Духовността на българина е застрашена: българската култура трябва да оцелее!

Здравейте, уважаеми приятели!

Аз бях една от тези, които се включиха през зимата в разгорялата се дискусия по проблемите на Музикалния театър „Стефан Македонски“ и Националната Филхармония. Уверявам ви, разговорите, проведени тук, в блога на г-н Грънчаров, не бяха безинтересни.

Разбира се, те очертаха няколко основни линии на поведение и, респ. на социално мислене и израз на определена политическа позиция; в един момент Диалогът (бих си позволила да се изразя – Многологът) се превърна едва ли не във Вавилонско надприказване, и в този смисъл, лично на мен, в един назрял момент не ми достигаше Обобщението, което, може би, г-н Грънчаров следваше да стори. Бяха дискутирани, между впрочем и няколко обществено-известни имена като това на г-н Вежди Рашидов, например, в качеството си на Министър на културата, на неправомерно избрания за директор на Филхармонията (съгласно някои твърдения, към които аз се твърдо присъединявам!) г-н Явор Димитров, както и на силно подкрепящия го (бивш кандидат-член на ЦК на БКП) г-н Александър Йосифов. (Струва ми се, че аз първа споменах тук, че проф. Йосифов е освободен от ВАК.)

Оставам без коментар и обявената абсурдна стачка от г-жа Мария Георгиева в подкрепа на г-н Йосифов, но тази абсурдна и неадекватна изява на дамата (разбира се, склонна съм да я разбера като жена, ако навремето е била някак привързана към своя тогавашен работодател и евентуален Кумир, или пък да се опитам да я разбера от позицията си на лекар!), чертае един безумен щрих на остатъчни пост-явления, които за съжаление, продължават да присъстват и (удивително и жизнено!) да оцеляват, независимо от преминалите двадесет години на демократичния преход в България. (Добавка, след прочитането на вече написания текст от брат ми, който ми е на гости: – (с усмивка) „А, има ли го?…“ (демократичният преход).

Доколкото ми е известно, от началото на другата седмица в Нов Български университет начева провеждането на приемни изпити за нови студенти, в частност – по музика. Сред журиращата комисия следва да бъде и проф. Александър Йосифов… Без коментар!

Все пак, не съм съвсем склонна да смятам, че проведената дискусия тук в крайна сметка остана като „глас в пустиня“. Вярно е, че някои от проблемите останаха: г-н Я. Димитров успя да съхрани поста си, г-н професорът Александър Йосифов бе приютен в НБУ, но г-н Панкин понесе поражение в Музикалния театър. Разбира се, настоящият г-н министър го прибра под крилцето си в министерството на културата и от своята ключова административна позиция там - ако не се лъжа, като съветник(!?!) на министъра по музикалните и театрални въпроси - систематично громи своите бивши опоненти.

Не е „глас в пустиня“, защото, разлиствайки през зимните месеци многообразната дневна и седмична вестникарска преса, не веднъж случвах да прочета материалче, което като информация се родееше с казаното тук, на проведената дискусия – (вярно, преимуществено в „жълтата преса“, и понякога силно изразно-словесно преначена).

Като вметка: всъщност, уважаеми г-н Грънчаров, в този ред на мисли, които току-що изразих, аз си давам сметка, че без да имам това за цел – направих някакво Обобщение. Нещо такова, струва ми се, биха очаквали приятелите на участващите в блога при вас – едно очертаващо параметрите на протеклата дискусия Резюме.

Като финал: препоръчвам ви, тази дискусия (както и други, по проблемите на културата – например, за реформата в културните институти) да бъде възобновена. Аз съм много зает човек, рядко участвам в подобни изяви, но ето – сега, отделих двайсетина минути. Пак ще го сторя, защото има смисъл.

Българската култура трябва да оцелее. Духовността на българина е застрашена. Силна нация сме, уверена съм, че ще преодолеем неравновесието. Но няма нищо по-ценно (като не включвам здравето и обичта!) от Времето и нищо по-безвъзвратно и безполезно изгубено от безполезното му пропиляване!

Все пак, да изрека – като лекар: неравновесието – означава неправилно функциониращ живот; и води към състояние на Болест.

Никой няма да ни помогне, ако не осмислим дълбоко необходимостта да помогнем на самите себе си.

Ежедневно мисля за това. И правя, каквото е по силите ми.

Затова участвах тук. И пак ще го сторя.

Позволявам си да приключа тъй: Живот за България! За българската духовност и култура.

Автор: Д-р Соня КЕХЛИБАРЕВА

Добави в Svejo