Висоцкий и съкровеното на руската душа

Обещах да пиша за своята среща и за своето възприятие на личността и музиката на Владимир Висоцкий; ето, тази сутрин се захващам да изпълня обещанието си. Казах вече, че през същата 1980 г., в годината на московската олимпиада, в която на 25 юли умира Владимир Висоцкий, тогава моя милост, именно в началото на есента, през септември, с влака пристигна в Русия, в Санкт Петербург, за да уча в тамошния университет. Тогава съм бил съвсем млад, на 21 години.

По времето на пътуването с влака до "Ленинград" - както се наричаше тогава градът на Петър Велики - а това пътуване от София до там продължава две денонощия и половина, бях в твърде особено състояние на духа: за първи път в живота си напусках нашата малка България. Очакваха ме години живот в една друга, огромна страна; изпитвах някакъв неопределим трепет от срещата с неизвестното, бях необичайно развълнуван. Това, че вълнението ми е било извънредно, може да се потвърди от факта, че за първи път в живота си тогава си купих кутия цигари на софийската централна гара (преди това изобщо не бях пушил, и една цигара не съм запалил дори в двете години войниклък), но ето че пропуших точно тогава, в препускащия из необятните поля на Русия влак. В град Лвов имаше престой, тогава, спомням си добре, се запасих с още цигари, явно много съм се вълнувал, а, изглежда, ме е било и страх - как ли ще се живее много години в някаква друга страна, където се говори все пак друг, макар и близък на нашия език?! През цялото време наблюдавах през мокрите прозорци на влака удивително свежата зеленина на несвършващите поля, ливади, ниви. Опитвах се да почувствам Русия, да се овладея от нейния дух, да се приближа до душата й.

По гарите, през които минавахме или спирахме, забелязвахме умислени, сякаш много изстрадали и отчаяни хора, с изпити лица, а възрастни жени, облечени в басмяни рокли, ни предлагаха да си купим някакви дребни руски ябълки или семки. Имаше нещо нашенско в тази атмосфера, която ми се откриваше, макар и да откривах много различия: примерно техните села бяха съставени от дървени къщи, на които на места покривите бяха от слама (да, наистина видях сламени покриви тогава за първи път в живота си!), а пък междуселските им пътища бяха кални, без никаква покривка, нито асфалт, нито чакъл, нищо, ей-така, направо вкопани в земята. А иначе, спомням си добре, ми се натрапваше впечатлението, че това е невероятно богата страна, с чудесни природни дадености - огромни равни поля, на които края не се вижда, на места осеяни с горички от брезови дървета, пълноводни реки и пр. - ала, кой знае защо, с бедно живеещ народ, сякаш дори по-беден от нашия, и несъмнено по-нещастен и изстрадал заради проклетия комунизъм. Говоря за някакво тогавашно мое съвсем смътно предчувствие, за някакво мъгливо като деня навън, зад прозорците на влака, усещане за тия неща, а не за ясно съзнание, което ще се проясни в душата ми след много наблюдения и размисли след това.

И така, след изнурителното многодневно пътуване с влак - в който проводничките ("стюардесите", в руските влакове има "стюардеси" и "стюарди"!) ни черпеха и гощаваха с горещ и силен руски чай; няма сега да пиша как минавахме границата, как ни проверяваха да не носим забранени неща и пр., щото това са излишни подробности - най-накрая влакът в една чудна септемврийска вечер навлезе във Варшавската гара на Санкт Петербург и, скърцайки и полюшвайки се, най-после спря. Слязохме с куфарите си на перона - бяхме три момчета и едно момиче новопристигнали български студенти - и направихме първите си крачки в нашия дългогодишен петербурски студентски живот, благодарение на който станахме личностите, които все още сме.

