Един политолог тия дни издаде книга, наречена Моделът „Станишев“ ПУТИНИЗАЦИЯТА на България". Един блогър пише в тази връзка следните паметни думи: "... миналия четвъртък закъснях за представянето (бях си я маркирал в календара седмици преди това) на книгата на Евгений Дайнов... и умрях от яд". Колко вълнуващо, какъв заразяващ пиетет към хубавите книги, колко похвално! Требе да се взема пример от тази блогърска отдаденост към стойностните неща, която мислещите хора у нас демонстрират така рядко - само поради вродената си скромност, разбира се!Впрочем, още през октомври 2006 година моя милост написа статия под заглавието "Путинизацията на България", която тогава предизвика доста шум, излезе в много сайтове и дори в няколко вестника. Тази моя статия влезе и в книгата ми Българската душа и съдба: идеи за нашата философия на живота, историята и съвременността, отпечатана преди три години, която, впрочем, подарих лично на същия този блогър, сега толкова впечатлил се от книгата на проф. Дайнов. Той, този блогър имам предвид, нито тогава, нито по-късно изобщо не реагира, естествено, по някакъв начин на тезите, изложени както в статията, така и, респективно, в книгата. Това си е изцяло в обичая на нещата и няма нищо чудно, споменавам го само като нищо неозначаващ детайл, не като куриоз или като нещо друго или осъдително.
Както и да е де, обръщам внимание на тия детайли само защото те нещо говорят за широко разпространените най-съвременни нашенски нрави. А сега препубликувам своята статия, което е една възможност да се сравни написаното преди толкова години с това, което "съвременната политологична мисъл" най-сетне сякаш успя да схване и проумее. В светлината на подготвяния импийчмънт спрямо Гоце Първанов тезите на моя анализ, писан преди толкова враме, прозвучават особено актуално.
Тук още искам само да вметна, че публикувам текста така, както е в книгата, сиреч, с някои незначителни фактологични осъвремененявания или вметки, но основното съдържание си е същото, както се е появило в далечната 2006 година:
Путинизацията на България
Първанов победи, макар и с малко… около една четвърт от общия брой на избирателите му дадоха втори мандат. Смятам, че това е израз на путинизирането на България. Ще се поясня.
Под “путинизация” на България разбирам възприемането от страна на Първанов и на днешната управляваща олигархия у нас на прийомите и стила на поведение, наложен на Русия от Путин и характерен за руската управляваща олигархия. В Русия, както и в България, се извърши един “мирен преход” или “нежна трансформация” на някогашната комунистическа номенклатура в “демократична” олигархична прослойка, която успя да запази ръководната си роля както в икономическия, така и в политическия живот на страната. И в Русия, и в България този процес беше насочван и стана по сценария на тайните служби на комунистическия тоталитаризъм, а именно от КГБ (там) и ДС (у нас).
Днес и в Русия, и в България, управлението е доминирано от наследниците на някогашния комунистически елит, който възприе едни псевдодемократични маниери и манталитет. А всъщност под това лустро стои неизменният тоталитарно-комунистически ламтеж за властта като начин за ограбване на страната, за личен просперитет и забогатяване на управляващите чрез все същата комунистическа “експроприация” на цялото национално богатство. На върха на олигархичната управляваща пирамида и в Русия, и у нас стои доверено лице на тайните служби на комунистическата власт – в Русия това е Путин, бивш майор от КГБ, а у нас това е Първанов, познат като агент на ДС под псевдонима Гоце.
У нас национал-социалиста Сидеров е втори на президентските избори. Той е нашият Жириновски. Той трябва да играе ролята на… “опозиция”, съвсем доверена на властта, впрочем. Защото Първанов е пръв приятел на Путин, а Сидеров е пръв приятел на руското посолство в София. Значи у нас и “официалната опозиция” е… пропутиновска, сиреч твърде удобна за властващите. Същото е и в Русия, и там червените и кафявите (независимо под какви имена се подвизават) са водещи фактори на политическия процес.
