Високият рейтинг на даден политик не означава друго, а това, че той бива харесван от малоумното мнозинство

Интересно как някои хора използват публично думи и изрази, които аз никога и при никакви обстоятелства не употребявам дори в личния си живот. Не си спомням да съм ги използвал даже в казармата, където, както знаем, думите много-много не се подбират. Според френския философ Андре Конт Спонвил възпитанието и любезността са най-малките, но най-важните добродетели, защото предхождат всички други качества на характера. Те са повърхностни и прости и това е предимството им. Между другото в Русия, която не е непременно най-цивилизованата страна:

„Согласно Кодекса за административните правонарушения на Руската Федерация, публичната употреба на псувни може да се разглежда като дребно хулиганство (член 20.1), наказвано с глоба или административен арест. Използването на псувни се счита за неприемливо в приличното общество и в литературата, и обикновено се цензурира в периодичния печат, по телевизията, радиото и другите медии."

За сметка на това дори образовани и висококултурни сърби, вкл. жени, без да се стесняват украсяват речта си и сериозни разговори със псувни. Въобще сърбите се гордеят с псувните си. Ако обстоятелството, че си, така да се каже, най-големият простак на света, е основание за гордост, сърбите наистина могат да се гордеят.

Между другото тук има едно противоречие, което Божо Димитров трябва да изясни: след като имаш толкова ниско мнение за народа, а себе си смяташ за толкова елитен, защо тогава си в политиката и искаш да управляваш точно този недостоен народ? Ами прекарай живота си тогава далеч от народа в горда самота!

Това впрочем е донякъде проблем на цялата политика – повечето хора навсякъде по света, вкл. в развитите демокрации, са политически олигофрени. Развитите демокрации поради исторически и географски причини просто са имали достатъчно време, за да развият сравнително стабилни политически партии, институции и елити. (България след 200 години може би ще има по-добра политическа система от Англия например.) Но дори те не са застраховани от забежки и грешки, виждаме как холанците и белгииците например започнаха да избират популисти и идиоти. Франция пък никога не е имала стабилни партии, германската демокрация е изкуствена, наложена отвън и т.н.

Във връзка с това винаги ми е било смешно, когато се изтъква високия „рейтинг” на този или онзи политик. Да се запитаме какво означава това? Ами ни повече, ни по-малко, че той се харесва именно на това олигофренско мнозинство. А подобно нещо едва ли може да е повод за гордост, а е тъкмо за обратното. Това е проблем в (демократичната) политика: който иска да се занимава с политика, трябва да се стреми да се хареса на народа, т.е. на мнозинството от кретени. Няма как, ако искаш да управляваш, трябва да да бъдеш избран, а за целта трябва да събереш мнозинство сред тълпата, т.е. сред дебилите.

Божо Димитров май не е националиста, за който се представя, щом като има такова презрително отношение към българския народ. Но бихме могли да се запитаме: а дали все пак не е прав? Дали българският народ не е, ще кажа – „скапан”, за да не използвам просташката терминология на Димитров, докато португалският, индонезийският, сръбският и френският народи например не са скапани? На това трябва да се отговори малко по-пространно.

Първо, опасно е да се генерализира по отношение на цели народи. Навсякъде има такива и онакива хора. Народът като понятие е абстракция, той се състои от индивиди.

Второ, американският антрополог Джерад Даймънд, който е изледвал подробно пъвобитните племена особено в Нова Гвинея, т.е. народи, който бихме окачествили като „диваци”, твърди, че „диваците” са средно по-интелигентни от европейците. Тяхната изостаналост не се дължи на липса на интелигентност, а главно на географски фактори.

Трето, не бива да се сравнява несравнимото, например България с Англия или Франция. Това не е оправдано нито исторически, нито демографски. Все пак французите и англичаните освен че имат различна история са и много по-големи народи. Най-оправдано е сравнението на българите с другите балкански народи с подобна историческа съдба и аналогичен демографски потенциал – гърци, сърби, албанци, хървати, босненци, „македонци”, вкл. и румънците, които не смятат себе си за чисти балканци.

Можем отново да се запитаме дали българския народ след 1878 г. максимално реализира възможностите си. Отговорът е еднозначно не. Можем отново да се запитаме за причините за това. Дали то се дължи на самия български народ и неговите политици или на други, външни фактори, независещи от тяхната воля? Анализът показва, че единствената голяма, фатална грешка на българската политика след 1878 е 16 юни 1913, началото на Междусъюзническата война. Във всички други важни исторически моменти – Балканската, Първата и Втората световна война – българските политици, армия и народ са на висотата на положението и правят всичко възможно и необходимо. И не тяхна е вината за неуспехите, а на Великите сили. Малките народи винаги са били играчка на великите сили.