Винаги ясно съм си давал сметка, че без моите многолики и силни петербурски преживявания, без съприкосновението ми с грандиозната, световна по значимостта си руска култура аз щях да си остана завинаги с един дребнаво-провинциален нашенски манталитет, ала ето, в сблъсъка и приобщаването ми към руската култура придобих един много по-широк хоризонт; в този смисъл е безкрайно потребно колкото се може повече млади хора-българи да учат в чужди страни, понеже при това се получава едно тайнствено съизмерване на две или повече култури, благодарение на което пък възниква мащаб за оценка на истински важното, същественото, значимото. А иначе човек завинаги си остава прикован в дребнавите преценки на една провинциална по съществото си култура, каквато е нашата - особено пък по време на сивата посредственост и безизразност, която царуваше у нас по време на комунизма. И в тази връзка искам още сега да призная, че този изцяло руски и колосален по мощта си руски дух, какъвто е Владимир Висоцкий, ми оказа огромно влияние - защото благодарение на него успях да усетя всичко онова най-субстанциално, което таи в себе си руската душа - в нейните най-значими духовни проявления.

Разбира се, много други личности оставиха духовен отпечатък върху личността ми, и това са руски философи, писатели (все пак Петербург е градът на Достоевски, а аз още от ученическите си години бях влюбен в толкова човечната атмосфера на романите му; това, че се появи шанс да уча тъкмо в града на Достоевски - не на Ленин, а на Достоевски е град Санкт Петербург! - има решаващо значение за решението ми да замина да уча в Русия), артисти, музиканти; Петербург даже и тогава, в сивотата на "развития социализъм", имаше неимоверно богат културен живот, какъвто София, да ме прощавате, никога не е имала и едва ли някога ще има. Както и да е, май се отклоних, ала то е понеже ми се иска да споделя колкото се може повече преживявания и преценки от ония решаващи за оформянето ми като личност години.

Та на "Варшавский вокзал" ни посрещнаха служители на университета, които с една служебна "оаска" ни закараха до общежитията - нашият дом за няколко години. Какво съм видял в тия общежития, как съм се адаптирал към шеметния живот в тях, и за всичко останало и съществено можете да прочетете в моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, където в уводната част съм разказал най-силните си впечатления от пребиваването ми в Русия. А сега да пристъпя към онова, заради което започнах да пиша тия записки - за моята среща с Висоцкий.

Заминавайки за Русия аз имах някаква съвсем бегла представа за някакъв руски певец с необичаен хриптящ и често силно крещящ глас, но даже и името му сякаш не съм го знаел, а пък и да съм го знаел, едва ли съм свързвал нещо особено с него. Изобщо не съм се заслушвал преди това за да се добера до смисъла на думите, които той пее с цяло гърло, а без самия смисъл и без усета към него едва ли може да се почувства какво е Висоцкий по начало и за Русия, за руснаците. Висоцкий е мощен "израстък" от руската душа, без съприкоснование с тази последната, разбира се, човек изобщо не може да се овладее от смисъла, за който става дума. А пък такъв контакт с най-интимното на руската душа може да има само оня, който не просто е живял там, сред руснаците, във всекидневно общуване с тях, наблюдавал е живота, но и е имал така потребната чувствителност, благодарение на която може да се получи адекватност с нея, т.е. да се извърши чудното и прекрасно тайнство.

Затова възприятието на мнозина българи за Висоцкий, безспорно, е силно ощетено, щом не са имали шанса да се овладеят от субстанциалното на руската душа, която той така силно, до болка правдиво изразява и въплъщава в песните си, в стиховете си, с цялостното си излъчване даже. А защо ний, българите, не сме имали и явно никога няма да имаме творческа личност от мащаба на Висоцкий го оставям като "задачка за самостоятелен размисъл" на всички, които са издържали да прочетат този текст дотук; руснаците имат Висоцкий (и още една плеяда творци от неговия ранг и мащаб), а ние имаме... Левчев и Недялко Йорданов - каква жестока и страшна мизерия!!!

Ний, българите в общежитието на улица Шевченко № 25 бяхме 10-на човека и бяхме поставени в една голяма общност, съставена от представители на много, без преувеличение десетки нации - азиатски, европейски (източно-европейски, разбира се, западняците да не са луди да идат да учат в Русия?!), латиноамерикански, африкански; всяка комунистическа партия в различните страни тогава се е ползвала от възможностите за безплатно обучение на свои представители в така щедрата спрямо разпространението на злотворната комунистическа зараза по света съветска страна. Та както и да е де, самата "съветска страна" тогава се състоеше от стотици нации и нацийки, представете си тогава какво вавилонско стълпотворение от хора с всякакъв цвят на кожата беше тогава общягата ни на Шевченко-25.

