „обективно” и „неутрално”...

Защото например предметът „История”, който се изучава в училище, е „Историята”, написана от победителите, не от победените... в реалната, истинската историческа битка...

Как политически коректно да променим това, още повече, че то е наложено като мнение на мнозинството?

А и самите хора и общества са по принцип несъвършени... И вече знаем докъде водят опитите на различни иначе интелигенти, „литерални” интелектуалци да построят „съвършено справедливо общество” и нова, „всестранно развита личност” – до масов терор, глад и геноцид...

Без съмнение обикновените хора вярват в това, в което им се иска да вярват, или в онова, в което им са внушили, че трябва да вярват. Както казва Станислав Йежи Лец –„ние много обичаме нашият вътрешен глас да идва отвън”. За тях „истината” е една и само една – това е доминиращата гледна точка. Но на „литератите” трябва да е ясно, че „истината” е нещо твърде субективно, дори само по простата причина, че тя се различава от „фактите”. Освен това „истината” по начало и по принцип не е и не може да бъде мнението на мнозинството, особено, когато тя се установява от науката или практиката. Затова и за нея по принцип не може „да се гласува”. Но това не означава, че мнението на мнозинството хора относно това „що е истина” може да се пренебрегва. Както и, че трябва да се пренебрегнат опасностите това мнение да бъде манипулирано от умели демагози...

(Следва)

Добави в Svejo