Да не забравяме също така, че и великите народи готвят само с вода. Англия има ужасно колонилано минало, а отношението й към Ирландия и Шотландия е било всичко друго, но не и джентълменско. А Кромуел например не е добродетелен пример за подражание. Франция също има безброй грехове в своето колониално минало и всъщност никога не осъществява идеалите на френската революция. Белгия причинява смъртта на 28 милиона души в Конго, може би най-големият геноцид в историята на човечеството. За това белгийците мълчат до днес като риби. Холанците се борят срещу испанското иго, само за да наложат после своето господство върху Индонезия. Англичани и американци внасят роби от Африка, американците освен това изтребват индианците.

Между другото за разлика от американците руснаците никога не са изтребвали своите индианци – якути, чукчи, евенки и пр. и те до ден днешен си имат автономни републики. (Забележка: Това "никога" по отношение на Русия е доста условно: Сталин примерно унищожаваше наред цели нации, а пък в други периоди, примерно по времето на Иван Грозни, са избивани масово всякакви хора, от всякакви националности. В Русия общо взето избиват не по етнически признак, а всички индивиди от всички нации са едвнакво несигурни за живота си. Бел. моя, А.Г.) България винаги обаче е искала само онова, което по право й принадлежи – етнически българските земи на Балканите, Показателно е, че България днес не държи чужди територии на Балканите, но ВСИЧКИ съседни страни – Сърбия, Гърция, Турция, Албания и Румъния – държат български земи.

Както беше казал датанинът Нилс Бор: гордея се, че принадлежа към малка нация, която не е имала възможност да извърши големи глупости в историята.

Но как да обясним, че българите и след 1989 от време на време грешат в своя политически избор? Отговорът пак до голяма степен е във външни фактори. Едва ли нормалното човешко въображение може да си представи средствата, които Москва и КГБ изсипват в България, за да прокарват своето влияние. Можем да се запитаме – а защо, след като България е една уж незначителна страна със скапан народ? Както се казва: да, ама не.

Какво толкова се интересува Москва от България? Ами няма регион или точка на земното кълбо, което да не е в полозрението ма Москва, но това традиционно се отнася с особена сила за Балканите. А България е ключовата страна на Балканите дори само по силата на своето централно географско положение. Ето защо руското внимание е толкова силно конценрирано върху България. Българите дори би трябвало да се чувстват поласкани от това внимание на Великите сили и особено на Русия. Само че за съжаление то, както знаем, то не е за добро.

Ето защо българският народ не е скапан, но тъй като е сравнително малък народ, при това с ключово геополитическо положение, в своята история той непрекъснато е тормозен от големите народи и великите сили. Разбира се, това не бива да се тълкува като фатализъм. Известна свобода за мяневриране има, да си спомним звездните мигове в българската история: Съединението 1885, управлението на Стамболов, независмостта 1908, Балканската война 1912, връщането на Добруджа 1940, управлението на СДС 1991-92 и 1997-2001 и особено поведението на България по време на Косовската криза 1999, един досега недооценен момент, който, надявам се, приобщи страната завинаги към Запада.

Българският народ не е гласувал само за Божо Димитров. Да не забравяме, че същият този български народ два пъти след 1989 гласува за СДС. Германският народ през 1949 гласува за Конрад Аденауер, но същите германци в 1933 гласуваха за Хитлер. Унгарците през 1956 се бунтуваха срещу комунистите, но след 1989 се скъсаха да гласуват за същите тези комунисти, които накрая, както знаем, успяха да фалират Унгария, така че Виктор Орбан сега има огромни затруднения. Излиза, че народите са ту умни, ту „ш...и”. Или, както казва руският правозащитиник Сергей Ковальов: „Народът често и трагически греши.”

Ето какво пише за българския народ политикът Петър Абрашев в своя воден в много интересен, ключов и трагичен период от българската история дневник 1911-1913, издание на БАН, препоръчвам го като четиво, още се намира, след катастрофата 1913.:

„Спокойствието, твърдостта, с които народът се бори с посетилите го злочестини, свидететелства твърде красноречиво, че той таи в себе си качества, на които биха могли да ни позавидят много народи. Ако ние станахме предмет на завист с победите си, със славата си да знаем да мрем и да побеждаваме, няма защо да не станем пак предмет на завист с характера си да понасяме най-големите злочестини.”

Автор: Анонимен

Добави в Svejo