Едно есе за човека и... кучето

ВЕНЕЦЪТ НА ТВОРЕНИЕТО

Още от деца у нас, крачка по крачка, е формиран възгледът, че човекът е най-съвършеното, най-прекрасното и най-умно същество във Вселената. Убедени сме, че сме на самия връх на еволюционната пирамида, а всички други създания живеят единствено за наше удоволствие и удобство. Смятаме, че са тук, на тази земя, за да ползваме, млякото, месото, яйцата и кожите им, за да теглят товарите ни, да ни забавляват в циркове и зоопаркове. Едва ли не още в буквара пише, че сме самият венец на творението.

Наистина ли е така? Ако говорим за технологичната цивилизация, безспорно. За някакви си десетина хилядолетия сме стигнали от кремъчната тояга до атомната бомба, от изобретяването на колелото до ужасните си вонливи возила, които бълват отрова. Множим се с истински хъс. Шест милиарда свръхсъщества и елитни екземпляри задружно разрушаваме планетата. Озонови дупки, гори, превърнати в пепелища, пестициди и нефтени разливи в Световния океан, глобално затопляне. Списъкът е безкраен.

Но дали, все пак, сме венец на творението в умението си да обичаме и състрадаваме, да бъдем благородни и лоялни до смърт? На този въпрос ще трябва да си отговорите сами. Всеки за себе си. Аз просто ще ви разкажа един сладко-горчив епизод от моя живот, който ми помогна да намеря своя собствен отговор. Няма да ви лъжа, историята е сантиментална, но не лигава, прочувствена, но не и сълзлива като сапунен сериал. Затворете очи и тръгнете с мен назад във времето, към едно далеч не розово минало.

КОМУНИСТИЧЕСКО КАДРУВАНЕ

Не знам чували ли сте нещо за селското разпределение на млади специалисти. По-младите от вас, едва ли. Тогава всеки, завършил висше хуманитарно образование с учителска правоспособност беше длъжен да работи три години в онова селско училище, в което го разпределят. Така аз, тогава двадесетгодишна хлапачка попаднах в село Г… за да преподавам български език и литература в местното основно училище. Населението беше истински етнически коктейл, като преобладаваха турците и ромите. Така станах класна ръководителка на осем малки циганчета. Едва ли мога да нарека епизода върхов момент в академичната си кариера. От Шекспир, Достоевски и Екзюпери се прехвърлих към проблеми като обезпаразитяването и как изглеждат въшките и гнидите. Как да науча питомниците си да говорят що-годе правилно български, да четат и пишат поне посредствено и да се къпят по-редовно. Не е за чудене, че изживях истински културен, емоционален и духовен шок и изпаднах в депресия. Поне през първата година.

Всъщност, хората бяха добри и дружелюбни. Изпитваха малко повече любопитство към “градската даскалица”, но няма да забравя тяхната щедрост и отзивчивост. Тъй като селцето беше лозарски център, просто ме обсипваха с червено вино, грозде и други дарове.

ДВА СВЯТА

Проблемът беше в пълното ценностно и интелектуално различие. Тях ги интересуваха едни неща, мен – други. Предпочитах, вместо да съжителствам с хазаи, да наема една съборетина, чиито собственици бяха в София и рядко идваха.

Всяка моя постъпка дълбоко удивляваше хората. Чудеха се защо не си засея поне малко зеленчуци и не пусна в двора няколко кокошки. Цъкаха с език, че ще си повредя очите от толкоз книги, дето нямало къде да наредя и само щели да събират прахоляка. Когато учтиво, но твърдо отказах да ходя по селските вечеринки и танцови забави, с тревожно съчувствие зашушукаха, че ще си остана стара мома. Не разбираха защо отблъснах интереса на тракториста. Нали момчето вземаше цели четиристотин лева заплата и беше “един на мама и на тате”? Най-трудно туземците преглътнаха дългите ми и безцелни разходки, нежеланието да си взема телевизор, усамотението ми. Накратко, лепнах си етикета на непоправима чудачка.(ОЩЕ >>>>)

Добави в Svejo