Та първо един малчик-руснак, с който живеех в една стая, си пускаше доста често касетофончето с песни на Висоцкий; признавам си, на моменти този глас почваше да ме изнервя, понеже изобщо не разбирах за какво толкова се пее в песните му; изглежда е така и сега с по-младите, които изобщо не знаят руски, пък и с други, които нещичко поназнайват, ала едва ли разбират за какво точно пее Висоцкий, т.е. имат едно съвсем непълноценно възприятие. Та така тогава и аз; в началото, признавам си, Висоцкий ми беше направо неприятен. Постепенно, от немай-къде, почнах да се заслушвам в думите на песните му, докато в един момент не трепнаха и не се задвижиха някакви струни в собствената ми душа, благодарение на което започнах да разбирам, да се овладявам от смисъла, който песните му носят.

Русначето пък мълчеше и слушаше песните на Височкий с блеснали, а на моменти сякаш насълзени очи, което подбуди и мен да се опитам да се вглъбя и да схвана какво толкова има в тия песни. Постепенно разбрах, че във всяка "комната" (стая) на общягата много, почти постоянно се слуша Висоцкий, че той явно казваше нещо много значимо на тия младежи и девойки от цялата необятна страна, което мен лично почна силно да ме трогва, дотам, че на моменти даже тръпки ме побиваха. Разбира се, съм разговарял с много руснаци да споделят с мен как те чувстват нещата, много разгорещени и проникновени разговори сме имали, докато и мен ме плени така силно неговата музика, че в един момент се улових, че и аз слушам песните му с блеснали, а понякога и с насълзени очи; кажи-речи и аз комай станах руснак поне що се отнася до възприятието на Висоцкий. Понеже песните му, заради тогавашната цензура, са обвеяни от една чудна иносказателност и притчовост, която още повече засилва въздействието на тайнството: стига човек да успава да се докосва до водещия и така неудобен на комунистическата власт контекст. С две-три думи казано: обикнах тази музика-поезия - и нейния творец, излъчващ с цялото си същество руската душа и сърце.

После съм слушал как от прозорците на цели жилищни блокове ехтят песните на Висоцкий, понеже много хора пускаха магнетофоните си на отворени прозорци, а пък неговият глас сякаш изразяваше и мъката, и трагичността, и овладяващата душата безнадежност - но въпреки това и носеше оня вдъхновен трепет на съществуването, което комунизмът въпреки всичките си ексцесии не можа да задуши, въпреки че се опита да го стори. Музиката и поезията на Висоцкий, така или иначе, изразява и въплъщава бунта на живота, на човека и на самата човечност срещу задушаващите примки на една безчовечна система, в която "съветският човек" беше принуден да съществува - безкрайно ощетен, онеправдан, обиждан, унижаван всекидневно, тормозен по всевъзможни начини, лишен от свобода, но съхранил поривите си към извечното, истински значимото, което придава смисъл на живота ни.

Аз няма и да се опитвам да правя анализи на неговото творчество, това го умеят по-добре други хора. Аз просто поисках да изразя как аз съм почувствал неговите песни - и какъв ефект имаха тогава тия песни върху душите, в частност и върху моята душа.

Благодарение на музиката на Висоцкий аз се причастих към съкровеното на тогавашната руска душа, бях въведен в реалната човешка, психологическа и духовна ситуация, което стана здрава основа на заниманията ми с философия; защото философията се стреми да постигне субстанцията на човешкото в неговата чистота; тази чистота на мен ми я даде Висоцкий, заради което съм му безкрайно признателен.

Бог да го прости - и приятно вечно пребиваване му желая в ангелските и райски селения, в които, несъмнено, се намира сега душата му...

Добави в Svejo