Десните у нас са унизени и сведени до незначителен процент. Първанов и ДС успяха да постигнат “историческа победа” над десницата и да я елиминират за известно време. Същото е и в Русия, там десните партии дори не са представени в Парламента. У нас победата над автентичната десница бе осъществена с решаващата роля на бившия монарх Симеон, който беше доведен да поеме властта именно по нареждане на генералското движение в БСП, сиреч на вездесъщата ДС. Така беше осуетен съвсем реалния през 2001 г. вариант десните демократични сили под ръководството на Иван Костов да вземат втори мандат за управлението на страната. Путин пък стана наследник на Елцин също така под натиска на КГБ, което лансира свой човек на президентския пост след решението на Елцин да се оттегли.
Пропрезидентското мнозинство (БСП, Доган, Симеон) владее безконтролно страната. Това са всъщност бившите комунисти, техните изучени на Запад деца, цялата ченгеджийница на ДС (Първанов-Гоце, Доган-Сава, Тошо-Бор, протежетата на Майкъл Чьорни и кой ли не още). Медиите също са под похлупака на верната на властта олигархия. Точно така е и в Русия.
Е, в Русия путинизацията е по-напреднала. Там убиват журналисти (Политковская), тук само ги уволняват (Иво Инджев). Но и двете стават по волята на президента.
Аналогиите между двете страни са доста преки и потресаващи. Например и в двете страни официалната православна църква е под прекия контрол на властта и дори в църквата беше пресечен в зародиш всеки опит за църковно реформиране. Патриарсите и в двете страни са все доверени лица на комунистическите тайни служби, руския е с чин генерал от КГБ, а нашият, както твърдят, е само престарял полковник от ДС. Във всяка област на живота могат да се намерят преки съответствия, дори и в духовния живот на двете страни доминират все същите динозаври от комунистическо време. У нас персони като Л.Левчев, Св.Русев, Ст.Данаилов, Вежди Рашидов, Димитри Иванов, Цветана Манева, Благовест Сендов са провъзгласени за тартори в духовно-културната област, каквито си бяха и по живково време. Първанов ги награди с най-високото държавно отличие орден “Стара планина”. В Русия е същото, и там неоспорими авторитети са все същите лица в културата, които ги помним от времето на Брежнев.
В Русия изтича втория мандат на Путин, у нас започва втория мандат на Първанов. В Русия путинизирането й е в своя апогей, у нас първанизацията на страната всъщност е израз на все по-решителното й путинизиране.
В Русия Путин е принуден да играе ролята на “демократичен президент”, ползващ се с любовта на “народа”, у нас Първанов, независимо от цялата си безличност, също успя да получи симпатиите на мнозинството от политически активното малцинство. Но продажната и подчинената на олигархията преса и другите медии представят това за невиждан триумф. Първанов на тези избори реално получи около 25% от гласовете на всички избиратели, т.е. той си остава президент на малцинството. То обаче поради пасивността и разочарованието от политиката на мнозинството от гражданите (60% от избирателите изобщо не гласуваха!) доминира и решава бъдещето на страната. Това най-категорично и ясно показва олигархичния характер на неговата власт: олигархията у нас, слагайки ръка на всички реални властови ресурси в страната, успя да получи и “демократично признание” и монопол в политическата власт. В Русия пък (която, впрочем, никога в историята си не е била демократична, там демокрацията е съвсем непозната) олигархията успя да реставрира дори самодържавието и затова там нейната власт в лицето на президента е авторитарна и безконтролна.
