М.Баджаков: За политическата коректност (част 3)

Текстът по-долу е статия на доц. М.Баджаков (НБУ), чието начало можете да прочетете тук: М.Баджаков: За политическата коректност (част 2). А ето сега и втората част; това е и краят на статията, която предложих на читателите на своя блог:

Момчил Баджаков

ЗА ПОЛИТИЧЕСКАТА КОРЕКТНОСТ

... Но в САЩ вече в някои университетски кампуси се възприема като аксиома, че „всяка реч, която носи сянка на конфликт трябва да се забранява”! Какво се оказва –„борците” за свобода на словото се превърнаха в първи негови врагове! Позната левичарска история!

Така се раждат и абсурди на политически коректната „новореч” (по Оруел) като “различно надарен” – термин за човек с увреждания. Да кажеш, че някой инвалид е различно надарен е цинизъм. Терминът може и да успокоява съвестта на политкоректните идеолози, но не отразява реалността, че този човек живее по-труден живот, с който останалите е редно да се съобразяват.

Това между другото означава и да се забрани или цензурира почти цялата световна литературна класика! Например Шекспир – като антисемит („Венецианският търговец”), расист („Отело”), сексист („Укротяване на опърничавата“) и дори защото проповядва хетеросексуализъм (в „Ромео и Жулиета”), макар самият той да е бил хомосексуален!

Странното е, че още не сме чули да са набедили Набоков като педофил („Лолита”)! Дали защото педофилите също са малцинство, макар и незначително?!

Според Патрик Бюкенън „политическата коректност е културален марксизъм, режим за наказване и стигматизиране, подобен на инквизицията. Нейно поле е нетолерантността”.(Buchanan, Patrick. The Death of the West, p. 89).

Идеологията на политическата коректност е сериозна и опасна левичарска идеология, която под формата на „защита на либералните ценности”, се опитва да ги разруши, за да унищожи либерално-демократичното общество. Активистите на политическата коректност не се грижат за малцинствата си, не мислят за правата им. Напротив – колкото са по-зле малцинствата, толкова по-добре ще бъдат лидерите им – по-активно ще ги „защитават”. Но тяхната задача е всъщност да унищожат либерално-демократичното общество, чрез подмяна на либерално-демократичните ценности и култура с техни „свръх”либерални и „свръхдемократични” сурогати и това е по-опасната съвременна версия на марксизма. Тя стои в основата на онова, което можем да определим като истински „либерален тоталитаризъм”. Не в смисъл че либералното общество естествено „става” тоталитарно, както смята Ален де Бенуа, а в смисъл, че либералните ценности се подменят със свръхлиберални претенции които водят към нов тоталитаризъм!). Защото всяка идеология, претендираща за универсалност се превръща в тоталитарна идеология, дори ако изглежда „свръхблагородна” или „свръхсправедлива”.

Защо идеологията на политическата коректност започна да се осъществява след краха на комунизма, пита дългогодишният политически затворник в съветските комунистически концлагери и психиатрии Владимир Буковски? Неговите възгледи може би са крайни, „политически некоректни”, но те оголват достатъчно ясно съществуващия проблем. (Буковски, Владимир, Против политическата коректност)

А той е: защо след краха на най-тоталитарната идеология и обществото, която тя създаде в Източна Европа (постсъветското пространство) не започна движение към „нормално”, демократично буржоазно общество? (Друг е въпросът, който трябва да се зададе на Буковски какво значи „нормално” и кое е патология на „нормалността”!) Защо отново надделяват левичарските утопии? Според Буковски нито руските „демократи”, нито западните „либерали” позволиха това да стане.

„Не просто трябваше да приключим с комунизма. – пише Буковски – Ние трябваше да го осъдим.”

Необходим бе Нюрнбергски процес в Москва, пише той, който да разкрие всички причини и престъпления, да разобличи философските основи на това страшно явление, което е унищожило стотици милиони по цял свят. „Бяхме длъжни пред историята да го направим.” Но не само тогавашните руски власти – бивши либерални комунисти, но и управляващата на запад ляво-либерална върхушка разбра какво ще загуби с подобен процес.

„Стотици телеграми бяха изпратени до Елцин от цял свят, в които се настояваше по никакъв начин да не прави такива процеси, да не отварят архивите, да не разкрива тези престъпления. Не само, защото целият свят е обвързан с Москва (а това е факт в много по-голяма степен, отколкото се мисли), но и по идеологически причини.”