Ако продължава така и у нас, то към края на втория мандат на Първанов и у нас демокрацията ще бъде ликвидирана, което е голямата мечта на нашата олигархия. Още сега се намериха ласкатели, които започнаха да предлагат да се правят конституционни промени, даващи възможност на Първанов да се кандидатира за трети мандат. В Русия сега умуват как да стане така, че Путин да управлява пожизнено. Най-новия проект е да се направи “мини-СССР” първоначално между Русия и Белорус с първи президент… Владимир Путин (така той може да изкара поне още два мандата, всеки с неизвестна засега продължителност!), като Лукашенко си запази поста в Белорус, а на мястото на Путин бъде сложен удобен нему политик. Дали тогава няма да трепне сърцето първаново и той да съжалее още повече, че сме влезли така прибързано в Европейския съюз?!
Е, разбира се, засега има една разлика: България от 1 януари 2007 г. е член на Европейския съюз, за голямо разочарование на нейния президент, който дълбоко в себе си иска да я види член на… “Съветския съюз”. Няма го обаче СССР, а на Първанов му се налага да парафира договори за влизането на България в Европейския съюз. Забелязвате ли колко внимателно Първанов изрича думите “Европейски съюз”? Съветвам ви: вслушайте се, интересно е. Той внимателно изрича тези думи, защото го е страх да не би вместо “европейския” безсъзнателно да каже “съветския”. Само при Путин в Москва нашият Първанов може свободно да излее мъката и да разкрие сърцето си. Явно затова толкова често ходи при него.
А иначе постоянно е принуден да говори и прави точно обратното на това, което му се иска. Нашият Първанов трябваше да преглътне ориентацията на страната към Запада, към ценностите на свободата и демокрацията, към НАТО и Европейския съюз. Затова той е доста трагичен образ. Първанов ще намери себе си и ще остане верен на своята същност едва когато нашата олигархия предизвика такова недоволство у “народа” от трудностите, които ни очакват след 1 януари, че по “народна воля” страната да бъде откъсната от западния свят и върната в руската орбита. Ето защо предвиждам, че историческата задача оттук-нататък на ДС и на нашата олигархия, възглавявана от Първанов и неговите кукловоди, е да саботира членството ни в ЕС чрез предизвикване на “народно недоволство” от него с цел откъсване от страната от омразната й западна орбита, в която я натика Костов и СДС.
Трябва да се опитаме да противодействаме на този гибелен процес. Връщането на България към азиатско-руската сфера на влияние, за което мечтае нашата олигархия, начело с Първанов, не трябва да бъде допускано по никакъв начин. Непростима наивност е да се смята, че Първанов вече се бил променил и станал “сторожник” на западните ценности. Аз лично смятам, че бивш комунист няма и съвсем не вярвам във възможността за подобни кардинални идейни трансформации и чудновати личностни салтоморталета. У нас странното на днешната ситуация е това, че “опозицията” в лицето на Атака говори и иска онова, което дълбоко в себе и съкровено желаят управляващите, но не смеят да го кажат гласно. Предвиждам “исторически обрат” в един близък подходящ момент, в който отгледаната от същата тази олигархия “опозиция” и управляващите ще се прегърнат и обединят, за да променят най-решително гео-стратегическата ориентация на България. За тази цел се подготвя и бъдеща “дясна алтернатива” в лицето на неродената още партия на Бойко Борисов, която да пожелае същото, и тогава по всеобщ “народен консенсус” да бъдат осъществени заветните планове на нашата олигархия.
В живота и в политика действа все един и същ принцип: подобното се привлича от подобно. Голяма наивност е да се смята, че нашата олигархия е “проевропейска” и “демократична” за разлика от руската. Колкото “проевропейски” и “демократичен” в същината си е нашия Първанов, толкова “проевропейски” и “демократичен” е кремълския авторитарист Путин. У нас обаче реставрацията е “нежна” и “мека” и се осъществява под едно привидно “проевропейско” лустро.
А всъщност и двете олигархии, и българската, и руската, еднакво презират народа и демокрацията, превърната вече и у нас просто в декорация на нейния апетит към абсолютно господство, каквото руската олигархия вече от няколко години успя да постигне. Затова през втория мандат на Първанов ще бъде осъществено пълно сближаване на руската и българската олигархии на основата на откъсването на България от нейната гео-стратегическа ориентация към Запада и демократичните ценности и правила.