Един от лидерите на социалистите на Запад пише на Горбачов: „Крахът на социализма на Изток ще доведе до криза на тази идея на Запад, а ние не искаме това да се случва“. Затова през последните години от агонията на Съветския съюз, Западът помага с всички сили империята да се задържи. „Елцин получи 45 милиарда долара от Запада. Всички лидери го подкрепят до 1991 година и той отиде в Киев да кандардисва украинците да не се отделят от Русия. Това е пълен абсурд. Целият Запад спасяваше Съветския съюз.”

„И затова, когато комунистическата империя рухна, въпреки усилията им и имаше възможност да се осъди тази криминална система и да се представят всички доказателства за престъпленията, Западът се изправи в защита на своя идеологически и политически враг... Натиснаха Елцин и той не го направи. Какво можехме да кажем на съда? Много прости неща. Че цялата мечта на интелигенцията за свръхсправедливост и равенство неизбежно приключва с празни магазини, с дълги опашки и с лагери.”

„Утопията на власт” винаги води до лагери, но утопистите за нищо на света не признават своето поражение. Затова бе нужен този „нов Нюрнбергски съдебен процес” който е следва да бъде по-скоро с морални, отколкото с юридически последици. Дори според Буковски такъв процес няма да има за цел да осъди конкретни комунистически престъпници. По-скоро – „както Нюрнбергският процес доведе до дискредитиране на идеите на расизма, на евгениката, национал-социализма и фашизма, по същия начин процесът в Москва трябваше да дискредитира колективизма, комунистическия социализъм и утопията на социалното инженерство”, заключава Буковски.

Натрапването на идеология на човека без неговото съгласие трябва да бъде признато за престъпление. А това засега не се прави. Затова сега ние си плащаме и ще си плащаме и в бъдеще, ако не осъдим това.

Когато идеологията на политическата коректност се превърне в официална политика – това води до парадокси и абсурди. Като този за анекдот, „засягащ” малцинствени групи да се прилага репресия, стигаща до ефективна присъда. За малко да осъдят Соломон Паси за „антисемитски” виц и то хора, които са много по-малко евреи от него! Или абсурдът да се иска и в Америка да започне (съветска?) „перестройка” (за радост на днешните кремълски „суверенни демократи”)!

Стигна се дотам в Америка да изберат политически коректен президент, не защото е страхотен политик или има невероятни идеи, а защото е чернокож, пардон „афро-американец” (Ами имигрантите от Северна или Южна Африка – араби, евреи, потомци на европейци и др. И те ли са „афроамериканци”?).

"Ако ме попитат по какво се отличава порядъчността и благородството на човешкото поведение от политическата коректност, ще кажа, че първото е присъщо на хората, възпитани с помощта на религията и културата, а политическата коректност се насажда от идеолози и затова може да разруши обществените отношения." (Юз Алешковски)

Идеолозите на политическата коректност, особено в САЩ, се опитват да наложат цензура, подобна на комунистическата. Те не позволяват открита дискусия по проблемите, които тя създава. А когато една идеология ни се натрапва, дори да има най-малкото основание за това, следва да се замислим...

А какво следва от това по-нататък?

Литература:

Баджаков, Момчил (2004): Баджаков, Момчил, Феноменът насилие в координатната система на лявото мислене. Разум № 3, с. 109-118
Буковски, Владимир: Против политическата коректност
Бюкенан, Патрик (2002) : Buchanan, Patrick J. The Death of the West: St Martin's Press.
Конфуций, (1940): Конфуций, представен от Рихард Вилхелм. Библиотека „Безсмъртни мисли”, С. 1940
Кенън, П.(1995): Залезът на демокрацията, С., Обсидиан
Корс, Алън Чарлз; Силвърглейт, Харви (1998): Kors, Alan C.; Silverglate, Harvey A. The Shadow University: The Betrayal of Liberty on America’s Campuses. New York: Free Press
Маркузе, Херберт (1964): Marcuse, Herbert, L'Homme unidimensionnel : Essai sur l'idéologie de la société industrielle avancée, traduction de Monique Wittig, Minuit, 1968.
Маркузе, Херберт (1969): Marcuse, Herbert, in: Robert Paul Wolff, Barrington Moore, jr., and Herbert Marcuse, A Critique of Pure Tolerance (Boston: Beacon Press, 1969), pp. 95-137.
Политическа коректност: Political correctness
Тейлър, Чарлс (1999), Мултикултурализъм, С. Социооптики
Уорф, Б. (1989): Whorf, B. Language, Thought and Reality. Cambridge
Шварц, Хауърд С.: Howard S. Schwartz, Revolt of the Primitive: An Inquiry into the Roots of Political Correctness, Piscataway, NJ: Transaction Publishers, 2003 Revised Paperback Edition
Шлезинджър, Артър: Arthur Schlesinger Jr., The Disuniting of America: Reflections on a Multicultural Society, W.W. Norton, 1998 revised edition

Добави в Svejo