Между България и Русия има една съществена разлика обаче: там интелигенцията не мълчи. Както не е мълчала и преди, по времето на комунизма. Руснаците и тогава имаха своя Андрей Платонов, своя Булгаков, своя Сахаров, своя Солженицин и цялата плеяда дисиденти. Руснаците в лицето на тази своя съвест на нацията измиха позора на комунизма. В България и преди интелигенцията мълчеше най-лицемерно и се продаваше беззаветно и при най-дребните подаяния на властта. У нас и днес почти всички (с най-малки изключения) се подмазват на властта. Нашата интелигенция сега е особено продажна, защото се полакоми, предвкусвайки облагите от дружбата и слугуването си на олигархията.
Нашата олигархия днес просто си купува всичко: и “съвести”, и “дарби”, и “народни чувства”. Нашите интелигенти сами се предлагат да бъдат купени и се обиждат, когато никой не иска да ги купи. Погледнете “инициативния комитет за преизбирането на Първанов” и ще установите точния списък на осъществените вече продажби на съвести и души. И в Русия го има това, но там има неподкупни личности, които въпреки страшния натиск от страна на олигархичната власт не се поддават и продължават да зоват към непокорство. Разбира се, плащат с живота си затова: списъка с убийства на политически лица, интелигенти и изтъкнати хора в Русия точно показва, че руснаците имат достоен интелектуален елит, какъвто ние са съжаление нямаме.
Но и у нас има нещо обнадеждаващо. Десните избиратели у нас и негласувалите на тези избори заедно са около 65% от всички избиратели. Ето това е мнозинството от народа. Това мнозинство (независимо че в по-голямата си част е политически неактивно) е способно при определени обстоятелства да се противопостави на произвола на една самозабравила се олигархия. То може и да спре процесите, за които писах по-горе, стига да си намери своите водачи, защото именно лидерите са тези, които могат да го активират за действие. Тези 65% са недоволни от статуквото, към тях трябва да прибавим и ония около 10% от избирателното тяло, които гласуваха протестно за Атака и които не си дават достатъчно сметка за игричките на нейния лидер.
Това вече е сериозно, оказва се, че срещу статуквото са цели 75% от народа. Затова у нас властта на олигархията все още е доста крехка и тя има срещу себе си народа. Гласувалите за Първанов 25% от всички избиратели също едва ли са убедени привърженици на олигархичния строй. Те са хора, живеещи с комунистически илюзии и просто гласуват под строй. Електоратът на ДПС (за разлика от лидерите му, които са част от управляващата олигархия) също не е безрезервен привърженик на олигархията, въпреки че подкрепи Първанов по команда на Доган.
Оказва се, че просто се иска разпространение на това ясно съзнание за същността на днешната политическа ситуация у нас, за същността на нашата олигархична класа, което ще доведе до изправянето на мнозинството от народа срещу нейните попълзновения за абсолютно господство. Ако това стане, може да бъде запазена ориентацията на България към европейските ценности и движението ни към просперитет и умиротворяване на страната. Иначе да не чакаме добро. Иначе ни чака ужасяваща бедност и безброй унижения – ако не успеем да сложим намордник на жадната за власт и богатства олигархия.
Защото под привидното спокойствие, на което се радват днес триумфаторите на олигархичния възход, свързан с преизбирането на Първанов, тлее огромно недоволство от непрекъснато проиграваните шансове за действителен възход на страната. Олигархията няма да овладее взрива на недоволството, но десните партии не трябва да й позволят да го насочи в антиевропейска и проазитско-руска насока. И това е единствения исторически шанс за спиране на гибелното развитие на нещата у нас.
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2010 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ
Няма коментари:
Публикуване на коментар